Крум – владетелят, от когото Първата българска държава се нуждаеше

Образът на Крум винаги е имал специално място в съзнанието на българския народ, нареждайки се сред тези на най-интригуващите личности от средновековната ни история. Този владетел неизбежно оставя следа във въображението както на учения-историограф, така и на обикновения читател със своите качества на неустрашим воин, талантлив държавник и велик завоевател. С подобни характеристики обаче могат да се похвалят много от българските суверени през Средновековието. С какво Крум е по-специален, по-различен от тях, трябва да се запитаме?

Той сякаш изпъква сред ранните български владетели от езическия период, като въплътен символ на традиционната войнска храброст на българите, и в същото време я съчетава с качествата на опитен държавен ръководител, който въвежда в България първото писано законодателство.

Динамичните противоборства с Източната Римска империя, последвали установяването на българите на юг от р. Дунав, продължават да застрашават стабилността на българската държава и през цялото осмо столетие. Взаимоотношенията с могъщия съсед са от особена важност в контекста на залеза на династията Дуло в средата на VIII в. и началото на половинвековен период на вътрешни междуособици и политическа нестабилност в българската държава. Византия охотно се възползва от изпитваните от България династични сътресения, целейки възвръщането на контрола си над изгубените територии в Мизия и Мала Скития и подчиняването на народа, представляващ заплаха за нейната политическа доминация в региона.

Краят на VIII в. и управлението на Кардам най-накрая довеждат до търсената от България стабилност и изход от вътрешнополитическата криза. Владетелят устоява на военния натиск на Византия по българските граници и в конфронтациите с империята през 792 г. и 796 г. Кардам принуждава ромеите отново да изплащат на българската държава ежегоден данък.

В тази обстановка на временно затишие на конфликтите с Източната Римска империя, на престола на плисковските владетели се възкачва Крум. Неговото минало преди възхода му като владетел на България, потеклото му и дори възрастта му в момента на неговата смърт са неясни и често стават обект на спорове сред българските историографи. Най-често срещаните хипотези, касаещи произхода на Крум, го свързват с панонските българи, но на все повече привърженици се радва и тезата, която определя владетеля като потомък на българските преселници в днешна Македония, предвождани от небезизвестния Кубер.

Поддръжниците на тази теория често отиват и по-далеч, съзирайки в това родство на Крум с куберовите българи пряка кръвна връзка с владетелския род Дуло и оттам с основоположниците на българската държава – Аспарух и Тервел. Далеч не е малобройна и групата историографи, която счита Крум за представител на традиционните плисковски знатни родове, като някои дори го представят като син на Кардам. Що се касае до възрастта на българския владетел към момента на неговите походи срещу Византия през първата декада на IX в., изключително любопитен подход към нейното установяване предлага проф. Пл. Павлов. Изучавайки известния Хамбарлийски надпис, който се смята за изсечен под личната диктовка на Крум, проф. Павлов се задълбочава в употребената от Крум характеризация за император Никифор I Геник:

…Той (Крум) не забрави тази страна, откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше опожарил нашите земи сам старикът император, плешивият…

Ироничните забележки, отнасящи се до възрастта на ромейския василевс – „старикът император“ и „плешивият“, са озадачаващи, предвид обстоятелството, че роденият около 760 г. Никифор едва ли е бил на повече от петдесет години към момента на изготвянето на Хамбарлийския надпис (811 г.). Очевидно, вземайки предвид употребената в надписа характеризация, Крум е бил осезаемо по-млад от своя византийски съперник, макар и да не е възможно да предположим с колко точно. Вече запознали се с битуващите хипотези за неговите произход, минало и възраст, е крайно време да проследим и политическите успехи на българския владетел, превърнали го в паметна за българската история фигура и основоположник на т. нар. в историографията Крумова династия.

Крум оглавява като суверен българската държава през 803 г., според мнозина непосредствено след смъртта на Кардам. Примирието с Византийската империя от 796 г., макар и ефимерно, позволява на българския владетел да разгърне активно изграждане на вътрешнодържавния административен апарат и да премине към външнополитическа активност и териториално разширение, които на практика почти отсъствали в последните десетилетия. Още през 805 г. Крум начева голяма военна кампания на северозапад, завладявайки обширни територии на север от р. Дунав за сметка на рушащия се под ударите на франките Аварски хаганат.

Българските войски навлизат в Трансилвания, достигайки р. Тиса, а в държавната територия попадат Белград и Срем. Този значим успех засилва позициите на държавата в региона на Западните Балкани и Централна Европа и доказва, че междуособиците и политическите сътресения на България от средата на VIII в. са останали окончателно в миналото. Новите териториални придобивки предоставят на България достъп и до ценни суровини като рудниците за каменна сол в Карпатите и сребърните залежи на Трансилвания.

С победата на Крум над Аварския хаганат е свързана и любопитната легенда за Крумовото законодателство, за което научаваме от лексикон „Свидас“. Според византийската енциклопедия от X в. българският владетел събира пленените по време на военната кампания аварски първенци в опит да разбере каква е причината за упадъка на тяхната някога могъща държава. Съобразно техните отговори, Крум изготвя система от законови норми, насочени срещу конкретни обществени проблеми:

Крум свика всички българи, и заповяда: Ако някой набеди някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се установи, че е набедил и лъгал, да бъде убит. Да не се допуска даване на храна на крадеца (разбойника). И ако някой се осмели да прави това, да се конфискува (имотът му). И на крадеца да се строшат пищялите (на краката). А всички лозя да се изкоренят. И на всеки просещ да се дава не безразборно, а според нуждите му, за да не би пак същият да проси. Който пък не прави това, да се конфискува (имотът му)…

Днес историографите разглеждат със значителна доза скептицизъм законите, упоменати в лексикон „Свидас“. Причината е, че въпросната византийска енциклопедия е единственият източник, в който се споменава Крумовото законодателство и това не предоставя възможност да се установи дали законотворческата дейност на българския владетел е предадена точно. Най-сериозни съмнения в достоверността си поражда законовата разпоредба за изкореняването на лозята в България, тъй като в добре известния поход на Никифор Геник от 811 г. е надлежно отбелязано и описано голямото количество вино, открито в дворците в Плиска. Освен това косвени доказателства от българо-византийския мирен договор от 716 г., сключен между Теодосий III и Тервел ни насочват, че дори по това време е имало определени правни норми, от които се е ръководело българското общество. Така или иначе обаче, Крум явно поставя началото на конкретни реформи и издава нови закони – нещо, което не е останало незабелязано и във Византия, за да има спомен за тях и в средата на X в.

Паралелно със законодателната си дейност Крум провежда и административни реформи, засягащи новоприсъединени към българската територия земи, за управлението на които отново ни дава сведения Хамбарлийският надпис. От неговите изсечени в камък редове научаваме за властовото разпределение на земите, завладени в по-късните етапи на Крумовото управление, както и за най-приближените до българския владетел благородници. Така говорейки за българските завоевания на юг от Стара планина, думите на Крум ни разкриват, че центърът (вероятно земите около Адрианопол) е поставил под управлението на своя неназован по име брат: „…За негов подчинен поставям стратегът Леон. От Берое и…Дултроини за дясната страна е първенец ичиргубоилът Тук, а стратезите Вардан и Йоан са негови подчинени. За лявата страна на моята държава, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули, командващ е Боил кавхан Иратаис, а Кордил и Григора са му подчинени.“

Както изглежда обаче, не само законотворческата дейност на Крум от 805 г. привлича вниманието на Византийската империя. Нарасналата територия на България и нейното вътрешно стабилизиране очевидно сериозно обезпокояват ромейските василевси, което и явно провокира нарушаването на мирните спогодби и нанасянето на превантивен удар. В опит за осъществяването на тази цел през 807 г. император Никифор Геник събира значителна войска, която обаче така и не влиза в бой с българите. Походът е отменен заради разкриването на заговор срещу императора във византийската столица. Очевидно Крум не е твърде разочарован от преустановяването на мирното съжителство с империята, тъй като още на следващата 808 г. предприема в отговор на тяхната агресия своя военна кампания.

Целта на българския владетел е неутрализирането на ромейските войскови сили в Струмска област и овладяването на силната крепост Средец. Теофан Изповедник, един от основните летописци, от които черпим информация за периода, свидетелства, че българската военна акция се увенчава с пълен успех – голяма част от византийските войски в регионите около р. Струма са избити, заедно със своите командири, а Средец е превзет след упорита съпротива на своя гарнизон. Овладяването на могъщата крепост е истинско постижение за българите, особено тъй като според Теофан силите на Крум до този момент все още не разполагат със стенобойни машини. Чрез превземането на Средец, българският владетел си осигурява контрол над важни логистични маршрути и плацдарм за бъдещи кампании в Тракия и Македония.

Решителен военен отговор на империята срещу нападенията на Крум в нейните западни територии така и не последвал през следващите три години. Бунтовете във византийската армия срещу властта на Никифор Геник били чести и василевсът едва успявал да удържа неподчинението. Вместо изпращането на войски, Никифор започнал през 809 г. кампания по заселването на византийски семейства в застрашените от Крум региони в опит да обезпечи по този начин имперските граници. Според Теофан Изповедник обаче нарочените за „погранична стража“ византийски преселници, не очаквали с особен ентусиазъм скорошната възможност да отбиват български нападения. Провалът на акцията в крайна сметка довежда до организирането на военната кампания на Никифор от 811 г. – неговия последен в живота му поход.

Византийският василевс призовава и свиква край крепостта Маркели ромейски легиони от Тракия, Беломорието и Мала Азия. Към редовните войскови формации, както било характерно през Средновековието, се присъединяват много авантюристи, надяващи се на слава и плячка във военното начинание. Респектиращата с размерите си армия, за чиято численост изворите не са никога на едно мнение (60-80 000 души), била предвождана от самия император Никифор, неговия син Ставрикий и зет му Михаил. Отделните военни групи са командвани от редица изтъкнати стратези. Игнорирайки мирните предложения на Крум, Никифор навлиза в българските предели, планирайки да пресече старопланинските възвишения, да превземе столицата на българите Плиска и с триумфално шествие из цяла Мизия да се завърне през Средец в Тракия. В рамките на три дни от потеглянето си от Маркели, византийската войска достига българската столица.

Според Анонимния ватикански разказ от XII в., при превземането на Плиска, армията на Никифор разгромява последователно две големи български войскови формации от по няколко десетки хиляди души, което повишава неимоверно самоувереността на стария василевс. За действията на Никифор в българската столица ни разказва хрониката на Теофан Изповедник, според която ромейският император се отдава на безчинства и зверства над мирното население и на систематично разграбване на владетелските дворци в Плиска. Както много историографи хумористично отбелязват, превземането на столицата на една държава през Средновековието трябвало да значи нейното подчинение, но очевидно Крум не е осведомен за това. Вместо да признава капитулацията си, Крум се оттегля с ядрото на войските си от Плиска и се приготвя за решителен сблъсък с византийците, но този път – по неговите правила. Някои български учени дори са склонни да съзират в действията на Крум същинско преповтаряне на действията на генерал Котузов, но с цяло хилядолетие преди руснака.

Докато трае опустошаването на Плиска, Крум реорганизира българската армия и приема с готовност във войските си всеки изявил желание да се сражава. Същевременно започва блокиране на старопланинските проходи и изготвянето на засади, в които впоследствие да подмами армията на византийския император. Според някои теории от миналия век, Никифор научава за готвените от българите клопки в Стара планина и повежда войската си по обратния път към Константинопол. Но предвид факта, че пътят към византийската столица минава именно през опасните старопланински проходи, едва ли можем да смятаме, че василевсът се надява просто на сляп късмет за преминаването си. Всъщност далеч по-вероятно е Никифор да търси по-бързото финализиране на похода, защото се чувства застрашен не от българите, а от един неизменен спътник на константинополските василевси – дворцов заговор.

Метежите и интригите във византийската столица са обичайна практика в периода и твърде често се случва военен поход да се отзовава по средата на кампанията, заради заговор. Така или иначе, в нощта на 25 срещу 26 юли, на път за Константинопол император Никифор и неговата огромна войска се оказват в теснините на Върбишкия проход, преграден и подготвен от Крум и неговите бойци, които чакат в засада. Капанът вече е щракнал. Докато византийските войници наблюдават с ужас преградените с големи дървета тесни проходи, според Теофан Изповедник император Никифор Геник изрича своите последни в живота си думи: „ Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че може да избегне гибелта.“ Вихреното нападение на българите само потвърждава неговото изказване.

Събрани в тесните клисури ромеи не са в състояние да се разгърнат и да окажат ефективна съпротива. Сред византийските редици настъпва пълно объркване и безредие. В разразилата се сеч всеки от обкръжените византийци опитва да се измъкне самостоятелно. Някои от ромеите, които успяват да прескочат или подпалят дървените заграждения, намират смъртта си от другата страна на преградите, падайки в изкопаните дълбоки ровове или пронизани от стърчащите на дъното им колове. Течащата наблизо река Камчия също не предлага спасение на обречените византийци. Конете и тежката им екипировка ги влекат към тинестото дъно и ако не намират смъртта си удавени, затъват и бързо стават лесна плячка за крумовите войски. Много малка част от византийската армия успява да преживее деня и да се спаси с бягство в ромейска територия. Самият император Никифор загива на бойното поле, като последните му мигове са мистерия и за тогавашните хронисти. Клането при Върбишкия проход е може би най-катастрофалната загуба в цялата дотогавашна история на Източната Римска империя.

Причината Теофан Изповедник да възкликне, че „цялата християнска красота загинала“ не е само в големите човешки жертви, които империята дава в този ден, но и поради факта, че Византия загубва император, военни стратези, висши аристократи, патриции и администратори. След битката вездесъщият Теофан Изповедник ни разказва как Крум нарежда главата на падналия ромейски василевс да бъде отсечена и набита на кол, а впоследствие черепът е изчистен отвътре, обкован със сребро и използван за бокал от българския владетел. Това описание на Теофан често се приема с щипка на съмнение от съвременните историографи. Не е изключено византийският хронист, който не крие враждебното си отношение към българите, да изфабрикува тази история, за да подчертае „варварския“ характер на българската държава. Внимателното изследване на наличната изворова база показва, че всички източници, описващи действията на Крум с главата на Никифор, имат за свой първоизточник именно хрониката на византийския летописец. Все пак не трябва да се отхвърля напълно с лека ръка твърдението на Теофан, тъй като езическите схващания на българите за божествената сила на Орендата и владетелят като нейно въплъщение не изключват възможността подобен ритуал да се състои.

Разгромът на византийската армия при Върбишкия проход променя коренно съотношението на силите във войната. През 812 г. българските войски нахлуват във византийска Тракия и подлагат на опустошение както укрепени, така и по-слабо защитени градски центрове. Разтревоженото ромейско население бяга дори от населени места, до които българите въобще не достигат, като търси безопасност в области по-близо до столицата на империята. В Константинопол обаче не могат да им гарантират търсеното убежище, защото управляващите се чувстват в безизходица. Спасилият се Никифоров син Ставрикий е скоро заменен като император от зет си Михаил Рангаве, който също не съумява да възпре българското нашествие.

Бунтове и заговори започват да надвисват като злокобна сянка над империята. С настъпването на есента Крум нанася нов удар върху престижа на Византия, като в средата на месец октомври превзема добре укрепения черноморски град Месемврия. В хода на обсадата българите за пръв път използват модерни за периода обсадни машини. Според Теофан Изповедник българите се научили да ги конструират благодарение на дезертирал от византийска служба покръстен арабин. Теофан не крие възмущението си към Михаил Рангаве, който византийският летописец обвинява в престъпно бездействие по време на обсадата на Месемврия:“…между това Крум нападайки града с тия машини, превзел града, като цял месец никой не му се противопоставил поради голяма глупост“.

Пролетта на 813 г. довежда войната между България и Византия до ново голямо противопоставяне, чийто изход щяло да реши съдбата на още един византийски император. След сериозна подготовка, протекла в хода на зимата, Крум предприема поход към силната крепост на Адрианопол. Застрашаването на толкова важен административен градски център от българите не може да бъде оставено без отговор от империята и натам се отправя император Михаил Рангаве, начело на голяма войска.

Двете войски лагеруват в съседство при Версиникия през месец юни. Всеки от предводителите изчаква неговия противник пръв да допусне някаква грешка. В съхранилия се до нашето съвремие извор Scriptus Incertus (Неизвестен автор, лат. б.а.) се предават думите на човека, който подтиква византийците към сражение. На 22 юни патриций Йоан Аплакис се обръща към Михаил Рангаве с думите:

„Докога ще чакаме и ще гинем? Аз пръв настъпвам в името на Бога и вие смело ме последвайте! И победата ще бъде наша, защото сме десеторно повече от българите. Сражението ще е кратко!

Ромейската войска настъпва и Йоан Аплакис се оказва прав – сражението действително е кратко. „Десеторно“ по-голямата численост на ромеите се огъва още при първата българска контраатака и византийската войска се изтегля в безредие, начело с императора. Българите са толкова озадачени от бързия успех, че подозирайки клопка, не се решават да преследват неприятеля. Битката при Версиникия коства трона на Михаил Рангаве, който вследствие на провала си принудително заменя императорската багреница с монашеско расо. На негово място застава енергичния Лъв V Арменец – следващият византийски василевс, с когото на Крум му предстояло да премери сили. Българският владетел открива съревнованието с показна демонстрация на сила пред стените на самия Константинопол. Поверявайки обсадата на Адрианопол на брат си, Крум пристига с войските си пред Златните врати на византийската столица, шокирайки събраното по градските стени население с извършването на езически обреди и ритуали.

Фортификациите на Константинопол очевидно отрезвяват Крум, който отправя предложение за мирни преговори. Новият император Лъв V приема предложението за лична среща с българския владетел край градските стени на византийската столица, но съзира в мирните преговори отлична възможност да елиминира съперника си, докато е съпровождан от малобройна свита и е далеч от стана на българската войска. Предварително скрити бойци изчакват пристигането на българската делегация и даването на сигнал за атака. Крум обаче забелязва чакания от ромеите сигнал и макар и ранен в кратката схватка, успява да достигне до коня си и да избяга. Спътниците на Крум не успяват да се спасят – неговият кавхан е убит в боя, а зетят му Константин Пацик и неговият син биват заловени и жестоко измъчвани. Гневът на Крум след провалилата се „мирна среща“ е неизмерим. Всички дворци и църкви, намиращи се извън константинополските стени, са сринати и опустошени, византийското население – избито, ценностите – разграбени. Като отприщена стихия българският владетел опожарява редица градове между Адрианопол и византийската столица, разрушавакрепости, обезлюдява селища.

В началото на есента на 813 г. Крум затяга обсадата около Адрианопол и с помощта на тежки стенобойни машини принуждава града да се предаде. В плен на българите попадат повече от 10 000 души от населението на Адрианопол и неговите околности, които според Scriptus Incertus са отведени в „България отвъд Дунав“. В края на 813 г. и началото на 814 г. Крум започва и съвсем сериозна подготовка за превземането на Константинопол. Изворите свидетелстват за екипирането на големи войскови формирования, „армии, целите в желязо“, изграждат се масивни хелеполиси, тарани и катапулти, с които да бъдат преодолени силните фортификации на византийската столица. Според някои историографи, Крум дори започва изграждането на прости плавателни съдове, които да блокират Златния рог и да възпрепятстват снабдяването на Константинопол по море. Българските приготовления не останават скрити за византийците. За сериозното им значение говорят пратеничествата на император Лъв V до франкския крал Людовик Благочестиви, в които, според Ламбецийския франкски летопис, византийският василевс настоява за франкска помощ срещу българите.

Докато войските на Крум се готвят за обсада обаче, а император Лъв V трескаво укрепва стените на столицата си, българският владетел неочаквано умира. Смъртта му провокира също толкова дебати, колкото и живота му, както сред неговите съвременници, така и сред модерните историографи. В крайна сметка може да се смята, че изпълненият с битки живот на българския владетел, най-накрая поставя върху сърцето му бреме, което то в крайна сметка отказва да носи.

Завършваме тази студия с цитат от книгата на великия историк Васил Златарски: „ В деня на Крумовата смърт, България губи един от най-могъщите си владетели, а византийците си отдъхват с облекчение…“

Автор: Веселин Асенов

Източник: bulgarianhistory.org