Българското националноосвободително движение в Македония (представено най-ярко в лицето на Вътрешната македонска революционна организация – ВМРО) винаги е имало един особен тип герои, които надхвърлят чисто историческите изследвания и се превръщат в митични образи с безсмъртна слава. Един такъв герой е водачът на ВМРО Тодор Александров.
Тодор Александров Попорушев е роден на 4 март 1881 година в щипската махала Ново село. Ранното му образование следва пътя на Александър Попорушев, негов баща. Учи първо в Радовиш, където баща му е изпратен като учител, а след завръщането му в Щип Тодор продължава образованието си в своя роден град. Завършва българското педагогическо училище в Скопие през 1895 година с отличен успех.
Своя революционен път Тодор Александров започва още на 16-годишна възраст, когато се включва в редиците на ВМОРО. Първа проява на своите лидерски качества демонстрира във Виница, известна с т. нар. Винишка афера, завършила с арестите на множество членове на ВМОРО и реалното разбиване на Организацията в района. Тодор Александров работи активно за възстановяване позициите на революционното движение и постига значителни резултати. Поддържа връзки с Павел Шатев, който се опитва да го привлече за делото на гемиджиите, но Александров отказва.
Изпратен да учителства в Кочани през 1903 година, той се заема с пренасянето на оръжие във връзка с предстоящото Илинденско – Преображенско въстание.
Самото въстание го заварва в Скопския затвор, след като е осъден от извънреден турски съд именно заради дейността му в Кочани. Амнистиран през 1904 година, той се заема с предишната си дейност – тази на законен учител и агитатор за ВМОРО. Постепенно неговият авторитет нараства и той става един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Тогавашните лидери на ВМОРО го определят като “прагматичен и способен организатор”, а в своя статия Павел Шатев отбелязва, че “той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.” Подобно на Дамян Груев Александров също страни от споровете между лявото и дясното крило на ВМОРО и подчинява всичко на практичната цел по освобождаването на Македония и Тракия, пред която всички въпроси, включително и идеологическите, трябва да се пренебрегнат.
Младотурската революция от 1908 година не бележи поврат в разбиранията и позицията му за разлика от други дейци. Той заема длъжността главен ревизор на българските училища в Македония, но няма доверие на младотурците. Тази негова позиция по-късно му помага да избегне арест и да се укрие в България.
През 1910 година сформира чета, чиято бройка се увеличава и включва дори бивши войници. Като наказание за революционната му дейност, турските власти изгарят неговата къща в Щип. Това не сломява духа му и Тодор Александров скоро става човекът, под чието ръководство са организирани “магарешките атентати” (защото за извършването им са използвани магарета, натоварени с експлозиви) в Щип и Кочани, превърнали се в един от конкретните ускорители на Балканската война.
Подкрепя Балканския съюз по време на Балканската война и застава начело на чета №52 в състава на македоно-одринското опълчение. Заради проявите си по време на войната е награден с орден “За военна заслуга”. Влошаването на отношенията между членовете на Балканския съюз и избухването на Междусъюзническата война карат Тодор Александров да започне изпращането на четници в Македония за подпомагане на българската армия. През Първата световна война той служи в щаба на самата българска армия, тъй като бойците на ВМОРО се вливат изцяло в нейните редове.
След края на Първата световна война Тодор Александров и Александър Протогеров, в качеството им на задгранични представители на Организацията, изпращат мемоар до Парижката мирна конференция за допускане представители на македонските българи да участват в конференцията и да изложат своите искания. В Мемоара на ВМРО е изложена накратко историята на Организацията, причините за войната, положението на македонските българи и причините за техните страдания.
Обстановката в Македония след войната провокира възстановяването на ВМРО. С тази задача се заемат Тодор Александров, Петър Чаулев и Коце Ципушев. В основата на възстановяването на структурите на ВМРО и активизиране на връзките с македонските бежанци в България е именно Тодор Александров. Своеобразното възраждане на Организацията започва още през 1919 година, а краят на започнатото дело е обявен на 11 юни 1920 година, когато Александров и Чаулев издават Протокол на ЦК на ВМРО относно възстановяването на организацията след Първата световна война.
Под ръководството на Тодор Александров ВМРО се превръща в нещо повече от обикновена революционна организация. Тайната мрежа от комитети, четниците на територията на две държави и многобройните сътрудници и агенти на ВМРО в България, Сърбия и Гърция правят Организацията сериозен фактор в политическия живот на Балканите и полагат основите за по-късната дейност на Иван Михайлов.
По това време управлява БЗНС. Земеделското правителство на Александър Стамболийски влиза в остър конфликт с ВМРО и неговия водач. Политиката на земеделците за изкарване на страната от международна изолация, но с цената на отказ от реална защита на българското население в Македония е строго осъдена от ръководителите на Организацията. Противоречията прерастват във въоръжен конфликт. Правителството организира арести на лидерите на ВМРО (включително на Тодор Александров и Александър Протогеров, които с помощта на войводата Михаил Радев успяват да избягат от затвора), депутати, редактори на вестници и общественици с изявени симпатии към македонската кауза. В отговор на правителствените репресии е убит военният министър Александър Димитров. Започват т. нар. “македонски убийства” в София.
Симпатиите на населението в Пиринска Македония към ВМРО и неговия водач са огромни. Реалната власт там е в ръцете на четите на Организацията. За да демонстрират своето влияние и отпор срещу правителството на Стамболийски, чети на ВМРО окупират Кюстендил и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Населението в двата района посреща радушно четите, а местните гарнизони не оказват съпротива. Тодор Александров застава зад деветоюнския преврат от 1923 година, но впоследствие правителството на Александър Цанков също изостря отношенията си с ВМРО.
Един от най-спорните моменти в живота на Тодор Александров са започнатите преговори между ВМРО и комунистическите партии на Балканите за съвместни действия. Самата идея се заражда още по време на изборите за законодателно събрание на Кралството на сърби, хървати и словенци, когато ВМРО призовава българското население в Македония да гласува за най-крайните партии, изявени противници на режима в Белград. Обявената от Съветския съюз линия за освобождаване на всички поробени народи намира отзиви в Организацията и самият Александров я споделя. Самият процес за достигане до съвместни действия реално обаче е затруднен. Това се променя, когато съветски представители успяват да спечелят за тази кауза резервния член на Централния комитет на ВМРО Димитър Влахов, който е изпратен в Москва за преговори от Тодор Александров. По-късно за съвместни действия е спечелен и членът на ЦК Петър Чаулев.
В тази ситуация е изготвен проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, който действително е подписан от Тодор Александров. В проекта се казва, че Македония ще се обедини и обособи в самостоятелна единица, която впоследствие да бъде член на една Балканска федерация. Най-важните текстове на проекта обаче са следните: “2. Руската съветска република признава ВМРО като единствена изразителка на суверенната воля на Македония.” и “4. Двете страни, като запазват самостоятелността си в своята вътрешна и външна политика, могат да предприемат съвместни акции, при общо съгласие, според политическите обстоятелства.” Като основна причина за подписа на Александров под проекта се сочат именно тези две точки, чрез които Организацията да се подсигури срещу съветско вмешателство във вътрешните ѝ дела, признаци, които вече личат от поведението на Димитър Влахов.
Проектът довежда до подписването на Майския манифест във Виена от 6 май 1924 година. Подписите си под него слагат членовете на ЦК Петър Чаулев и Александър Протогеров. Въпросът около подписа на Тодор Александров остава обект на дискусии. Говори се, че той дава пълномощно на Влахов и Протогеров за подпис и от негово име.
Едно е сигурно – на 5 юни водачът на ВМРО се обявява против публикуването на Манифеста. Впоследствие такава позиция заема и генерал Протогеров. Въпреки това Чаулев и Влахов публикуват Манифеста, което предизвиква тежък конфликт в ЦК. Посочени са различни причини за променената позиция на Тодор Александров: засиленият натиск на кабинета Цанков, който се отнася враждебно към ВМРО, македонистката идеология, която започва да се засилва, както и опасността от намеса на Съветския съюз чрез левите дейци на ВМРО.
На 31 август 1924 година, напът за конгрес на серчани в Лопово, Пирин, Тодор Александров е убит в местността Равна бука край село Сугарево, Пирин. Неговите физически убийци са войводите Щерю Влахов и Динчо Вретенаров – хора, които спадат към лявото крило на ВМРО и критикуват Александров заради позицията му по Майския манифест. Въпросът за поръчителите на войводата остава неразгадан. Изказани са различни тези, но всички мнения се обединяват около факта, че Майският манифест има водеща роля за гибелта на Александров. Убийството му предизвиква нова братоубийствена война във ВМРО между левите и десните крила.
С трезвата си преценка и лидерски качества, както и безграничната си любов към родината, Тодор Александров остава завинаги в сърцата на българите. Те дори го наричат “последният цар на планините”, което има както митични, така и военни корени. Името на Тодор Александров е обезсмъртено в множество народни песни, сред които “Нещо ке те питам бабо”, “Ранен ми лежи Тодор Александров” и “Всичката се гора”. Нагледен пример за голямата любов на народа към него е поставянето на неговия лик във видинската църква “Св. Димитър”, редом до ликовете на светците, Левски и Ботев. Годината е 1926-та… само две години след смъртта му!
Ето и как френският журналист Пол Ерио от парижкия вестник “Журнал” описва войводата:
„Аз очаквах да намеря един страшен кондотиер, фанатичен и екзалтиран. Но съвсем друг човек стоеше пред мен. Слаб, доста висок, бледо лице, правилен профил, завършващ с една изрядно прошарена брада, живи очи, понякога замислени, но винаги нежни. Тодор Александров, който е на 42 години, говори спокойно, сладко, почти без жестове по най-важните за неговото отечество въпроси и за себе си. Неговото спокойствие и хладнокръвие удивляват.“
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
