Българският кавкан Исбул от 9-ти век е с изключителни заслуги за развитието на българската държава, регент – съуправител на малолетните канове Маламир(831-836 г), Пресиян(836-852 г) и в първите години на управлението на кан Борис (852-889 г.), който също приел властта малолетен и то лично от него на р. Брегалница в Македония.
Фактически този охридски болярин, от рода на великите боили Билиг, тархани на Макидан(Македония), ръководил българското правителство а и армия чак до покръстването на България и бунта на боилите, чийто център бил в неговото тарханство Макидан (Македония). Това е и повод за Борис да се освободи от опеката му и да го обезглави „заради отказа му да се покръсти“…
Той има редица държавни отговорности и съответно съчетава в личността си огромни власт и правомощия. Съгласно настоящите достижения на българската медиевистика, кавханът е пръв пълководец, върховен главнокомандващ в българската войска и един от първите държавни дипломати.
Той е член на болярския съвет и в това си качество е сред най-приближените съветници на българския владетел, с когото в не един исторически момент се намира в лични отношения на негов регент или съуправител.
Кавханът се посочва от мнозина учени като важен магистрат и наместник на владетеля, когато последният отсъства от столицата. Приписва му се също така и ролята на съдия.
Приема се, че в България съществува виден болярски род, от който поколение след поколение се излъчват държавни мъже, поемащи ролята и функциите на кавхана – т. нар. род на кавханите. Следователно кавханската титла е наследствена и пожизнена.
В научните дирения преобладава мнението, че кавханът надживява самата българска държава, завладяна от византийския император Василий II Българоубиец през 1018 г. Последната историческа личност, натоварена със задълженията и правата на кавхан, е Георги Войтех (Γεώργιος ὁ Βοϊτάχος τοῦ κoπχάνων γένους καταγόμενος), подбудител на въстанието на цар Петър III Бодин (Константин Бодин) от 1072 г.
Преди да продължим разказа за този бележит български държавник, политик и военачалник е наложително обаче да уточним отговора на въпроса, относно личността на този човек и различно спряганата и произнасяната му титла.
Правилното произнасяне на думата като – „кавкан“ е засвидетелствано за един съратник на Петър Делян(1040-1041г.), чието име – Джураш научаваме от сборника от Волжка България „Джагфар тарихи“. Също бил нещо като глава на правителството и водел армията му. След отстраняването на Тихомир бил изпратен в Драчката област за да утвърди властта на Петър Делян(Златарски, История, Т.2, с.56.). За Г. Карамат („Исбул“) се казва в сборника „Джагфар тарихи“, че управлявал България седейки си в Охрид(Червен, Кизил), като оттам качвал и свалял кановете в Плиска… Явно това влияние се установява по времето на Омуртаг а по времето на малолетния Маламир той вече става най-влиятелния човек в страната.
В т.нар „Маломирова летопис“ се казва: „при владетеля Маламир, който управляваше заедно с кавкан Исбул“.
Явно отстраняването на Енравота-Боян и „Звиница“ и поставянето на малолетния Маламир на власт, след смъртта на Омуртаг е началото на Исшбуловото могъщество… Канар-тикана(престолонаследника) бил ликвидиран като привърженик на християнството а правителството на Исбул потвърдило 30 годишния мирен договор сключен при Омуртаг (през 815 г.). Като фактически държавен ръководител Г.Карамат (Исбул) през цялото време провеждал Омуртаговата антихристиянска политика.
(За Кан Омуртаг тук:
„…В края на 814 г. почти година след кончината на Кан Крум(Коръм), престола заел неговият син Омуртаг(Амуртаг). През това време талантливият военачалник Айран Диу Сакчи успешно защитил границите на държавата и предал властта на Омуртаг. Той наследил една силна държава, но с характерен облик. ..“
Ромеите обаче решили да се възползват от промяната в Плиска и нахлули в България. Начело на армията, водейки със себе си младия владетел, Исбул отблъснал противника, навлязъл в неговата територия и превзел крепостите Проват(край Одрин) и Бурдизо (дн. Баба Ески). Източна Тракия била подложена на опостушение. Оттам българите поели на запад към Филипопол(Пловдив), чийто византийски гарнизон избягал. Исбул и младият кан влезли в преговори с жителите на града, на които явно са обещали неприкосновеност, ако се предадат. Повече подробности не са известни, тъй като надписът, наричан „Маломирова летопис“, е запазен само отчасти.
Тази краткотрайна война завършила с възобновяването на мирния договор и навярно с някакви компенсации от страна на император Теофил(829-842 г.), който воювал и с арабите в Мала Азия и на о.Сицилия. Пловдив бил върнат в пределите на държавата. Исбул поддържал мирните отношения с франките и още през 832 г. българско пратеничество посетило двора на императора Людовик Благочестиви. Кавканът продължил строителната дейност на Омуртаг.
В друг надпис от името на кан Маламир се съобщава, че „неговият стар боила кавкан Исбул направи водопровод и го дари на владетеля“. По повод на това важно събитие канът дал всенародни угощения в Плиска, а боилите и багаините получили големи дарове. Особено показателно за мястото и първостепенната роля на Исбул, е акламацията за дълголетно царуване. За пръв и последен път в историята на Първото българско царство тя визира не само кана. „Нека Бог даде на от Бога поставения владетел(Маламир) да живее сто години заедно с кавкана Исбул!“.
След ранната смърт на Маламир българският трон бил зает от Пресиян, син на Звиница, тъй като починалият кан нямал наследници. Кавканът, на когото се дължало решаването на династичния проблем, запазил първенствуващата си роля.
В 837 г., когато император Теофил воювал с арабите, а на Балканите силите му били малки, въстанало славянското племе смоляни. То обитавало част от Беломорска Тракия в района на днешния град Драма и част от Родопите. Срещу тях били изпратени войски начело с кесаря Алексий Мосиле. В района навлезли обаче и български войски, ръководени от кавкан Исбул, под чието командване се намирали и частите на ичургу-боила( вътрешен министър и главен съдия) и кана-боил колобъра (глава на аристокрацията и водач на гвардейците, с духовен сан на жрец на Тангра). Тук явно се използва ситуацията, която не е възникнала случайно, за да се получи излаз към Бяло море… От името на : „…от Бога владетеля на многото българи Персиян…“ те отишли „при смоляните“ – научаваме от българския надпис от Филипи в Беломорието.
Каменен надпис на кан Пресиан от около 837 г. Силно повреден , открит в околностите на град Филипи в Гърция. Превод на В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 134.
I. От бога владетелят на многото българи Персиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боила коловър и кавханът (отиде) при смоляните…
II. Ако някой говори истината – бог вижда. И ако някой лъже – бог вижда. Българите сториха много добрини за християните (византийците), но християните забравиха. Ала бог вижда!
За съжаление този важен надпис е частично запазен, а понеже липсват и преки византийски данни за събитията, редовните дървени философи в такива случаи започват с пледоариите и тълкуванията си… На фактите и събитията. И разбира се не пропускат да обърнат нещата наобратно, което им е и коронния номер във всяко начинание. Ужким българите отишли да помагат на византийците…(подобно на помоща на Омуртаг против Тома Славянина)?! Едното с другото в двете различни ситуации обаче няма нищо общо. Фактът, че Мосиле избягал, както и последвалите събития показват, че Исбул подпомогнал именно смоляните.
Достигането на българската армия до Егейско море и овладяването на Филипи било един забележителен военен успех.
Невъзможността за българо-византийско сътрудничество в тези години се илюстрира и от военната диверсия със заселените още от Крум ромейски пленници в Отвъддунавска България между реките Дунав и Днестър. Използвайки ангажирането на Исбул в Беломорието, техният началник Кордил влязъл в тайни преговори с Константинопол, като получил и кораби, с които хората му да избягат. Опитът на българския комит от Добруджа да осуети бягството с наличните си войници се провалил. Извиканите на помощ наемници-маджари отвъд Днестър, също били отблъснати, и военизираните пленници-ромеи в крайна сметка успели да се завърнат в родината си. Това бягство не смутило, а напротив – спомогнало за активизирането на българската политика по отношение на славяните във Византия. Както е известно, стратегията за тяхното привличане от страна на Плиска и постепенното им включване в българската държава още от времето на Аспарух и Тервел започнала да се налага като основна линия в балканската политика на българските канове.
Известно е обаче, че по времето на наследника на Пресиян, покръстителя на българите Кан Борис-Михаил, тази политика придобила ново качество. Този владетел и наследниците му били подкрепяни от една нова славяно-българска прохристиянска групировка. Това спомогнало за включването в държавата на територии с преобладаващо славянско население на юг и югозапад, но пък на север се отцепили други територии населени с българи и кумани, които не желаели да се кръстят… По времето на Борис и вече в напреднала възраст Исбул започнал да губи влияние в Двора, докато се стигне до бунта на боилите и посичането му в Охрид.
Няма съмнение обаче, че този кавкан през цялото време се изявил като бележит държавник, политик и военачалник. Дори беглите щрихи от неговия портрет ни срещат с един от архитектите на средновековната българска държавност в годините на нейния възход.
Източник: kovaklog.wordpress.com
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
