Петър Оджаков – дворянинът от Лясковец

През 1879 г. ръководството на Русенския окръжен съд е поверено на Петър Оджаков. Бъдещият магистрат за първи път видял веселия божи ден в прочутото градинарско селище Лясковец в семейството на земеделец на 15 октомври 1834 г. Години по-късно зрелият вече Оджаков гордо подчертава: Е това селце е виновник на много учени мъже, между които е и наша скромност.

Майка му държала да получи добро образование и той тръгва да го дири, дето случай му се представи, дето свара го свари – Галац, Белград, Нови сад и Карловац, където завършва гимназия. Сетне учителствува до към 1865 г. в Лясковец, Плевен, Трявна и Галац. Една година е слушател във Виенския университет. Одисеята на образователното му скитничество продължава в Новорусийския университет, където през 1867 г. записва право – една рядка ориентация на българин към тази необичайна професия. После специализира каноническо право и история на славянските законодателства и славянската словесност. Става учител в Комрат, Бесарабия. Към 1873 г. скъсва със школото и се отдава завинаги на правото – няколко години е съдебен служител в Кишиневския окръжен съд. През 1874 г. става руски поданик. Изявява се като журналист, преводач, писател и събирач на народни песни. Литературните му опити са постоянно чоплени от хапливите пера на Каравелов и Ботев.

Оджаков пристига с руските войски в България и започва правната си дейност. Сраснал с руските съдебни порядки, той се опитва да ги приложи у нас, но те не се приемат от балканския нрав на българите. Затова бързо се прочува с необичайното си държание, обноски, постъпки и начин на оформяне на юридическите документи.

Повечето от тях започват така:

От Петра Василича Оджакова, рускоподанный, губернски секретар, кавалер Св. Анны, член Одесс, юр. общества, по занятие адвокат, жител из селении Лясковуг, Тырновскии губернии

ПРОШЕНИЕ

Когато ний, руссите, преминахме Дунавът за освобождението на българите, и пр., и пр. …

Като председател на русенския окръжен съд Оджаков отива до съдилището на кон, въпреки, че къщата му не е далеч. Вечерта пак се връща на кон. Когато отива на частна или официална визита, винаги един разсилен трябва да го съпровожда. Обичал да наобикаля русчушките касапници и дебело подчертавал: Аз съм юрист и губернски секретар, затова от най-хубавото място трябва да ми отрязваш. А чинът губернски секретар, съгласно такава и такая статия, е равен на потомствен дворянин. Оджаков, женен за руска благородница, толкова се вживява в ролята на руски дворянин, че дори след като баща му умира в Русе, върху надписа на надгробния паметник упоменава, че и той е дворянин.

Георги Живков, член на Апелацията в Търново, разказва, че Оджаков винаги се явявал в съда с пълна руска форма, с лента на шията. Често пъти, когато съдиите искали да се разтушат, казвали на секретаря: Дай ни прошението на дворянина и няколко часа държали ръцете си на хълбоците от смях.

Наметнал съдийската тога, Оджаков смята, че свободното слово, печат и журналистика са неща излишни и вредителни за управлението на Батенберг и смята за свой свещен дълг да преследва смутителите на реда и спокойствието в княжеството. И ето, че на излизащия в Русе вестник „Българин“ му скимнало да либералничи. Вината на издателите Христо Бъчваров и Димитър Попов е, че препечатали от в. „Целокупна България“ едно писмо на Каравелов и Славейков със заглавие „Възвание“. Оджаков възмутен възкликва: Аха! Значи вие сте монарси, вие сте князе, главнокомандующи, та издавате възвание? Вие, бунтовщики… и нарежда да се затвори печатницата, а редакторите да се докарат в съда.

По време на делото той ненадейно напуска председателското си място и отива в лявата част на залата. Публиката, която още не е запозната с функциите на прокурора, мисли че П. Василич ще се прескундя върху масата, но той се поизкашля и надълго разисква в една обвинителна реч кой има право да издава възвание и кой не. Накрая моли почитаемото съдилище да осъди виновните Бъчваров и Попов, защото са нарушили едно право, дадено само на монарсите. После отива на мястото си и започва да ги разпитва вече не като прокурор, а като съдия: Какво имате да отговорите вие против обвинителната трибуна.

Още едно невиждано събитие се разиграва пред очите на смаяните слушатели. По време на процеса, докато Оджаков чете обвинителната трибуна, в съдебната зала влиза 11-годишният ученик Тодор Иванов, който от името на току-що организираното Театрално дружество в града поднася особени поканителни билети на някои по-първи граждани, в това число на председателя Оджаков за представлението „Падането на България“. Кипва Оджаков и нарежда на публичната власт да арестува за 24 часа ученика, който си позволил в присъствено място, гдето виси портретът на Негово императорско величество государя, да наруши тишината. Ученикът е арестуван за два часа и това предизвиква гнева на русенските театрали и най-вече на техния вдъхновител, организатор и ръководител Тодор хаджи Станчев, защото приходите били предназначени за бедни и боси ученици. С телеграма те се жалват пред Петко Каравелов от произвола на Оджаков.

Съдът издава осъдителна присъда срещу Бъчваров и Попов, но тя не влиза в сила. Скоро и Тодор хаджи Станчев ще се запознае по-отблизо с правоведа Оджаков. Публикува той в своя вестник „Славянин“ една дописка, че един руски офицер извел на градския площад десет войници и публично ги наказали телесно с пръчки и немилостиво до кръв, защото изказали недоволство от действията на командира си. Станчев завършва, че това наказание е отвратително и осъдително.

Военният министър Паренсов завежда дело за обида срещу Станчев. На 7 март 1880 г. получава покана да се яви в съда. Пристига в 10 часа сутринта. В 13.30 съдиите излизат в обедна почивка до 15 часа. Станчев, който е и учител, иска да се отложи делото, тъй като има служебни задължения – трябва да отведе учениците на вечерня, та на Тодоров ден да се пречестят. Пристига в школото и само след десет минути идват двама стражари, арестуват го и го водят демонстративно през пазара в съда. Чрез свидетели Оджаков установява, че битите войници не са десет, а трима, че текло кръв, но така или иначе Станчев е обнародвал докачене на офицера. След два часа произнася присъдата: седем месеца затвор, 15 турски лири глоба и три месеца спиране на „Славянин“. Въпреки че присъдата подлежи на обжалване, нарежда Станчев веднага да се отведе в тъмницата. На делото присъства народният представител Георги Цанков, който остро протестира срещу тази неправда. Оджаков налага гаранция от крупната сума 1000 франка. Цанков казва, че ще даде колко има и да направят разписка. Така Станчев откача на именния си ден затвора, но печатарят му получава заповед да не нарежда вестника под страх от наказание. Но и Оджаков ще бере ядове. Станчев е избран за депутат във Второто народно събрание (3 март – 18 декември 1880 г.). Присъдата му пречи да се яви в парламента и да вземе участие в първата редовна сесия, която е насрочена от 23 март до 4 юни. Станчев алармира София за наложената му забрана. Камарата започва работа без русенския депутат. Чуват се гласове да се избавят народните мъже от отмъщение и на 9 април по предложение на Стамболов, депутатите вземат решение съдията Оджаков да се даде под съд за нарушение на чл. 96 от Конституцията.

Оджаков използва трибуната на издавания от него вестник Древна и нова България и последният 12 брой (първият излиза на 10 ноември 1879 г., но са открити само три броя) е изцяло посветен на неволите му с депутата Станчев. Той обвинява младия депутат Стамболов, че си присвоил княжеската власт и заповядал неоснователно и недобросъвестно на министерството да го даде под съд. Такова нещо дори султаните и халифите не са се осмелявали да сторят на своите съдии, а са употребявали върви за бесене или са ги хвърляли в морето. За Оджаков присъдата е законна, тъй като е издадена на 7 март, 16 дни преди откриване на Народното събрание, за него в този период от време Станчев все още не е депутат и подлежи на съдене. Спирането на вестника се дължало не толкова на присъдата, а на факта, че Станчев дължал няколко хиляди франка на печатаря Жейнов и пита риторично: Не иска ли г. Станчев аз да му плащам за вестника в типографията, да му издам пашпорт за София и да го снабдя с пътни разноски и да му наема параход до Лом? Накрая заключава, че той не е осъдил лично Станчев, а състав от пет заседатели и че делото вече е извън неговата съдийска власт, тъй като е препратено в апелативния съд, като са спазени всички формалности.

Присъдата по това дело се потулва из канцелариите и никога не влиза в сила.

След Русе Оджаков за кратко време е главен прокурор във Върховния касационен съд, но след това дълго време заема скромни длъжности в окръжните съдилища във Видин и Враца.

Не достига професионални върхове, защото извън чисто човешките си странности, той е почтен и честен юрист, който неуморно показва грешките на законодателите и затова е недолюбван и недооценяван от управниците. Правната си кариера завършва като адвокат в Русе. Умира на 31 юли 1906 г.

Оджаков е автор на множество статии и книги по правни въпроси, но остава в нашата култура преди всичко като събирач, публикатор и проучвач на нашия правен фолклор и нашето народно-обичайно право. Тая си дейност той започва още към 1870 г. и поддържа до края на живота си – близо четиридесет години. Винаги, когато има възможност, високо вдига знамето на народното обичайно право и се опитва да го вплете в българското законодателство. През 1884 г. Министерството на правосъдието публикува проект за Закон за наследяването – превод от френския и италианския закон. Оджаков реагира, като използва народния вековен опит и народното правосъзнание, публикува на следната година „Обичайно наследствено право“. С труда си той възроптава против това механично заемане на правни решения от други народи, но гласът на прависта, който първи внесе научното рало в целината на юридическия бит у нас, не е чут. През 1890 г. проектът става закон. Стефан Бобчев тъжно констатира: Е наистина се отиде в разрез с народния правоглед по наследяването.

Източник: tretavazrast.com