Даскал Ботьо Петков е един забележителен за своето време възрожденски учител-новатор, просветител, будител, книжовник, борец против гърцизма и робството. За сина е писано и се знае много, но за бащата – уви, твърде недостатъчно.
Ботьо Петков е роден в Карлово през 1815 г. В родния си град учи при Райно Попович, а сетне продължава образованието си в Пловдивското гръцко школо.
През 1839 г. става учител в Калофер. След това през периода 1840-1843 г. учи в Одеската духовна семинария в Русия. Това става с издръжката на Калоферската община, към която Ботьо се чувства задължен, и когато през 1844 г. се завръща в България, отново е главен за учител в Калофер и като такъв, с малки прекъсвания, работи цели 25 години до кончината си през 1869 г.
Получил високо за времето си образование и култура, Ботьо Петков още с постъпването си втория път като учител извършва непознати за времето си преобразувания. За първи път в учебното дело той например разделя учениците си „по класове“ и започва да преподава новобългарска граматика по подобие на тази на Иван Богоров. Освен това въвежда редица новости – като използването на карти при преподаване на история и география и пр.
Във връзка с това калоферският историк Никола Начов отбелязва: „Дотогаз в Калофер такъв модерен учител за класовете нямало ни в Карлово, Казанлък, Копривщица, нито в Пловдив… Скоро името на учителя Ботя се прочуло надалеч, прочуло се и калоферското училище и калоферци се радвали. Сега около новия учител се събрали да се учат и много възрастни ученици… Имало ученици от Сопот, Пазарджик, Чирпан, Дупница, Габрово… та дори и двама светогорски калугери…“!
Старото училище вече не можело да побере големия наплив от ученици. Налагало се да се построи ново, което и станало с помощта на родолюбци. Славата на новатора-учител се разнесла все повече и повече, а самият той служел за пример на своите съграждани, от които бил обичан и уважаван.
Ботьо Петков надминал далеч времето си със своите методи на възпитание.
Той преподавал така, че учениците го слушали „със зяпнали уста“ и научавали урока си в часа само от слушане. Успоредно с това премахнал всякакви телесни наказания. Даскал Ботю, наричан така от съгражданите си, обичал руската литература и въвел в училището си преподаване на руски език и в трите класа. Заедно с това усилено набавял книги и създал училищна библиотека, като за кратко време дори отворил книжарница.
Любопитно е да се спомене, че в периода 1865-1866 г. Патриархът на българската литература Иван Вазов бил поддаскал в Ботювото училище. За това време той разказва:
„Баща ми беше ме пратил не само да учителствувам, а и да уча езика на Омира и Платона при главния учител Ботю“. Тук Вазов попада на богата библиотека с френски и руски книги. В тази връзка големият наш писател споделя: „Тая училищна библиотека игра голяма роля в моето развитие. Без нея аз нямаше да бъда нищо…“ Благодарение на нея той за първи път се запознава с творбите на Лермонтов, Пушкин, Белински, Гончаров и други руски писатели…
Освен посвещаването си на учителското поприще, Ботьо Петков водил и активна обществена дейност. От него калоферци искали съвети по много въпроси. Той бил известен и като голям оратор. Когато се чуело, че ще държи слово в църквата или в школото, цялото население се стичало да го слуша.
Даскалът става известен и като активен книжовник, тъй като пише статии и дописки в „Цариградски вестник“, „Дунавски лебед“ и „Съветник“. Той взема отношение и по редица езикови въпроси, като написва своя Българска граматика (чийто ръкопис за съжаление е изгубен, б. а.). Чрез нея е искал да се въведе „всеобщо българско правописание“.
Изявявайки се като преводач още в Одеса, Ботьо Петков превежда книгата „Нещо за безграмотните человеци“, издадена в Смирна през 1843 г., а също и „Психология или душесловие за учение на децата“ – от Т. Х. Галудет (Смирна, 1844 г.), „Критически издиряния за историята българска“ от Ю. И. Венелин (Земун, 1853 г.) и „Кратка всеобща география“ от А. Оболовски (Пловдив, 1868 г.).
Никола Начов отбелязва, че даскал Ботьо бил добродушен, честен, общителен и услужлив, но същевременно и човек с твърд характер, ценящ своето достойнство. Заради тези си качества той бил в постоянни разпри с калоферските чорбаджии и гъркофили. А по причина, че проповядвал църковна независимост и борба за свобода, бил принуден на два пъти да напусне Калофер и да учителства в Карлово, след което пак се връщал при семейството си.
През 1845 г. Ботьо Петков създава семейство като взема за съпруга Иванка Стойкова Дрянкова, произхождаща от известен и уважаван калоферски род. От брака си те имат 9 деца, от които остават живи едва 4 момчета. Първородният им син е Христо Ботев.
Целият живот на семейството на Даскал Ботьо минава в оскъдица. Чорбаджиите постоянно смъквали заплатата му. По тоя повод Иван Вазов пише: „Той се бе разсипал по издаването на преведената от него Венелинова книга „Българска история“, продал имотите си и пак останал длъжен…“
Накрая станало така, че когато починал от туберкулоза на 16 август 1869 г., вече бил сетен сиромах и за да бъде погребан, приятелите му събрали пари помежду си. Преди да си отиде от този свят синът му Христо се завърнал от Русия, за да се погрижи за семейството.
Ботьо Петков хранел към него голяма обич. Затова го пратил да учи в Русия. За него мислел до последния си дъх. В писмо до Найден Геров от 6 март 1869 г. той споделя: „Много ни е тъжно, че не приехме от сина си Христо някое писмо. Ако знаете нещо за него, молим да ни известите…“ В друго писмо с дата 17 юли с. г. даскал Ботю прилага и нещо друго за сина си, като моли Геров то да бъде предадено на Христо в Александрия, Румъния, където Христо Ботев бил учител. Това било и последното му писмо.
Бащата оказал силно интелектуално и духовно въздействие върху първородния си син. С право акад. Михаил Димитров отбелязва: „Когато човек се запознае с личността на Ботьо Петков, с неговото необикновено трудолюбие, с честното му и сериозно отношение към въпросите, поставени от тогавашния наш живот, с книжовните му работи, в които личи литературна дарба, не може да не се съгласи, че той е упражнил едно от най-благотворните влияния върху своя велик син“.
И самият Христо Ботев хранел силна обич, привързаност и признателност към своя народолюбив и неуморен за „в ползу роду“ родител. Неслучайно в писмото си от 23 октомври 1868 г. до Христо Георгиев, поетът признава, че за него „той е по-горен от баща“.
Маргарита Атанасова-Арачийска, историк-краевед
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
