Българското духовенство в националноосвободителната борба

Още от своето начало мисията на Христовата църква е била двустранна: да разпространява вярата в Бога и да бъде нейна защита.

Продължител на тази традиция е Българската православна църква от времето на княз Борис I и цар Симеон, когато тя придобива автокефалност и се грижи за културния и духовен напредък на българите. Нейното дело е особено важно през тежкия период на петвековното робство за съхраняване на българската идентичност.

В края на XIV век при управлението на цар Иван Шишман и Иван Срацимир, когато независимостта на Втората българска държава е унищожена, църквата също губи своята самостоятелност. А през 1767 г. престава да съществува и нейната последна крепост – Охридската архиепископия. Настават времена на страдания и разруха. Рушат се културни и църковни паметници. Масово се избива, отвлича и потурчва населението. Османската експлоатация и потисничество – почернят живота на българите.

През XVIII век Цариградската патриаршия почти налага т. нар. фенерско иго. Това непосилно данъчно бреме ограничава просветителската дейност, възпрепятства църковната автономност и утежнява народните тежнения.

Първоначално църквата с мирни средства предприема идеологическа борба. В своите проповеди свещениците приканват вярващите да съхранят Христовата вяра и евангелската нравственост. Правят се съпоставки с първите векове от нейния живот, когато християните са гонени, измъчвани и убивани, но отстояват народността си и много от тях стават мъченици.

В епохата на робството десетки книжовници като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и други монаси възстановяват историческата памет на българите, обхождат страната и вършат възрожденска и историко-просветителска дейност.

Тези неуморими родолюбци проповядват православната вяра, учат народа на четмо и писмо, основават килийни училища и полагат началото на просветното и културно възраждане на нацията.

В началото на XVI век са вдигнати няколко въоръжени бунта срещу поробителите. След въстанието на Константин и Фружин от 1404 г., при което е опожарен Чипровският манастир, избухват и двете Търновски въстания. В пьрвото взимат участие няколко архиереи: гъркът Дионисий Рали, Йеремия Русенски, Теофан Ловчански, Спиридон Шуменски, както и 35 свещеници .

През 1835 г. дейно участие във Велчовата завера взима игуменът на Плаковския манастир Сергий. В заверата участват и монаси от Габровския, Дряновския и Килифаревския манастир и много други свещеници.

В 1794 г. поп Стойко Владиславов от Котел е избран и хиротонисан за Врачански митрополит с името Софроний. При обиколките си в енориите Софроний насърчава местните жители от целия Северозападен край за съпротивителна борба срещу местния турски феодал от Видин Осман Пазвантоглу. В нападението и обсадата на Враца в 1796 г. Софроний благославя защитниците на града и участва в съпротивата с оръжие в ръка. Издирван и преследван, се укрива във Влашко.

Поп Стойко Владиславов пръв организира делегация, предвождана от Атанас Некович от Тетевен и Иван Замбин от Враца, които в Петербург се срещат с ген. М. Милорадович и описват тежкото положение на българите под османско иго.

По време на Руско-турската война от 1802 – 1812 г., както свидетелстват генералите Тулчанов и Кутузов, по призива на епископ Софроний много свещеници чрез разузнавателна дейност съдействат на руските войски. Сред тези отци са свищовският Пантелеймон, поп Димитър от Габрово, поп Трифон от Ловеч и други.

След подписването на Букурещкия мирен договор голям брой българи напускат родните си предели и, предвождани от своите духовни водачи, емигрират в Бесарабия. По запазени списъци на руското командване в Силистренско и Русенско са действали активно 12 свещеници за организиране на емигрантски лагери с капацитет за 120 хиляди българи.

В поредната Руско-турска война от 1828 – 1829 г. отново участват множество духовници сформирали корпус от доброволци за разузнавателна дейност и за снабдяване с храна на руското войнство. Софроний има още един съществен принос в националноосвободителната борба. Още преди Раковски и Левски той осъзнава и лансира идеята за организирано революционно движение в пределите на България. На това основание създава в Букурещ комитет с конкретно начертана програма за действие.

Приемникът на Софрониевата кауза, Плевенският архиерейски наместник архимандрит Константин оглавява този комитет в 1829 г. и подпомага руската армия и укрепва българо-руските връзки. Безспорно изключителният организатор на революционната борба против империята на султаните е йеродякон Игнатий – Васил Левски. През периода 1870 – 1872 г. той разгръща мащабна революционна дейност, като основава комитети. Негови съратници са небезизвестните йеромонах Матей Преображенски, поп Харитон, йеромонах Генадий Драгалевски и други. Във всеки революционен комитет местният свещеник е председател или участник. По това време много манастири стават огнища на предреволюционна подготовка. Троянският, с председател архимандрит Макарий, Сопотският, с поп Енчо Николов, Мъглижкият, с архимандрит Калиник, Кюстендилският, с отец Аверкий поп Стоянов.

В резултат на организирана революционна дейност в 1875 г. избухва Старозагорското въстание. В него участват 40 духовници. Сред тях са свещениците Минчо Кънев, Стефан Стойков, Кузман поп Андонов.

Апогеят на народния бунт е Априлското въстание от 1876 г. От четирите революционни окръга участват над 200 свещеници, монаси и монахини. По-известни са имената на архиерейския наместник на Пазарджик поп Георги Тилев, поп Грую Бански, поп Кирил Слепов – знаменосецът в четата на Бенковски, и поп Неделю Николов. В борбата на живот и смърт почти всяко селище е представлявано от местния свещеник. Голяма част тези, които са оцелели след потушаване на въстанието, са били или убити чрез мъченичество, или изпратени в заточение.

В това бурно време сред висшия клир е съществувало раздвоение. Екзарх Антим I, Пловдивският, Скопският митрополит Натанаил и Старозагорският Методий подкрепят революционната борба, докато Екзарх Йосиф, Варненско-Преславският Симеон и Русенският Григорий поддържат тезата, че борбата за духовна и национална свобода трябва да се води по мирен път. Екзарх Йосиф смята революционното движение за нецелесъобразно и прибързано действие на народа. Той и несъмишленици обаче не пречат на делото. Те се страхували да не би прибързаната революция да навреди на църквата и тя да загуби някои от епархиите си, както това се случва по-късно със Скопската и Охридската. Според тях националноосвободителната борба не трябва да е в ущърб на идеята за самостойната българска църква от 1870 г., чрез Солунския ферман да възстанови своята автокефалност като българска екзархия. Трябва да се извоюва църковната независимост, а после – националната, както се случва.

В Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. в редиците на опълченците отново фигурират духовници. В Кишинев на 20 април 1877 г. от страна на българската църква в Букурещ пристигат свещеник Петър Драганов и архимандрит Амфилохий. На 24 април, първия ден на войната, двамата правят молебен, а край румънското село Сачия архимандрит Павел благославя генерал Столетов. По-късно към доброволците се присъединяват свещениците Иван Стоянов, Cпac Вълчев, Йордан Розанов и дякон Кирил Иванов.

Можем да обобщим, че Българската православна църква играе важна роля в следосвобожденското духовно и социално възраждане на българския народ. Паметни остават думите на митрополит Климент Търновски – Васил Друмев: „Запазили сме през многовековните тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загиване. И занапред: има ли Православие у нас, има и български народ, няма ли Православие, няма български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целия наш многовековен, тежък живот.“

Александър МИХАЙЛОВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!