Когато говорим за борци за национално освобождение, веднага се сещаме за личности като Васил Левски, Христо Ботев и Георги Раковски, все хора, пожертвали всичко в името на българския народ. Но някак си на заден план остава една друга персона, която влага не по-малко енергия в това направление и може да се каже, че е една от първите, които посвещават живота си на тази идея. Този човек е Петър Богдан Бакшев и именно за него ще стане въпрос в следващите редове.
Петър Богдан Бакшев се ражда в град Чипровци през 1601 година. Богдан е рожденото му име, а името Петър придобива с присъединяването си към Францисканския орден през 1612 година, навярно в чест на Петър Солинат – първият софийски католически епископ. Именно благодарение на неговата подкрепа Петър Богдан постъпва в основаната от папа Климент VII Клементинска колегия в Рим през 1623 година, където придобива основни теологически познания и изучава фундаментални науки като граматика, реторика, философия и църковна история. Трябва да отбележим и забележителната езикова подготовка, която Петър Богдан придобива през тези години на престой в Италия. Младият българин говори свободно приблизително десет езика, сред които латински, италиански, гръцки, руски, старобългарски и др. Несъмнено тези негови знания му помагат да се издигне стремглаво в европейското католическото общество.
Силният порив да придобива нови знания го довежда до манастира „Санта Мария ин Арачели“, където през 1628 година продължава образование си по настояване на софийския епископ Илия Маринов. Именно тук Петър Богдан се запознава с известния хърватски францисканец Рафаел Левакович, с когото заедно превеждат и издават множество църковни книги на илирийски език (eзик приеман от някои за разновидност на хърватския, а според други смеска между български и хърватски) за нуждите на южните славяни. В тези две години на печатарска дейност Петър Бакшев се изживява като реформатор, защитавайки правото на народите да участват свободно в църковния живот на Европа, като четат и извършват богослужения на своите собствени езици.
През 1630 година Петър Бакшев се завръща в родината си, където година по-късно бива избран за кустод (религиозен водач) на българската католическа общност. С това той поставя началото на изкачването си във висшата католическа йерархия.
Още тогава той се проявява и като радетел за освобождението на България. В тази връзка интерес представлява едно съобщение на неговия сънародник и съмишленик Петър Парчевич от средата на XVII в., според което две личности от българските земи посетили през 1630 година първо австрийския император Фердинанд II, а след това и полския крал Сигизмунд III с искане да се помогне на българите да отхвърлят османската власт, като се вдигне всеобщо въстание. Австрийският император изразил своето съгласие и изпратил по двамата пратеници знамена, които да послужат за бъдещото въстание, но поради възникналата война с Швеция Хабсбургската монархия не предприема нужните действия. Според много изследователи в една от тези две личности трябва да открием образа на Петър Богдан. Факт е, че по това време в българските земи няма ясно изразен елит, който да действа в това направление и личността на младия българин изпъква в този момент не само заради високата степен на интелигентност, но и заради отличното владеене на чужди и класически езици.
През 1637 година Петър Богдан е провъзгласен за Галиполски епископ с правото да наследи Илия Маринов като Софийски епископ след неговата смърт. Безспорно това е още едно стъпало нагоре в йерархията на българското католическо общество. В следващите няколко години той се проявява и като блестящ дипломат, след като в кореспонденция с Конгрегацията успява да блокира претенциите на полския архиепископ на Лвов към Никополския диоцез.
След смъртта на Илия Маринов през 1641 година Петър Богдан е провъзгласен официално за Софийски епископ и апостолически викарий на Влашко и Молдова. Начело на Софийската епископия той разгръща активна дейност, насочена към разширяване на католицизма у нас и издигане на международния и́ престиж. Първа негова задача е издигането на Софийския диоцез в ранг архиепископия. За тази цел Петър Богдан заминава за Рим, където след молба до Светия престол през 1642 година е назначен официално за първи софийски архиепископ.
Приоритетна цел на Петър Богдан е развиването на католическите училища в Софийската епархия, особено на училището в Чипровци, неформалният център на католицизма в българските земи. По лично негово искане Конгрегацият ги снабдява с учебници, средства и помагала. Нещо повече, благодарение на него в България пристигат и учители по теология и светски науки, които да подготвят нейния бъдещ елит. Тук задължително трябва да се спомене и съдействието, което Петър Богдан оказва на най-ученолюбивите младежи, за да продължат образованието си в чужбина.
Петър Богдан изгражда и голяма мрежа от епископии на Балканския полуостров, присъединявайки и много други вече съществуващи. В резултат на това се обособяват две нови църковни единици в Северна България – Марцианополската архиепископия и Никополската епископия, начело на които застават неговите сънародници Марко Бандулович и Филип Станиславов.
Трябва да отчетем и участието на Петър Богдан в акцията за освобождението на българите от периода 1644-1650 година. За тази цел са проведени многократни срещи между архиепископа и влашкия войвода Матей Бесараб, на когото е обещана българската корона, ако не посяга на селищата и признае ръководителите на бъдещия бунт. Осъзнавайки, че общите сили са недостатъчни, за да успее въстанието, се взима решение за привличане към съзаклятието на Полша, в лицето на крал Владислав IV, и Венеция, силната средиземноморска държава, която по това време е във война с Османската империя.
Със задачата да води преговори с европейските страни е натоварен близкият съмишленик на Петър Богдан – Петър Парчевич. Полският крал първоначално дава съгласието си за предприемане на общи военни действие, но впоследствие притиснат от Сейма (полско-литовският парламент), се отмята. Не успяват да осигурят и подкрепата на Венеция, която дава на българите само „благоразумни и спасителни съвети“ и обещания за продължаване на войната срещу османците. В резултат на тези обстоятелства усилията на Петър Богдан и Петър Парчевич не се увенчават с успех и опитът за освободително въстание се проваля. Събитията от 50-те години на XVI в. показват, че в желанието си да постигне така бленуваното освобождение, софийският архиепископ не се ограничава само до действия в предела на българските земи, но и отвъд тях.
Името на Петър Богдан се свързва и с инициативата за освобождение на народите от европейския югоизток от 1656 година. На съвещание на висши балкански духовници във Влашко се поставя задачата за общо въстание. Т. нар. „Балкански съюз” предвижда на бунт да се вдигнат народите от България, Сърбия, Гърция и Албания с подкрепата на войски от Влашко и Молдова. Потърсена е и помощта на хабсбургския император Фердинанд III, но изглежда неговият отрицателен отговор обрича плана на провал.
Последният опит на чипровския католик да извоюва освобождението на народа си е през 1673-1674 година, когато вече е на преклонна възраст, но още запазил пламъка на надеждата, че България може да бъде възродена. За това говори едно писмо, изпратено по Петър Парчевич през март 1673 година до венецианския Сенат, в което той съобщава, че балканските народи са готови да въстанат, стига да им бъде оказана подкрепа от страна на Европа. За жалост и този опит не се увенчава с успех. Близо година по-късно, през месец септември 1674 година българският католически духовен водач и политически деец Петър Богдан Бакшев завършва земния си път в родния Чипровци.
За да може описанието на живота на този безспорно велик българин да бъде пълно, трябва да споменем и неговото изключително интересно творчество. Петър Богдан има два превода на религиозни книги от латински на илирийски език, издадени през 1638 година, като в края на първата се съдържа и една негова оригинална творба, наречена „Актуалната тема за телесната и душевната смърт на човека“. Освен двата превода българският архиепископ е автор и на множество релации, с които редовно се отчита пред Конгрегацията в Рим. Те са съставени по време на обиколките му из родните епархии и поради факта, че са изключително богати на информация, са важен извор за културно-религиозната история на българския народ през XVII в. В някои свои релации Петър Богдан вмъква и исторически разкази, най-впечатляващите от които са: „Описание на царство България“, „История на София“ , „История на Охрид“ и „История на Сърбия и Призренската епископия“.
Тук трябва да споменем и самостоятелната история на България, написана вероятно през 1667 година от Петър Богдан. Този изключителен труд допреди години бе смятан за изгубен, но през 2017 година бива открит в университетската библиотека в град Модена, Италия, от проф. д-р Лилия Илиева. Историята на Петър Богдан, наречена от него „За древността на бащината земя и за българските дела“, се състои от 200 страници и 70 глави и се определя като първия трактат върху българската история, предшестваща с почти век „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.
Ръкописът се оценява като ценен исторически извор, защото описва важни епизоди от нашата история. В нея архиепископът акцентира на християнството по българските земи и факта, че е по-старо от самата държава. Част от съчинението гласи: „А защитата на честта, още повече тази на родината, надминава всичко, защото животът и честта са равнопоставени“. Творбата представя Петър Богдан като изключителен ерудит и патриот, решен да запази историята на българите на всяка цена. В момента този голям труд се подготвя за издаване.
В заключение можем да кажем, че личността на Петър Богдан е многостранна, а животът му и заветите, които той оставя, могат да бъдат пример както за родолюбие, така и за умела църковно-политическа кариера в полза на родината. От една страна той се проявява като блестящ водач на българското католическото общество, а от друга, като отличен дипломат и политик, който е олицетворение на борбения дух на българския народ. Един от малкото ерудирани българи през XVII в и един блестящ пример как любовта към отечеството може да впрегне образованието и интелекта на „ползу роду“ и да пребъде в паметта българска!
Автор: Димитър Петров
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
