Днешният град Хисар с прочутите си лековити минерални бани бил известен и с името Траяновград.
Всеки, който е ходил там, знае, че целият град е ограден с крепостни стени. А думата крепост на турски език е „хисар“. Може би затова по-късно е приел името Хисар. Огромните стени около него са направени още през античността, но техните развалини стърчат и днес на доста голяма височина.
За изграждането на тези стени се разказват най-различни легенди (Легенда за вградената невеста), сред които се откроява тази.
В онези далечни, далечни времена за построяването на огромните крепости било свикано цялото мъжко население на областта. По-право насила било завлечено там. Нещастните строители били на този голям строеж зиме и лете, без да им позволяват нито ден отпуск през годината, за да отидат при близките си и да отдъхнат за малко от тежкия непосилен труд. И в зной, и в дъжд, и в сняг под бичовете на надзирателите те градили крепостните стени, примесвайки ги със сълзи и кръв.
А този строеж траял дълги, дълги години. Понякога хората умирали там, горе на строежа, без да са видели от много години семействата си. Почти всеки ден около тези грамади обикаляли старите родители на зидарите горе, жените и децата им, но всички те бивали жестоко прогонвани от надзирателите.
Един от мъжете, които имали нещастието да работят там, бил взет насила от своя дом на другия ден от сватбата му. Младата невеста си изплакала очите по своя отвлечен жених и неведнъж обикаляла тези зловещи стени, но никой не я допускал до него. После родила син, когото отгледала сама без баща му. Докато бил пеленаче, тя обикаляла строежа, но после решила да не наскърбява детето повече с тъжната гледка на крепостните стени с неволниците горе.
И така, макар и без баща, синът пораснал и станал хубав, строен момък. Момите в селото лудеели по него. Накрая си избрал за изгора мома лична като него. Застягали се за сватба, а майка му го накарала да отиде при баща си на строежа и да му поиска благословията.
Момъкът послушал майка си и отишъл при големите стени. Разпитвал за баща си и накрая стигнал при голямата южна врата на крепостта, където баща му работел на „Камилите“.
Когато на бащата показали сина със сватбарската китка в ръка, той, без да се поколебае, грабнал един голям камък и го хвърлил върху него. Работници и надзиратели се вкаменили от ужас. Сякаш слънцето на небето спряло да пече. Цялата природа занемяла. И в смъртта си синът стискал сватбарската китка, а посинелите вече устни сякаш мълвели: „Защо, тате, защо?“
Жестока била постъпката на бащата, но тя била израз на голяма бащина обич, израз на нечувана мъка. Не искал той, злочестият баща, синът му да изживее същата робска участ като него. Не искал и той да остави младата си невеста сама и да не познава сина си като него.
А сватбарската китка и до ден-днешен расте по развалините на „Камилите“, за да напомня на всички туристи за онова жестоко робско време, за жестоката постъпка на голямата бащина обич.
Източник: bgnasledstvo.org
Вижте повече на Patrioti Net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
