Да му се резне езичето и брадата!

Той е човекът, целунал ръката, револвера и Христовия кръст на Апостола на свободата Васил Левски при стореното съзаклятие в черквата „Св. Димитър“ в с. Яврово през зимата на 1872 г. Делегат на Оборище (според поп Грую Бански, върнат от Бенковски поради неизправно пълномощно). Водач на Априлското въстание на юг от Пловдив – Храбринския район. Опълченец. Пръв помощник на капитан Петко войвода в битките за освобождението на Родопите (Чернатица)…

Поп Тодор Георгиев се откроява със своята идентичност, борбеност, всеотдайност сред фалангата родопски герои, отдали целия си съзнателен живот за освобождението на България от турско робство. Роден е в годината, когато се ражда Васил Левки – 1837-ма, на 6 септември, в с. Дедево, Пловдивско, с потекло от Устово (Смолян). Син е на стария даскал Георги Дамянов. Поради своята буйност отрано се „ударил“ с тъмръшките дерибеи Ахмед и Адил Ага, та се наложило да побегне в най-източната периферия на нахията, с. Яврово. Там се „теслимил“ за свещеник в новопостроената черква „Св. Богородица“. Тук той първи пропял на черковнославянски, първи започнал да учи децата на аз-буки. За тази смела негова постъпка немедленно довтасал лют хабер от владиката гръкоман:

„Да му се резне брадата и езичето!“

Езика ми ако отреже, на гайда ще карам литургията – отвърнал на заканата поп Тодор, – но повече гръкомански крак в черквата и селото никога…

loading...

През един студен зимен ден явровлията Тименчо Драганов довел при дядо поп „непознат полчанин, с каракачански шал, много речовит и духовит“. На заранта, по тъмно, Тименчо занесъл вест по горнорупските села Добралък, Хвойна, Павелско, Югово, Малево. След ден-два пристигнали другоселци, потаили се в селския метох, а оттам в черквата „Св. Димитър“, за да сторят клетва пред светото евангелие…

След тази среща поп Тодор хванал гората. Каазалийският каймакамин непрекъснато устройвал пусии за залавянето му. Потераджиите извеждали двете му сестри Милка и Смарайда, омъжени в Яврово, на поляната над х. Руен.

Свистели над главите им ятаганите

При една такава среща не изтраяла душата на хайдутина и той светил маслото на някои от преследващите го. Самият той, тежко ранен, едва се добрал до манастира „Св. Врач“. След това се потаил и свил семейно гнездо в с. Сотир…
Там през първите дни на март 1876 г. пристига апостолът Захари Стоянов във връзка с подготовката на Априлското въстание. Като вижда деятелността на хората, летописецът възкликва: „…Човек забравя и мъки, и страдания, като вижда, че делото, на което се е посветил, така също се цени и разбира и от другите“. С поп Тодор се съставя твърде сполучливо „общество“. След ден свещеникът го „предава“ на един от най-големите родолюбци по тези места – Григор Аргиров от с. Дедево.

Вестта за Априлското въстание сварва Тименчо Драганов при поп Тодор. Те, вместо с вино, натоварват бурета на двете мулета с джепане и кремъклийки и през с. Дедево Тименчо потегля за с. Яврово. Между Юрукалан и Карамандра (Копривките) той попада в стана на башибозуците, предвождани от Ахмед ага Лъкавски. Като разбрали за това, засвистели ятаганите и заловеният бил накълцан на парчета. Месата му увиснали на боровите клони за сплашване на поробените. На Тименчовите борики… В този миг в букака се озовават Отон Иванов и Григор Аргиров, организатори и ръководители на въстанието в този край.

С очи му рекли последно сбогом

Денят бил 25 априлий 1876 г.

След погрома на въстанието поп Тодор едва отървал кожата си. Като коза седмици наред пасе киселец и шума, криейки се по канарите на Дедевската река. За неизказване били мъките и страданията на този истински Христосов наместник. Преоблечен в селски дрехи, успява да забегне в Румъния и оттам в Русия. Постъпва в българското опълчение…

Вечерта на 3/5 януари 1878 г. ескадрон от 63 гвардейски драгуни под командата на капитан Бураго се втурва с песни и гърмежи в Пловдив. Градът осъмва озарен от свободата. По същото време освободителните войски под командата на ген. Виляминов завземат височините между селата Брестовица и Първенец. Нощната караулка на с. Сотир дочува разговор: „…Братушка: Где твоя деревня?“ „Здесь моя деревня“. Караулката разпознава гласа на поп Тодор. Следват прегръдки. Радости.

Преди да пукне зората, на бял кон с чин капитан и кръст за храброст (такова отличие е дадено на 50 души от 7747 опълченци) поп Тодор възвестява свободата на с. Сотир и района.

Вместо да отиде да плаче на гроба на своята жена, която „турците ката ден измъчвали и която се чалдисала и поминала“ (из „Записките…“ на З. Стоянов), той се турил на отряд от поборници и започнал громенето на бягащитге към планината войски на поробителите. За тези битки вълнуващи страници ни е оставил Ангел Вълчев в книгата си „Тъмръш“.

В полева записка на майор Кариев от 20.I.1878 г. от Станимака пише, че на 18.I.1878 г. в с. Дедево с разезд от 4 човека унтерофицерът Кучерук край с. Бойково намерили чета българи 300 д. под командата на свещеника от с. Сутир…

Берлинският договор от 13 юли 1878 г. раздробява Сан-Стефанска България и поставя южната ни граница по средата на Родопите. Старейшините на осем селища от Ахъчелебийско (Смолянско) се обръщат с нарочно писмо-молба към капитан Петко войвода да ги спаси от ятагана на поробителя. Капитан Петко откликва и с брат си Стайко пристигат и започват битките за освобождението на Родопите

– Чернатица. Поп Тодор е включен в щаба на Петковия отряд. Пристигат доброволци, опълченци и поборници в с. Чепеларе. На 18 август 1878 г. се води кървава битка на Ешекулак. Нова схватка на 30 август при Момина вода, а на 8 септември – при Караманжа. На 14 ноември 1878 г. се води битката при с. Брезе, където поп Тодор командва чета от 50 души. Битката тук е загубена и селата от коритото на река Въча остават до 1912 г. към Тъмръшката република (Турция).

С телеграма от ноември 1878 г. пловдивският вицеконсул Каливерт уведомява английския външен министър, че „…Петко все още събира доброволци, но един от неговите помощници – поп Тодор, заплашвал, че ще срине редица турски села, ако жителите им не сложат оръжие и се предадат…“

Този виден поборник, роден и откърмен от Родопа планина, опълченец от Рупча, издъхва на 17 май 1895 г. на 58 години. Изпълнил сторената пред Дякона клетва, отдавайки целия си живот за освобождението ни от турско робство. Непростимо ни е той да бъде в забвение!

На паметника на поборниците в с. Храбрино е изписано само името Поп Тодор…

Димитър Пейчинов

Източник: duma.bg



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!