Петър Ников е един от най-големите наши историци, чието творчество представлява интерес както за историците професионалисти, така и за студентите и хората, интересуващи се от историята ни, свързана с проблемите на Средновековието и Възраждането.
Първи положителни оценки за него дават видните български историци Васил Златарски, Петър Мутафчиев и Никола Милев в своите доклади по повод избора му за доцент, а по-късно и за професор по българска история. В тях те изтъкват приноса му за осветляване на нашето минало и големите му постижения в областта на медиевистиката.
Eдинственото цялостно изследване за живота и творчеството на изявения наш учен е монографията на Лизбет Любенова „Петър Ников. Жизнен път и научно дело.“, излязла от печат през 1986 г., където авторката въз основа на богат и разнообразен материал очертава голямата роля на този наш изследовател и преподавател в българската историческа наука.
Видният български учен е роден на 19 май 1884 г. (стар стил) в черноморския град Бургас, като най-напред учи в Анхиалското първоначално училище, а след това за около година в софийския пансион на Петър Мусевич.
Още оттогава, а и след това и по време на учението на Ников в класическия отдел на Варненската гимназия в живота му активно се намесва личността на неговия чичо – Варненския и Преславски митрополит Симеон. Той именно е човекът, който след ранната смърт на баща му поема духовното настойничество над бъдещия учен, напътствайки го непрекъснато в избраното от него поприще на изследовател на нашето близко и далечно минало.
През 1904 г. Петър Ников, със съдействието на своя чичо заминава за Германия, където се записва за редовен студент във Факултета по философия, в Мюнхенския университет, посещавайки курсовете на едни от най-изявените немски учени от този период-Грауерт, Гарац, Хелман, Хайгел и др. От тях той получава обширни знания, както за древността, така и за средновековието, като усвоява и принципите на историческото изследване.
Както по-късно посочва проф. Ников, за неговото израстване като учен-историк най-голяма роля изиграва проф. Карл Крумбахер, като при него той слуша курс по средновековна и новогръцка филология и посещава семинара му по гръцка палеография. Именно под негово давление по-късно Ников започва да работи като типичен представител в българската историография, стремейки се изчерпателно да осветли даден проблем и едва тогава да премине към обобщение на въпроса.
Другият учен, който историкът сочи за свой учител, е големият чешки славист Константин Иречек, като контактите им водят началото си от 1908 г. във Виена, където Петър Ников продължава образованието си. В австрийската столица той се включва в семинара на чешкия професор по източноевропейска история и слуша лекции при професорите Ягич, Йодъл, Редлих и др.
Под ръководството на Иречек бъдещият наш учен разработва и защитава докторската си дисертация „Видинското княжество до присъединяването му към България в 1323 г. с оглед към съдбата на северозападните български области Белградска и Браничевска през Второто българско царство.“
Продължителните и ползотворни контакти между двамата постепенно затвърждават у Ников виждането за принципите на историческото изследване, а именно максимално точно да се обяснява причинността и взаимнообусловеността за дадено събитие от историята. Именно Иречек насочва българския историк към редица неразработени проблеми от нашето минало – българо-маджарските отношения, историята на северозападните български земи и т.н.
В периода на следването си в Мюнхен и Виена Петър Ников се изгражда като отлично подготвен специалист в областта на извороведческото проучване. Това обстоятелство, както и неговият талант на изследовател му позволяват достоверно да пресъздаде редица процеси от миналото ни. Той постепенно съсредоточава интереса си към средновековното развитие на България и в по-малка степен работи върху отделни проблеми от периода на османското владичество и възрожденската епоха.
След като се завръща в родината Ников става първоначално учител по старогръцки и немски език във Варна, но най-важната част от живота му е неговата преподавателска дейност в Софийския университет. Той започва академичната си кариера сравнително късно-през 1920 г., когато е избран за редовен доцент в Катедрата по българска история. Голяма роля за привличането му в Университета изиграва професор Васил Златарски, който оценява високо качествата му на учен, поддържа тесни научни контакти с него и го насочва към проучване на късното българско средновековие.
Първоначално Петър Ников ръководи лекционен курс по история на Византия, а в периода 1922-1923 г. води специализиран курс, разглеждащ българо-маджарските отношения. В края на 1923 г. той е избран за извънреден професор по българска история, а следващите му специализирани цикли от лекции са посветени на културата на средновековните българи и на църковните борби през възраждането.
От 1928 г. чете курс, озаглавен „Нова история на българите. Турско владичество.“ За кратко време Петър Ников ръководи и курс по българска историография, който за съжаление е изгубен днес. Начело е и на практическите занимания на студентите свързани с анализирането на изворите за нашата история.
През 1936 г. е избран за редовен професор, след което в продължение на две години, от 1936 до 1938 г., ръководи Катедрата по българска история. На два пъти е декан на Историко-филологическия факултет (1931-1932 г. и 1937-1938 г.). Секретар е на Историко-филологическия клон при БАН, член на Българския археологически институт и член на Македонския научен институт. В периода 1935-1938 г. е председател на Българското историческо дружество.
Изявеният наш историк заболява тежко и умира на 15 ноември 1938 г. на 54-годишна възраст, оставяйки ни богато научно наследство. Заедно с постигнатото от големите български историци Васил Златарски, Петър Мутафчиев и Никола Милев, Петър Ников допринася в значителна степен за разцвета на българската историография през 20-те и 30-те години на ХХ век.
Автор: Атанас Коев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
