Генерал Иван Вълков – сатана или Архангел Воин

Генерал Иван Вълков е спряган за виновник за белия терор 1923-25 г. Преди 41 години, незабелязано от социалистическия реализъм, излезе книгата на Атанас Гърков „Генералът от пехотата Иван Вълков“, която би трябвало да бъде под ръка на храненика на Партията Николай Христозов, създавайки едностранчивото си писание „По дирята на безследно изчезналите“, но не бе. Не бе под ръка и на другите адепти на социалистическия реализъм.

Генералът от пехотата Иван Вълков е най-странната птица в ятото на достойните български воини-генерали. Името му, свързано с белия терор, е само една от неизброимите фалшификации в българската история

Най-често спряганото обвинение е, че е поръчковият убиец на Стамболийски и на Гео Милев.

Двадесет и седем години след т. нар. възтържествуване на свободното и истинско слово още циркулира из историческата литература измислената заповед на генерала като военен министър през пролетта на 1925 г., в която до „всички гарнизони и всички военни съединения“ се нареждало изтребление на интелигенцията на България.

„… всички гарнизони и всички военни съединения да влязат във връзка с местните комитети на правителствената партия… Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи – интелигенцията…”

За зла участ на клеветниците на генерала до ден днешен не е открит нито из гарнизони, нито из „военни съединения“, нито в пребогатия Държавен военен архив и помен от прословутата заповед, а както виждаме, скараните с логиката съчинители, я сочат като изпратена до „всички гарнизони и всички военни съединения“.

Атанас Гърков в книгата си още през 1977 г. пише: „Пред съда (инсценираният процес по дело 79/53 през 1954 г. – бел. моя – Б. Ц.) генерал Вълков се държи достойно, както подобава на истински патриот. На отправените му обвинения за политическите убийства и масовите разстрели генералът моли: „Покажете ми поне един документ – заповед, секретно писмо, нареждане, в което да заповядвам да разстрелват хора.“ Това е негова (напразна – бел. моя – Б. Ц. ) ежедневна молба до съда…“

Това потвърждава в свои разговори един от достойните патриоти, поднесли на тепсия държавната власт на комунистите на Девети септември, който за награда за стореното пое „с джип за Белене, новият курорт“, генерал Трендафилов.

И още други, както читателя ще види, ако има търпението да прочете до край това есе.

И отново Атанас Гърков: „Такъв документ обаче съдът не могъл да намери…“

Димитър Василев, историк, краевед от Казанлък, в едно писмо до мен ми дава, струва ми се, най-точната оценка за генерала и то само в едно изречение:

„Генерал Вълков е в основата на всички действия за запазване и възраждане на българската армия и държава след диктата на Ньойския договор.”

Събитията през 1953 и 1954 г. не са единствените убийствени плесници, които получава достойният боец.

Дванадесет години по-рано той е изхвърлен от политическия и военен живот на България.

Това е достатъчно, за да се усъмним и в думите на Александър Цанков в мемоарите му, че „Иван Вълков беше оръдие на царя“.

Да прочетем нещо повече. Генерал Вълков е един от първите офицери, завършили Военното ни училище, след това Генералщабните академии в Санкт Петербург – Артилерийска и Геодезистка. Завършил е и двегодишен курс по астрономия в Пулковската обсерватория.

Преподавал е във Военното училище. Герой на Одрин. Герой от Първата Световна война, когато е бил началник щаб в три дивизии.

Успява да организира изтеглянето и непопадането в плен на командваните от него войскови съединения.

Директор на Географическия (картографски) институт.

Сред основателите е на Военния съюз, а от 1920 г. негов председател. Ръководи укриване на оръжие, проявява големи способности в защита на героичното българско офицерство от параноичните своеволия на Стамболийски.

Главна причина за неговото включване във Военно-политическия блок и замисълът за сваляне на правителството на „селския Мусолини“ са репресивните мерки на последния слещу ВМРО, особено след неговата заповед до началник щаба генерал Топалджиков да му предаде имената на 100 български войводи патриоти, които земеделския водач предава на сърбите, като „знак на добросъседски отношения“.

Неколцина приближени на Александър Стамболийски разграбват Военния арсенал, а за да скрият следите, го запалват. Генерал Вълков е този, който възобновява арсенала, и за да е по-далече от изпечените крадци, го дислоцира в Казанлък.

През 1926 г. пак в този град под негово ръководство е изградена самолетна фабрика.

В Казанлък е прехвърлено от Божурище и въздушното училище. И пак в родния му град е основана фабрика за леки коли и малки автобуси. Изготвя проекти, по които са приети закони за подпомагане и закрила на военноинвалидите и семействата на загиналите във войните. Сега внимание: те ще бъдат приети за еталони за проекти на Обществото на народите

Като пълномощен министър в Рим урежда поемането на самолетната фабрика в Казанлък от модерния тогава авиационен концерн „Капрони“. Определено е концесията на италианците да бъде само десет години, след което производството на самолети преминава изцяло в български ръце. От 1942 до 1944 г. се произвеждат девет модела български самолети, главно под ръководството на Цветан Лазаров (ЛАЗ-ове), към които, както и лично към конструктора, проявава интерес един от световните лидери в самолетостроенето Вили Месершмит, от когото се учат прочее и съветски авиоинженери. След Девети септември руснаците ще скърцат със зъби на 600-те на брой български ЛАЗ-ове на въоръжение на армията ни.

Пазителят на воинската чест е свален от всички военни и държавни постове след демонстративното навлизане в политическия живот на страната ни от деветнадесетомайци. Отчаян е от интригантството зад гърба си. Затваря се в себе си. Отказва да емигрира преди Девети септември, въпреки че е наясно кой идва на власт – преди всичко и поне на първо време ония, които са му отрязали квитанцията на 19 май.

И започват странностите.

Питаме: защо този „фашистки генерал, командващ безброй главорези“ (ЦДА 1 Б, 82, 443, 1) не е потърсен от зловещия Народен съд?

Арестуван е по донос и то едва през 1946 г.

През следващата година е въдворен в ТВО „Поручик Геново“ (Заград) за шест месеца.

После в „конски вагон, подобен на салон, пътува от София за Лом“, чака го Белене…

Изследователят Веселин Байчев, син на д-р Петър Байчев, военен съдия от преди Девети, в книгата за баща си издадена от Института по изследване на близкото минало, задава следните въпроси:

– Вълков е бил натоварен с уреждане на брака на цар Борис Трети с Йоана Савойска, но по средата на действията му „мандата“ му е снет;

– кой се е страхувал от генерал Вълков през 1933-34 години, дори по едно време има забрана за връщането му в родината;

– защо въпреки тъмната си слава не е търсен от Народния съд, не е подсъдим по-късно в измислените поредици от процеси срещу офицерските организации „Хан Крум“, „Неутрален офицер“ и „Военен съюз“;

– каква е целта на процеса през 1954 г., когато с укази са денонсирани закони, за да се придаде на обвинението приемлив вид; защо от този процес са извадени без видима причина от 89-те от регистрираните военни, червените генерали (до Девети – капитани) участвали в „народното въстание“?….

И ние питаме, но отговор няма. Разликата в резултата от това, че някога важеше „а и смееш ли да питаш“ няма…

Ето какво пише в спомените си Константин Костов, затворник 89 в Пазарджишкия затвор, в който първоначално е въдворен генерал Вълков:

„Бях чел и слушал много за него… Не бях допускал, че е жив… След унищожаването на почти цялата ни преддеветосептемврийска върхушка, след стотиците безследно изчезнали, това, че генерал Вълков можеше да остане непокътнат, ми се струваше абсурдно… Болен, немощен, бездуховен. Не говори с никого…“

И ето вече нещо различно от генералното обвинение срещу Вълков.

Отново „затворник 89“:

„Възрастен Николапетковист му търси сметка за Деветоюнския преврат. И за убийството на Стамболийски. Генералът слуша и безпристрастно отговаря:

„Да, допуснахме голяма грешка… трябваше да оставим комунистите да убият Стамболийски .“

Години преди това Вълков е подлаган на унижения и несправедливи обвинения и в Белене. Там земеделците по едно време решават да го обесят. Честта да го извърши е определена за Димитър Баталов (беше много популярен в първите години на „прехода“). Димитър Баталов разказва за хода на изпълнението на „народната присъда“:

„От по-леко болните всеки ден се формираше бригада, която да реже ракита близо до лагера… В тази група попаднах и аз. Най-известният в нея беше на вече уважаваната възраст генерал Иван Вълков, без чин, без звание, вероятно и без чест и съвест…

Присъствието на генерала предизвикваше гневни обертонове. Ние, земеделците, не бяхме се освободили от мечтата по възмездие… Но на мен ми беше трудно да понасям всичко като бях сигурен за това, че е дал разпореждане на капитан Харлаков за физическото ликвидиране на Стамболийски. Пишех стихове и есета против насилието, но не можех да се освободя от желанието за мъст… Някои от групата го разпитваха, други го ругаеха, възбуда и омраза… На моята възраст и в такива времена лесно се решава да стенеш екзекутор. Какви ли не идеи ми се въртяха… Решено бе да го обесим. Заоглеждаха се за удобна крива върба и съставихме план. Трябваше да се пазим и от групата, както и от часовоя на наблюдателницата… Да обеся стар и немощен човек?! По какво тогава, чудех се, се различаваме по идеологически доктрини, ако отнемането на човешки живот се окаже по-високо от неговото мъжество… Надделя чувството да не покажа слабост. Задебнахме.. Дали обаче някакво предчувствие озари Вълков, но той се прилепи към неколцина възрастни и не се отдели от тях до вечерта, а на заранта го зачислиха за постоянно към кухненския блок… Това ме спаси от унизителното клеймо на убиец, с което щях да натоваря наследниците си…“

Сега да проследим редове от спомена на д-р Петър Байчев за споделено с него от журналиста от „Свободен народ“ Руен Крумов:

„През пролетта на 1953-та в лагера в Белене, бях в една барака с генерал Вълков. Беше на 78 години, имаше инфектирана рана, много го болеше… Една вечер Слави Попигнатов неволно го настъпи по ранения крак и му рече: „Абе, Вълков, що не умреш, та да оттървеш и себе си, и нас… Та ти си убиецът на Стамболийски, бе!…“ Някой извика на Слави: „Генералът е болен. Не трябва да се отнасяш така с него…“ А Вълков само изрече: „Не си ти, Слави Попигнатов, който да определяш дали аз съм убил Стамболийски…“ Намеси се Недко Бонев: „Ти си убиецът! Ти си дал заповед на капитан Харлаков да ликвидира Стамболийски… Бях народен представител и след Девети участвах в комисията, която разпитва Харлаков… Той каза, че си му заповядал…“ „Това не е било истински съд“ – отвърна Вълков.

Започват пререкания. Намесва се Кирил Попов, бивш представител на БЗНС във Великото Народно събрание: „Вълков, ние не сме съдии… Искаме само истината… какво би казал пред един, ама истински съд? Хайде, тук сме всички на едно дередже…“

Иван Вълков разказва: „Харлаков с една дружина бе изпратен в Пазарджик с изрична моя заповед да доведе Стамболийски. Със специален влак… Командването поема началникът на гарнизона полковник Славейко Василев… Не съм издавал никаква заповед нито устно, нито по телефона за ликвидиране на Стамболийски. Цялото правителство беше решило Стамболийски да бъде доведен в София и евентуално съден…“

Д-р Петър Байчев: „Вълков категорично отрече, че превратът е бил инспириран отвън. Новото правителство дори се страхувало от външна намеса… Само Италия проявила съчувствие…“

На заранта земеделци коментират. Кирил Попов: „Оставам с впечатление, че генералът казва истината, убеден съм, че не е нареждал убийството. Убеден съм, че ако беше изпълнена заповедта на Вълков, Стамболийски да бъде докаран жив в София, той нямаше да бъде ликвидиран…“

През юни и юли Руен Крумов в продължение на по двадесет минути всеки ден води разговори с Вълков. Запомненото диктува заран на д-р Петър Байчев, който стенографира, а сетне дешифрира продиктуваното като текст. Руен Крумов го предава на Вълков добросъвестно да направи бележки, ако има такива. Генералът написва и заключение. Това своеобразно интервю е изнесено тайно от Белене в дървен куфар с двойно дъно и тридесет и две години по-късно ще бъде отпечатано във вестник „Земеделско знаме“… Над генерала от пехотата Иван Вълков още тегне проклятието на социалистическия реализъм и на фалшификациите. За съвсем голямо съжаление на Арията на клеветата приглася и днес неизменно Хорът на немислещите.

Борис ЦВЕТАНОВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!