Сред плодородната равнина на Северна Добруджа, опряла в крайбрежните лиманни езера, зад които пък е морската шир, на хълм над езерото Разим се издига средновековна крепост. Тази твърдина е известна в българската историография с името Ново село, а румънците използват турското й название – Ени сала. Крепостта е строена вероятно още по времето на Аспарух или наследниците му, когато се изграждат множество отбранителни съоръжения.
Твърдината е част от укрепената линия Емона – Варна – Кранея (на нос Екрене) – Карвуна (дн. Балчик) – Калиакра – Преславец – Исакча (град на десния бряг на Дунав). Предназначението на тази крепостна линия било да пази черноморското крайбрежие от евентуален десант по море, както и да охранява сухоземните пътища в Добруджа – към Бесарабия и Влашко. А също и да се противодейства на нашествията на степни варварски племена от север – печенеги, узи, руси, татари и т.н.
Румънците днес усърдно разпространяват измислената теза, че крепостта е генуезка – от ХІІІ или ХІV век. Това твърдение не почива на каквито и да е исторически факти. Мотивировката, че многоъгълният план на една от кулите е характерен за Средиземноморието е абсолютно несъстоятелна.
Нито в грамотите на българските царе, нито в договора на Добруджанското деспотство с генуезците има данни да е давано право на строеж на крепости. Не са известни факти, които да навеждат на предположението, че генуезците насилствено са превзели и укрепили част от територията на Добруджа. Напротив – известно е, че добруджанският деспот Добротица завладява Ликостомо (нелокализирана до момента крепост, която се е намирала вероятно в самата делта на Дунав) и присъединява този град към Варненската епархия.
Ромейското присъствие в Северна Добруджа след падането на България под византийска власт е предимно военноадминистративно. Етническият характер на населението тук остава преобладаващо български, каквото е било и в предходните столетия.
След въстанието на Асеневци и възстановяването на българската държава, Северна Добруджа отново е включена в пределите й. Всички хронисти от ХІІІ-ХІV век определят именно Долния Дунав и Северна Добруджа като граница на Второто българско царство.
Бурните политически процеси през втората половина на ХІІІ век оказват своето влияние и в Северна Добруджа. През 1263 г. българският цар Константин Асен-Тих в съюз с татарите разбива войските на ромейския император Михаил VІІІ Палеолог.
10 години по-късно обаче настъпва обрат – темникът Ногай се жени за незаконната императорска дъщеря Ефросина и татарите нахлуват масирано в Добруджа и източните предели на българското царство. Именно тогава от номинална, татарската власт на юг от Дунав става реална, а и без това отслабеното българско влияние в периферната зона на царството се компрометира. С позволението на Ногай Източната Римска империя установява свое присъствие в редица важни крепости в делтата на Дунав, а през 1281 г. Генуа получава право на търговски фактории.
Събитията обаче се развиват бурно – през 1282 г. Михаил VІІІ Палеолог умира и отношенията на Ногай с Константинопол се влошават. Татарите предприемат поход в Източна Тракия, но са разбити.
Златната орда установява пряка власт в Дунавската делта и Северна Добруджа, принуждавайки българския цар Георги І Тертер да се признае за безусловен васал. Така в продължение на 20 години в края на ХІІІ и началото на ХІV век ромеите нямат никакво влияние в делтата на Дунав и няма как Генуа да се позове на Нимфейския договор от 1261 г. за свободен достъп в басейна на Черно море. Още по-малко пък генуезците са имали шанс да строят крепости.
През 1296-1298 г. Ногай влиза в остър конфликт с Генуа в Крим и това несъмнено има тежки последствия за генуезките позиции в Дунавската делта. През 1299 г. Ногай умира, а синът му Чака е убит в Търново от Теодор Светослав. За тази услуга – ликвидиране на претендент за престола на Златната орда, българският цар получава от хан Токту (1299 – 1312 г.) правото да администрира Маврокастро (Белгород Днестровски) и редица други градове в Северна Добруджа и Дунаво-днестровското междуречие.
Татарите запазват за себе си основните крепости. Всъщност, би трябвало да говорим по-скоро за съвместно българо-татарско управление в Северна Добруджа и Дунавската делта. Тъй като крепостта Ново село не е сред най-главните пункове, е твърде вероятно да е била предадена на българите. През 1307 г. избухва война между татарите и Генуа, а през 1316 г. генуезците влизат в остър конфликт с Теодор Светослав и дори издават официална писмена „Забрана за посещение на Загора/България”.
От казаното дотук става пределно ясно, че няма как генуезците да имат свои крепости в Северна Добруджа. Българският цар Теодор Светослав умира през 1321 г. Данните обаче сочат, че българското присъствие в Северна Добруджа и делтата на Дунав се запазва и след кончината му. Според арабски и ирански източници граница между Златната орда и България е градът Маврокастро (днес Белгород Днестровски), според други – Вичина и Дунав. Според Никифор Григора цар Михаил Шишман „получил властта над българите отсам Истър” (т. е. Дунав). Така че и след 1321 г. търновските владетели все още имат позиции в региона. Това статукво се запазва повече от две десетилетия. Към средата на ХІV век обаче позициите на България в Дунавската делта отслабват.
През 1362 г. татарите са разбити от литовците в битката при р. Синюка. Това поражение води до намаляване на влиянието им по Долния Дунав. От тази ситуация се възползва добруджанският деспот Добротица, който не крие аспирациите си към Дунавската делта. Между деспотството и генуезката република избухва война. След отслабването на татарските позиции в Добруджа в хегемон в региона се превръща полунезависимото българско феодално образувание на деспотите Балик, Добротица и Иванко.
В началото на своето съществуване то обхваща териториите около двата големи черноморски центъра – Карвуна (дн. Балчик) и Калиакра. След това обаче разширява влиянието си в северна и западна посока, като овладява дори могъщата крепост Дръстър (дн. Силистра). Добруджанското деспоство придобива контрол и над важни твърдини в Северна Добруджа, сред които е и Ново село.
От казаното дотук става ясно, че няма каквито и да е исторически данни – преки или косвени, за генуезки характер на крепостта нито през ХІІІ, нито през ХІV век.
Румънската теза е с чисто пропаганден характер и целта й е да неглижира доказателствата за българския етнически облик на Добруджа през Средновековието.
Категорични в тази посока са и доказателствата на източниците. С българското си име крепостта Ново село е спомената в руски „Списък на близките и далечни градове” от края на ХІV век: „А се Болгарские гради. А на усть Дуная – Новое село, Аколякра (дн. Калиакра)”. С това име крепостта е просъществувала и през ХV век. Това се потвърждава и от Влад Цепеш (Дракула), който в писмото си до унгарския крал Матиаш Корвин от 11 февруари 1462 г. назовава крепостта Новасел и посочва, че тя е разположена при вливането на Дунав в морето.
След османското нашествие в Добруджа турците започват да наричат крепостта Ени сала (от турското “ени” – ново, и трансформация на българското „село”). С това название крепостта е спомената в османски документи, където е посочено, че султан Мехмед І се насочил срещу власите и възстановил разрушените от тях крепости Исакча, Ени сала и Гюргево.
Това е една от добре запазените крепости в Добруджа. Тя се разпростирала върху площ от 3500 дка.
Външните укрепления не са съхранени.
Добре е запазена обаче цитаделата, чието предназначение било да даде последен отпор на нападателите, ако преминат външната крепостна стена. Вътрешното укрепление разполага с пет кули, като най-впечатляваща е масивната петстенна кула, охраняваща южния вход. Тя е най-добре запазена и придава изключително ефектен вид на крепостта, стърчаща на хълм на самата граница между добруджанската и морската шир.
Историческите превратности са отредили днес това старо българско укрепление да е на територията на друга държава. Румънските екскурзоводи не пропускат случая да залъгват туристите с лъжливата версия, която няма нищо общо с истината, че става въпрос за средновековна българска крепост. Те ревниво крият и факта, че Северна Добруджа в продължение на повече от хилядолетие е била неразривна част от българската държава и етническото землище на народа ни.
Пламен Николов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.