Пламенният родолюбец, революционер, герой и мъченик, апостолът Ангел Кънчев е роден на 11 ноември 1850 г. в Трявна. До 10-годишна възраст Ангел учи в родния си град. Баща му Кънчо Ангелов е бил участник в четата на дядо Никола.
През 1860 г. семейството се преселва в Русе и Ангел постъпва в русенското класно училище, където работи известният възрожденец Драган Цанков. Учителите забелязват прилежния и любознателен ученик. И по-късно родолюбиви и будни русенци го изпращат да учи на обществени разноски в Болградската гимназия.
Започва формирането на втората българска легия. В Белград, където е елитът на българската революционна емиграция (Л. Каравелов, В. Левски, Ив. Кършовски и др.), А. Кънчев постъпва в „Артилерийската школа“ и се подготвя за военен специалист на национално-освободителното движение.
Тук написва пламенно възвание към българския народ: „Българине, юнашки сине, престани да бъдеш роб! …Пробуди се и извикай юнашки: свобода! Земята ще отекне: свобода! Посвети се и извикай: правда и небето ще се отзове: правда, ще подскаже и затръби: народност! Хиляди юнаци ще се провикнат: народност!“
В личния си бележник ръководителят на школата в Белград – чехът Франьо Зак, е записал: „Ангел Кънчев – българин – скромен, точен, изправен, много добро държане“. В школата Кънчев показва много добър успех и дисциплина.
Като юнкер във военното училище А. Кънчев поддържа връзка с Г.С. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Христо Иванов (Големия) и др. Контактите му с тях спомагат за оформянето на неговите революционно-демократични възгледи. В дома на Л. Каравелов често се събира българската революционна емиграция. А. Кънчев внимателно слушал домакина, този „умен и начетен мъж“. Единствено той се осмелявал компетентно и аргументирано да спори с „кореспондента на руските вестници и владетеля на българското перо“.
В Белград А. Кънчев установява контакти с прочутия войвода П. Хитов и се сприятелява с него. Едновремено с обучението си в „Артилерийската школа“ младият юнкер посещава и българската легия, където най-здрави връзки и приятелска дружба създава с любимеца на всички легисти – Васил Левски. Когато Левски заболява и го оперират, А. Кънчев е постоянен негов посетител.
През 1866-1867 г. Сърбия и Румъния се готвят за война с Турция. Очакваната война между Сърбия и Османската империя не избухнала. Османското правителство било ангажирано с потушаването на критското въстание през 1867 г. и не желаело да си влошава отношенията със сърбите. През есента на 1867 г. новото правителство на И. Ристич също желаело помирение с Турция. В резултат втора българска легия станала ненужна на белградските власти и е разтурена. Легистите за втори път са излъгани и принудени да напуснат Сърбия. Възмутеният млад революционер А. Кънчев, вероятно под влияние на разговори с В. Левски, достига до извода, че в борбата за освобождение на отечеството от османското владичество българският народ трябва да разчита преди всичко на себе си и на собствените си сили. Въпреки голямото му желание да отиде заедно с Левски в Българско, за да служи на своя народ в борбата за освобождение. решителната намеса на Апостола го принуждава да остане в училището.
„Не трябва да напускаш академията – казва му Левски, – защото нам в България и офицери ще ни трябват, без тях нищо не можем направи“. А. Кънчев остава още една година в Белград. На Димитровден 1869 г. го произвеждат кандидат-подофицер, но през есента на същата година здравето му се влошава и е принуден да се прибере в Русе при близките си. По негова молба на 9 ноември 1869 г. е отчислен от школата, в която учи почти три години. За времето си той получава сериозна военна подготовка, която по-късно го прави много ценен специалист в национално-освободителното движение.
Докато А. Кънчев е в Белград да се учи, в България настъпват важни промени. Управляващият Дунавския вилает, известният турски управник Мидхад паша провежда някои реформи с цел да възвърне величието на Османската империя и да стабилизира нейното положение. Изключително хитър, пашата решава да използва българите, като издигне по-способните от тях на държавни длъжности. По това време се появила голяма нужда от образовани специалисти за организирания през 1865 г. „Намуне чифлик“ (днес „Образцов чифлик“), недалеч от Русе. И със съдействието на благодетели А. Кънчев заминава да се учи в областното земеделско-индустриално училище в град Табор, Чехия. Там пристига през 1870 г. със закъснение, но взема с отличие двете полугодия и става първенец на випуска. Но и в Табор А. Кънчев не престава да мисли за Отечеството. Редовно си пише с Никола Обретенов. От него получава органа на българската революционна емиграция – вестник „Свобода“. Поради трудностите от немотията Ангел не дочаква края на учебната година и се завръща в България. Още с пристигането си той се включва, заедно с Н. Обретенов, Т. Кърджиев и други революционни дейци, в активизирането на дейността на читалището в Русе. Веднага със заповед на Мидхад паша е поканен да заеме длъжността управител на „Намуне чифлик“.
Като апостол на революционните идеи Ангел Кънчев се отдава изцяло на делото на борбата за освобождение. Вдъхновеното му и пламенно слово достига до сърцата на хората. Христо Ботев пише: „После 1868 г. апостолите като Левски и А. Кънчев в късо време покориха България и цяла мрежа революционни комитети“.
През септември 1871 г. А. Кънчев вече е в Ловеч. Макар и съвсем млад, той е непосредствено до своя приятел от втората легия в Белград – В. Левски, който е много доволен от първия си помощник. Левски с гордост говори за него като за високообразован специалист, завършил военно училище, честен революционер, изцяло отдаден на народното освободително дело. През октомври 1871 г. Левски тръгва с двамата си първи помощници А. Кънчев и Д. Общи из българските земи. По време на тези обиколки А. Кънчев е много полезен на Левски основно с извършените от него проучвания на място на важните във военно отношение стратегически обекти, прави им скици с цел да бъдат използвани в бъдещото въоръжено въстание.
Левски му гласува огромно доверие и го изпраща на свое място с мисия в Букурещ. Като човек с рядко срещано „систематично образование“ Левски имал намерение да възложи на А. Кънчев да го замества, а той да се оттегли за известно време в Румъния, за да обърка преследвачите си. Апостола снабдява А. Кънчев с пълномощно и му възлага да докладва на Л. Каравелов всичко, което знае за извършеното до момента по изграждането на революционните комитети, за готовността на населението за въстание, както и да разбере какво е становището в Букурещ по хода на подготовката за революционна въоръжена борба. Наложената карантина на съобщенията по река Дунав прави невъзможно преминаването на другия бряг и А. Кънчев се принуждва да се върне в Ловеч и там да чака Левски от обиколката му в Южна България. През втората половина на януари 1872 г. Апостола пристига в Ловеч и на 22 януари отбелязва в бележника си, че дава пълномощно на първия си помощник А. Кънчев. С него му възлага самостоятелна работа, като го изпраща да създаде революционни комитети в Разград и околията. Придружаван от представителя на разградския революционен комитет Гани Чернев, А. Кънчев обикаля навсякъде и с вдъхновено, убедително и пламенно слово пленява и увлича будната българска младеж за каузата на народното дело. Неговата агитация се разнася в много селища, между които са Арнауткъой (Пороище) и Казъл мурат (Благоево), Разградско, в Шуменско и в Търговишко.
Към края на февруари А. Кънчев заминава за Русе с намерение да отиде в Румъния, за да обсъди и договори подробностите по Общото събрание на цялата революционна организация. По време на граничната проверка на пристанището в Русе е хванат без паспорт и задържан от Али ефенди.
След безуспешен опит да се противопостави на преследващите го заптии, за да не попадне жив в ръцете на врага той се самоубива пред очите на гражданите. Захарий Стоянов е бил очевидец на това трагично събитие, приключило с хладнокръвна геройска постъпка, която много подробно е описана в „Записки по българските въстания“: „Когато Ангел Кънчев се видя заобиколен от всяка страна, а именно: от дясната страна брегът на Дунава, отляво водата, отзаде му Али ефенди и заптиите с голи саби, отпреде тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод външната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите… Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата заптии, но нито един път не можа да гръмне… Тогава той пристъпи няколко крачки напред… и след като извика „Да живее България“, хвана с две ръце дръжката на револвера, студеното желязо на който захапа в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмяване… Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минута още се разпространи из целия град като мълния, порази мало и голямо“. Преследващите го заптии не могат да установят самоличността му. Не намират нищо подозрително и при извършения обиск на местопроизшествието. Умният и предвидлив, верен на клетвата и конспирацията революционер предварително е взел мерки, за да не навреди с нищо на организацията.
На другия ден цялата русенска младеж присъства на погребението, като отдава последна почит на своя съгражданин.
Вестта за самоубийството на А. Кънчев бързо се разпространява по цяло Българско. Като съобщава на революционните комитети за неговата смърт, окуражавайки ги, Левски заявява:
„Научилите сте чрез вестниците за А. Кънчев, че се е убил в Русчук и нищо не са намерили в него… Остави името си безсмъртно“. На свой ред Л. Каравелов с голяма мъка пише във вестник „Свобода“: „Кънчев беше умен и образован момък, а освен това и горещ патриот“.
Принасяйки се в жертва за свободата на своя народ, верният, скромен и честен пръв помощник на Апостола Левски се превърна в мъченик и герой на национално-освободителното движение през 19 век и влезе в пантеона на безсмъртните. Той се нареди между най-преданите на народното дело революционери от епохата на българското Възраждане, посветили своя живот на отечеството и неговото освобождение от османското владичество. Признателните потомци от Русе са наименували русенския технически университет „Ангел Кънчев“ в знак на дълбока почит към своя високообразован съгражданин.
Автор: Богомил Колев
Източник: duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
