Кабакчиев, рицарят

Случва се така, че първата голяма роля на актьора Любомир Кабакчиев (1925-1986) на сцена е Христофоров от пиесата „В полите на Витоша“, до голяма степен автобиографична за Пейо Яворов (той я пише в края на 1910-а, месеци след като в Париж е погребана любимата му Мина). Яворов е любимият поет на актьора, запален от ученик по драматичната лирика и блестящ рецитатор. Годината е 1956-а, третият сезон на Кабакчиев в трупата на Народния. В критики от онова време четем, че спектакълът е „събитие за българския театър“, че режисьорът Стефан Сърчаджиев е възродил „един шедьовър – години наред неигран и подценяван“ (театроведката Севелина Гьорова, дългогодишен драматург в „Иван Вазов“), а Кабакчиев е постигнал изключителен образ и заради отличната си игра, и заради великолепното съвпадение на своите природни данни с физиката и характера на героя. Постановката е играна в продължение на 13 години, един от рекордите на първата ни сцена.

„В Народния театър се започва скромно“, са думи от по-зрелите години на Кабакчиев, който веднага след завършването на ВИТИЗ е поканен в първата ни трупа. Мнозина ще кажат, че „скромността не краси“ актьора. Той трябва да се държи като завоевател, да е дързък, шумен, чепат, за да гради силни характери. Всички, които са познавали отблизо Кабака, твърдят обратното – той винаги е мек, внимателен, никога не избухва, не псува, разговорите свършва с неизменното „бъди жив/а и здрав/а“, галантен кавалер е с дамите… Който чете сега, ще отсъди: „Много доброта не е на добро!“

Е, противното е казвал Кръстьо Мирски, един от най-големите режисьори на първата ни сцена и преподавател в академията, с европейски мащаб, овладявал театралния занаят в Париж, Виена и Мюнхен:
„Предпочитам скромния актьор на сцената като Кабакчиев, който не се стреми непременно да привлече вниманието, а търпеливо, вдаден в себе си, изпълнява своята мисия на просветител.“

Във времена на театрална плакатност и героичност, на фатално разделение между черно и бяло неговите герои се лутат мъчително между добро и зло, изпитват нравствено раздвоение, носят недоизказаното, ненатрапеното.

За деликатния, възпитан и винаги добронамерен Кабакчиев в гилдията вървели дори вицове, като историята, описана от шефа на Клуба на актьорите Никола Антикаджиев: „Когато сервитьорката му донесе питието, Любчо иска да и се ре- ваншира: „А аз на вас какво да донеса?“ Душа човек“, заключава колоритният домакин на столичната бохема.

Всъщност крушката си има опашка. Или по-точно крушата не пада по-далече от дървото. Бащата на Кабакчиев – Петко, е завършил право във Франция и Швейцария, но се върнал в Казанлък и станал един от най-уважаваните му адвокати. Защитник бил все в сложни дела. Преди 1944-а бил първият председател на ОФ в града, антифашист по убеждение, но след 9 септември отказал да бъде народен обвинител и адвокатските му права били отнети. Отличен и ловък професионалист в правото, той бил мек и деликатен в отношенията с хората.

Майката Стефания пък пращала почти цялата си учителска заплата на своя любим зад граница още преди да му стане съпруга. За нея, разказват съвременници, нямало на тоя свят лоши хора. Умеела да общува с всички – скромна, весела, въпреки че била „примадона“ в местния самодеен театър.

Един от дядовците на Кабакчиев – Христо, колоритна особа, песнопоец, гуляйджия, бил обичан селски даскал. Така актьорът можел да се похвали, че е сред малцината у нас „трето поколение интелигент“. Но в ония времена това не се цени особено. На Кабакчиев и двамата му братя – Георги и Христо, лепват етикета „буржоазни момчета“. В ученическите си години Любчо е пълен отличник, свири на цигулка, рецитира, прословут е с готовността си да помогне на всеки и сред връстниците си печели прякора Даскала

Бащата иска той да наследи адвокатската професия, но синът се увлича по сцената. Играе в спектакли на местното читалище „Искра”, изявява се по рецитали. И все пак се колебае дали с тая своя стеснителност става за актьорската професия. И ето го в крайна сметка – третокурсник по право в Софийския университет. На някакво студентско тържество чаканите артисти не се появили и колегите накарали Кабакчиев да рецитира – съгласил се „да спасява положението“ и избрал „Писмо“ на Вапцаров. Аплодисментите след импровизирания спектакъл го убедили, че трябва да се яви на актьорски изпит. Приемат го във ВИТИЗ в класа на Кръстьо Мирски, но докато върви трудната първа година на следването, той се явява и на всички останали от правото изпити. Убеден е, че го дължи на баща си, пък и свикнал е да „довършва всичко, с което се захване“.

Второкурсникът актьор, току-що изкласил в юридическите науки, е поканен да се снима в един от ранните игрални филми на прохождащото ни соцкино. „Утро над родината“ събира пред камерата Любомир Кабакчиев и Апостол Карамитев, от афишите навсякъде греят възторжените им красиви лица, а девойките примират пред раждащите се звезди. Филмът на Стефан Сърчаджиев за бригадирския ентусиазъм на времето носи цялата наивност на ония години, но актьорите са обаятелни, поносимо естествени и невероятно популярни сред тогавашната публика. И на сцената в Народния по-късно Апостол и Любо са партньори в няколко спектакли – „Амазонката“ по Богомил Райнов, „Цената“ от Артър Милър, но истинският им триумф е в „Монахът и неговите синове“ под режисурата на Кръстьо Мирски. Двамата връстници играят баща и син. Кабакчиев е в ролята на стария цар Борис, опитал да обедини народа си чрез покръстване в християнската религия. После сам е облякъл монашеско расо и предал трона на своя първороден наследник Владимир. Но разочарован, го заменя с по-младия му брат – просветения, гъвкавия управник Симеон. Него пък изпълнява Карамитев. Диалозите между баща и син са страстни, наситени с енергия, героите са многопланови, а критиката – въодушевена от изпълнението.

Последната среща между двамата актьори е в „Двубой на столетието“, която е и лебедовата песен на Апостол в театъра, преди да си отиде покосен от рак. Кабакчиев е Георги Димитров, а Карамитев – един от най-ненавистните му врагове Хайнес. Напоследък клюки, появили се в жълти издания, се опитват да припишат тази омраза между тях и в живота, ала писмени аргументи за това от съвременници на двамата големи актьори липсват. Интригата около „Двубой на столетието“ всъщност е друга. Но за нея – по-късно.

Вторият голям удар на Кабакчиев на първата ни сцена след Христофоров според критиката е в „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов. Той играе главната роля – капитан Естанислао Браво, а режисьорът Филип Филипов за пръв път прави спектакъл, завладял и пространството над столовете в партера. „Испанските“ батальони маршируват по дълга пътека над главите на публиката. От бледо обрисувания, схематичен и праволинеен в пиесата образ Кабакчиев съумява да направи реален човек – благороден, жертвоготовен, но и раздиран от съмнения, податлив на женския чар… В разговор от онова време актьорът казва, че героят „не е икона, светец, а един грешен човек“. „Винаги вътрешното е било определящо за мен“, са негови думи в интервю от края на 60-те за сп. „Театър“. Душевните колебания и нравствените раздвоения правят и от други негови образи по-реални и достоверни личности напук на заложената праволинейност в драматургията. Като Батарцев от „Протокол от едно заседание“ на Александър Гелман – самозабравил се ръководител с диктаторски маниер. Следват роли в „Тази малка земя“ по Джагаров, „Душата на поета“ по Юджин О’Нийл, Чеховите герои Иванов от едноименната пиеса, поставена от Телевизионния театър, и д-р Дорн в „Чайка“ – образи, изградени със светлосенки, себеирония, нравствено страдание. Особено значение в живота на Кабакчиев има и героят на Толстой Федя Протасов от „Живият труп“ – играе ролята три пъти: като студент в IV курс, в Народния под режисурата на Николай Люцканов и по-късно в Кюстендил, където сам поставя пиесата. Споделя в интервюта, че тя е останала „недоизиграна“ – сложен образ, в който никога не чувстваш, че си се „потопил докрай“. След него идва и още потрудният за разгадаване Достоевски – той е Иван в „Братя Карамазови“, постановка на известния руски театрал Борис Ливанов. Двойственото поведение на героя, хаосът в душата му прилягат на актьорската природа на Кабакчиев, който прави една от най-успешните си руски роли. Според него вечните и трайни истини в класиката дават ключ към съвременността, към нейното по-дълбоко разбиране.

Такова е и изпълнението му в „Деца на слънцето“ (1975) на Горки – критици говорят, че актьорът е неузнаваем в кожата на Павел Протасов. Той самият смята, че образът е логично продължение на Федя от „Живият труп“, че Горки неслучайно е заимствал фамилното име от пиесата на Толстой. Неговият Протасов (Павел) е руски интелигент, скрит в черупката на своята самота и странност от меркантилната суматоха на заобикалящия го свят, от екзалтираната приповдигнатост на епохата. Но в това логично отчуждение и отстранение е и неговата драма на учен, крахът на познания и умения, които не може да се реализират.

Два коренно различни образа пресъздава Кабакчиев в спектакли по блестящия абсурдист Едуард Олби. Той е безцеремонно ироничният, забавен, язвителен Джордж от „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ в камерния Театър 199. И Ричард от „Всичко в градината“ на академичната трупа – съпруг, осъзнал фалшивия блясък на семейните ценности, който дави в ирония и злъч липсата на себеуважение. Заради ремонт в Народния премиерата е на сцената на Сатирата, а после се играе 166 пъти според точната статистика на Кольо Антикаджиев.

Антиката разказва колоритно как „пожарно“ приел да играе Кабакчиев в пиесата „Пожарът“ от Иван Радоев, посветена на 100-годишнината от рождението на Георги Димитров. И спасил от инфаркт тогавашния директор на театъра Дико Фучеджиев. Постановката на Асен Шопов трябвало да тръгне от голямата сцена на НДК, очаквали се юбилейни патаклами и фойерверки, разбира се – и Живков бил сред поканените гости. А в последния момент чепатият Стефан Гецов отказал да играе. И Фучеджиев, хъката-мъката, примолил се на Кабакчиев. „Какви са тия шеги? Нали Гецов репетира!“, попитал ошашавеният актьор. „Да, ама се отказа“, бил отговорът. След дълго мълчание и абсурдни реплики и дуплики Кабакчиев приел да спаси премиерата. „Беше изключително отговорен човек. За актьорско честолюбие при него и дума не можеше да става“, коментира Антикаджиев, който също присъствал на разговора.

Кабакчиев си отива внезапно, покосен от инфаркт, едва 61-годишен през август 1986-а. Лято е, театърът е във ваканция, а той се радва на внука си Любчо в двора на калоферската семейна къща. Казва на близките си, че е уморен и влиза вътре, за да не ги притеснява… Това са последните му думи. Приятели и колеги по това време са разпръснати по морета и планини, научават тъжната вест далече от София. „С него безвъзвратно си отива нещо неповторимо, рицарски благородно и изискано“, пише Севелина Гьорова. „Сигурно щеше много да страда от празните зали в Народния в началото на 90-те, да му тежи и разединяването на съсловието“, сякаш се опитва да утешава близките Антикаджиев.

Когато година след смъртта му у нас пристига Марта Коание, шефка на Американския център на Международната театрална организация, в словото си при удостояване с Доктор хонорис кауза на ВИТИЗ тя говори главно за Кабакчиев. Вече е идвала неколкократно в страната ни, включително за поредното издание на Театъра на нациите, преживяла е изненадата от талантливите спектакли и артисти по нашите сцени, срещала се е неколкократно и с председателя на родната гилдия Кабакчиев. Благодарение на него е реализирано и турне в Балтимор, САЩ, американските зрители са аплодирали
българския спектакъл „Ретро“, в който той изпълнява една от главните роли. „Влюбих се в Любо Кабакчиев веднага щом го срещнах, така както щом го срещнеше, в него се влюбваше целият свят… Мисля, че той беше театрален светец

Точно тази дума Кабакчиев май недолюбва приживе, но изречена на чужд език, придобива по-друг вкус.

Днес името на тихия голям актьор в родния му Казанлък носят театърът и улица, която води към известната Тракийска гробница. А в далечния Балтимор, отвъд океана, за него напомня барелеф, майсторен в средата на 80-те по поръчка на американски актьори. Негов автор е Валентин Старчев, копие съпругата Мария е подарила на казанлъшкия театър. Друг голям скулптор – Величко Минеков, пък е изваял надгробния паметник на Кабакчиев в Софийските централни гробища.

Източник: epicenter.bg