Поручик Васил Мутафов – загинал за свободата на Македония

Поручик Васил Мутафов принадлежи към голямата възрожденска и поборническа шуменска фамилия Мутафови, която води началото си от 15-и век.

Улицата, където била къщата, през 1903 г. шуменци наричат „Поручик Васил Мутафов”, необосновано през 1949 г. преименувана „Лайош Кошут”. Сега улицата е променена, но точното място на къщата ( между № 7 и 9) е празно и буренясало, няма никакъв знак, че тук е било едно от гнездата на борбата за свободата българска.

Дядото на Васил – Георги Мутафов, бил занаятчия – възрожденец. В неговата къща през 1849 г. пребивават съратници на Лайош Кошут. По-късно тук се крие Георги Раковски, Панайот Волов и др. Бащата на Васил – Нако Георгиев Мутафов, от 1871 г. е член на Революционния комитет в града, участва като доброволец в Сръбско-турската война 1876 г., опълченец е в Руско-турската война 1877-78 г.

Васил завършва с отличие Априловската гимназия в Габрово. От 1887 г., заедно с брат си Георги е учител в Провадия. През август 1890 г. завършва с отличие Военното училище в София в чин подпоручик. Служи в 5-и артилерийски полк и Крепостния батальон в Шумен, а след това в Крепостния батальон във Видин. От септември 1893 г. е назначен за адютант на началника на артилерията във Военното министерство, а от 1 февруари 1895 г. е приведен на служба в новооткрития от същата дата Висш офицерски курс за подготовка на генерал-щабни офицери в София. Така пред поручик Васил Мутафов се открива широк простор към блестяща военна кариера, която той не използва. Като носител на патриотичния революционен дух на своето семейство, той избира друга – „кариерата” на борец за свободата и обединението на българския народ. На 18 март 1894 г. неговото поетично перо събира тези стремления само в един стих:

Аз страдам, чувствам и живея,

Затуй в живота още съм борец.

Аз, братко мой, за правдата живея

и не за лавров, а – трънен венец.

Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховният Македоно-Одрински комитет (ВМОК) в София имат една и съща цел – извоюване на политическа автономия на Македония и Одринска Тракия. Различията са в тактиката за постигане на тази цел. ВМОРО, наследила заветите на Васил Левски, върви по пътя на подготовката и участието на цялото местно население в едно общо народно въстание в Македония и Одринско. ВМОК, подкрепян от цар Фердинанд и българското правителство, се стреми да постигне това чрез подготвени отвън бойни чети, които да навлязат в неосвободените български райони.

Бързайки, ВМОК, начело с Трайко Китанчев, през 1895 г. организира и провежда известната в историята Четническа акция за освобождението на Македония и Одринско. От пределите на свободна България са събрани около 900 души четници-доброволци, организирани във взводове, чети и отряди. За техни водачи са привлечени старите войводи К. Лютов, Д. Дяков, Ст. Костов, К. Кустурков и др., които познавали добре граничните райони. За командири-доброволци (войводи) са назначени около 40 действащи и запасни офицери от българската армия. Между тях са поручик Васил Мутафов, поручик Петър Начев, подпоручик Харалан Луков, поручик Стойчо Гаруфалов, подпоручик Йордан Венедиков, и подпоручик Борис Сарафов.

На 18 юни 1895 г., шестимата млади офицери-патриоти, пристигат в Пирин планина, където подписват съставеното от поручик В. Мутафов

ВЪЗВАНИЕ

към нашите бойни другари в българската войска.

Другари!

Жребият е хвърлен, борбата е започната. Македония издига знамето на революцията, знамето на свободата. Нашите братя, въодушевени само от великата идея за свободата, голи, боси, без оръжие отиват да мрът. Нашите обезчестени майки и убити бащи ни викат на помощ; кръвта на убитите ни братя вика за мъст. И ний, верни на войнишкия дълг, на клетвата, която иска живота ни за защита на отечеството, дойдохме да помогнем, дойдохме да отмъстим.

А ти, брате, ще останеш ли безчувствен към страданията на клетия македонски българин, безучастен зрител на неговата борба? Не вярваме. Понеже сме една плът и една кръв; понеже неговите страдания са отражения в твоето сърце и предизвикват сълзи в очите ти.

И днес, от връх Пирин планина, като извикваме заедно с цяла Македония свещените думи: „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!”, отправяме към вас последната си молба: ДРУГАРИ, ЕЛАТА ДА МРЕМ!

От запаса на българската войска. Пирин планина, юлий 1895 год.

От създадените четири отряда най-голям е 1-и отряд или така наречената „Струмишка дружина”, в състав от 158 души, с войвода поручик Петър Начев, а негов помощник и командир на чета е поручик Васил Мутафов. Тяхната дружина получава задача да нападне гр. Струмица и да овладее установилия се там турски артилерийски полк, като и с плененото от него оръжие да продължи борбата до пълна победа. Непосилна задача! Още в първото сражение на 29 юни край с. Калиманци по шосето Царево село – Щип дружината среща редовна турска войска. Силите са неравни, боят жесток. Поручик Начев, който страдал от порок на сърцето, получава криза и припада. Скоро идва в съзнание, но този високо дисциплиниран офицер-патриот преценява, че не е в състояние да води дружината в бой, се самоубива. Тежък момент, в който поручик Мутафов няма време да скърби. Той се навежда и целува за последен път своя командир и другар, и поема командването на дружината. Ободрява четниците, като в почивките декламира своето последно стихотворение „Борбата почна”.

Напред в борбата! Велик е тоз час!

Надежди светли обрича ни той…

Робът умира и гледа към нас.

Борбата иска жертви без брой!

Няколкото сражения, които водят отрядите, най-кръвопролитно е сражението на Струмишката дружина на 7 юли. На този ден в местността „Пладнището”, (между селата Габрово и Дълбочица, Горноджумайско) тя отново се сражава с редовна турска войска, която многократно я превъзхожда по численост и въоръжение. В тази тежка обстановка, войводата поручик Мутафов обикаля и насърчава четниците.

„Момчета, заобиколени сме от турска войска. Може би тук ще умрем за свободата на Македония, но нека покажем на коварна Европа, че българинът по-обича да мре храбро на бойното поле, отколкото да живее с голи обещания под турска тирания. Помнете, че сме дали клетва: „Свобода или смърт!”. Тези два предела трябва еднакво да ценим!”

В разразилата се остра схватка с врага силите и кръвта на дружината изтичат. На помощ идва отряд „Пирин планина”, но загубите са големи и врагът си остава по-силен. Самият поручик Мутафов е тежко ранен. Бойните му другари го изнасят вън от сражението, но не успяват да му помогнат и той умира в ръцете им. Умира по Ботевски един голям син на България – 7 /19/ юли 1895 г. В героичните сражения, в сравнение с другите дружини от Струмишката дружина загиват най-много – 83 четници Живи в България се завръщат 75, голяма част от които са ранени.

Героизмът на Струмишката дружина отбелязва не само нашета, но и европейската преса. Официалният правителствен австрийски вестник „Нойе райе пресе” пише:

„Нека поетите, ако желаят да възпеят падналите български борци за свобода – Мутафов и Начев, които според политиците са размирници, но се сражават храбро. Човешката симпатия не може да бъде отказана на този, който отива на смърт за идея”.

На делото и гибелта на поручик Васил Мутафов обръща внимание известният писател и деец на културата в миналото Стилиян Чилингиров. В своята статия от 1942 г. „Поручик Васил Мутафов – Струмишки войвода през 1895 г” той пише:

„Да тръпнем и да се гордеем, загдето нашият народ още може да излъчва от средите си герои, чиито пример ще сгрява и подтиква към подвиг еднакво съвременници и поколения. И още нещо: едно кърваво свидетелство пред външния свят за правото на народа ни сам да се разпорежда със своите собствени съдбини.”

Особено право на гордост имаме обаче ние, неговите съграждани. Със смъртта си поручик Васил Мутафов продължи революционната традиция на родния си град Шумен, дал вече трима апостоли преди освобождението на България: Панайот Волов, Върбан Юрданов и Тодор Велков. А със своите писания – да подчертае своята творческа дарба, която за голямо прискърбие, остана недоразвита. Ако не беше ранната му саможертва, ние смело може да предполагаме, че творческите му дарби биха го вредили на достойно място между големите шуменци: Васил Друмев, Добри Войников и Илия Блъсков.” (В-к „Утро”, 24 юни 1942 г.)

„Мили ми братя Георге, Димитре, Круме, Александре и сестра Райно.

Не исках да ви пиша, защото писмото ми само ще ви натъжи повече, но дългите размишления по този въпрос ме убедиха, че трябва да ви пиша няколко реда.

Чудно нещо! Колко време стана мисля, и нищо не ми идва на перото освен идеята, че аз отивам да помогна със слабите си сили на страдущия роб. Пред олтаря на свещените за човека длъжности, аз се закълнах, че ще умра за някой възвишен идеал, и днес аз това изпълнявам: днес отивам на явна смърт. Нека от нашето честно сиромашко семейство да има такива хора; баща ни изпълни дълга си, сега аз. Ний обичаме да умираме колкото е възможно по-съвършено в нравствено отношение, и който не разбира тази велика идея в човешкия живот, той да се откаже от човешкото си назначение, от званието човек.

Желая ви да живеете честно, тъй ще бъдете по-щастливи.

Ваш обичащ ви брат Васил”.

Прощално писмо на В. Мутафов до блезкету му, юли 1895 г.

Турците пренасят тялото на „баш комитата Мутафов” и на още четирима убити четници на площада в гр. Пехчево (дн. Македония), на показ пред населението. Местните българи след това ги погребват по християнски обичай в градските гробища, един до друг, грижат се за техните гробове.

„Желая ви да живеете честно – тъй ще бъдете по-щастливи!” – е девизът на един национален герой!

Димо ДИМОВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!