Необикновената храброст на Дядо Ильо войвода

Ильо войвода е класически образ на борец за освобождението на българския народ от османско иго. Няма хайдушко сборище, харамийско кладенче, хайдушка поляна или друга подобна местност в Малешевските планини, Огражден или Пирин и Рила планина, които да не са свързани с името и делото на хайдушкия войвода.  Тази биографична повест звучи като легенда, изпълнена с революционна романтика, като песен, в която легендарното и действителното се сливат в образ, символ на мъжество и родолюбие.

Ето началото на една от многобройните народни песни, прославящи делото му:

Прочу се Ильо войвода,
по тая Пирин планина,
по тая гора зелена,
по тая вода студена.
Ильо е юнак, над юнаци!
Не дава хайта да мине,
Не дава зулум да биде!

Роден в с. Берово, Малешевско в началото на XIX в. (1805 г.), той е прекарал младите си години, като мирен земеделец в родния си край и като пандурин в Рилския манастир. Повод да стане хайдутин дало убийството на брат му Станко през 1858 г. В едно писмо, писано от Кюстендил през 1859 г. Ильовата съпруга Цона съобщава, че те с Ильо се задомили към 1848 г. и добили 3 деца, момиче и две момчета. Занимавали се със земеделие и скотовъдство. В писмото си Ильовица не съобщава кога, но навярно през 1852 г. мъжът й дал на заем три оки масло на някого си Мехмед байрактар. Но, когато отпосле Ильо си поискал парите, този не само отказал да му ги даде, ами се разгневил твърде много и се заканил да го убие. Когато един ден той и брат му Станко били на нивата, при тях се явил Мехмед и стрелял по Ильо, но вместо него улучва и убива брат му. Забравил се от гняв и мъка, Ильо се хвърля върху убиеца и го заколва. След това „Ильо побегнува на гурбет”, пише баба Цона, без да казва къде. Но навярно в Рилския манастир, където „станал булюкбашия на манастирските пандури.”

През време на Кримската война Ильо хайдутствувал със 70 души дружина из планиски възел между Мизия, Тракия и Македония, като закрилник на българското население против турския гнет. Тук „той пази края от разбойници, придружава търговци и кервани през опасните пътища и при случай наказва насилниците — турци. Затова капитан Илия в очите на турците минава за разбойник и местните власти постоянно го дирят и искат да го уловят. Но населението го обича и крие от потерите.

След пет години хайдутствуване Ильо се връща два пъти в Берово и искал да се отдаде на мирна работа. Но местните турци не били забравили убийството на Мехмед байрактар и за хайдушките му подвизи и се опитвали да го убият. Втория път той избягал чак в Св. Гора. Потърсили го и тук, та бил принуден да бяга и да се укрива в Солун

През 1859 г. турските власти направили за последен път опит да уловят дядо Ильо, прилагайки за целта хитър план. Скопският паша предоставил на радовишкия мюдюрин да се срещне с Ильо войвода. Срещата станала в Радовиш, в една къща край града, до реката. След встъпителен разговор мюдюринът му задава въпрос — защо избива турци и създава неприятности на царската власт? Спокойно и откровено Ильо му отговаря, че той не е против царските власти и султана, а е въстанал да брани беззащитната българска рая от зулумите на лошите турци, които властта нито желаела, нито можела да обуздае. На раздяла той добавил твърдо, че додето не престанат зулумите, няма да захвърли пушката и ще избива всички зулумджии — турци. Последните му думи направили силно впечатление на мюдюрина и той дал обещание, че не само Ильо и дружината му няма да бъдат арестувани, но че царската власт щяла да вземе всички мерки, за да прекрати злосторството от когото и да било

След като и този път турците не успели да обезвредят Ильо войвода, нишкият валия наредил на властите да се изловят всички съучастници на Ильо, но били хванати само байрактарът Цеко и други 11 души от неговата дружина. Безсилни да уловят дядо Ильо, турските власти изливали своя гняв върху беззащитната му жена и неговите деца. От Кюстендил, където те били интернирани, били закарани в Скопие, където търпели страшна неволя и голяма немотия — без помощ и защита отникъде.  Тогава по българската земя се разнася песента:

Прочул са й Ильо войвода,
прочул са й, разчул са й
по тази Рила планина,
по този Доспат балкан,
по тези баири високи,
по тез долове дълбоки:
не дава птичка да фръкне,
камо ли челяк да мине.
Пашата вика низами,
та че им тихо говори:
— Ой ми ва вази, низами,
в Малешевски села идете,
Ильо войвода хванете,
тук го въз меня донесете,
да видя джанам да видя
какъв е Ильо гяурин,
какъв е Ильо хайдутин,
че е разплакал агите
и е наплашил дервиши.
Низами плачат и думат:
— Паша льо, царска заптио,
прати на паша, на Стамбол
с царя да се биеме,
ала ни нази не пращай
Ильо войвода да гоним:
че ми е на краля Марко детето.

Прелом в неговата хайдушка деятелност става подир 1861 г., когато се прехвърля с част от дружината си в Княжество Сърбия, в чийто предели са били намерили убежище и други български хайдути. Тук попада под влияние на големия български родолюбец: Георги С. Раковски, който по това време подготвя народа в българските земи за политическото му освобождение

Към края на 1861 г. Раковски съставил „План за освобождението на България”. Този план предвиждал на сръбска територия да се организира един доброволчески полк от 1000 човека, избрани и закалени бойци. В духа на изработения план Раковски започнал организирането на полка, който трябвало да играе важна роля във въстанието. Така се образувала Първата българска легия в Белград.

В легията участвува и Ильо Марков — дядо Ильо, който става помощник на Раковски, макар че тук били още много известни войводи и изтъкнати борци, като Иван Кулин, Филип Тотю, Хаджи Димитър и др. С това било отдадено съответното признание на стария български войвода от Раковски и от всички доброволци.

В дневника на К. Иречек — в два огромни тома — се намират много сведения за Ильо войвода, които навремето си е бил отбелязал известният чешки историограф. Наистина те са съвсем къси и сякаш случайно нахвърлени, но при все това представляват важен материал за животоописанието на бележития наш хайдутин. На 29 юли 1880 година К. Иречек пише в дневника си, че се е срещнал с дядо Ильо в Рилския манастир, където в дружески разговор той му разказал за юначните си подвизи в Малешево, Пиянец, в Кресна и Пирин. Разказал му също за застрелването на сина му в Осоговската планина, когато бягал от кюстендилския затвор, в който бил задържан по подозрение.

Дядо Ильо разказал за 12-годишната си хайдушка дейност в Югозападна България.

Разказал му също така и за своето участие при минаването с руските войски на Балкана при Орхание и Троян, и че е служил за водач на войските в Софийско, Кюстендилско и Джумайско. Раняван бил няколко пъти. При Белград бил ранен през 1876 година и както казал той: „от сърби, разбира се, умишлено.”

Строг и суров, справедлив и откровен, дядо Ильо ругае и новия ред на нещата след 1878 година, новите хора на алчността. Новото общество търси друго, а дядо Ильо знае старото. До смъртта си той остава един от най-светлите примери на морална чистота.

Да види България свободна, хората господари на живота си, ето за това дядо Ильо бил винаги готов да пролее кръвта си до последна капка. Затова, когато през 1885 година започва Сръбско-българската война, макар и на 80-годишна възраст, яхнал на бял кон, той повежда доброволците, тръгнали да спасяват отечеството от набезите на сръбския крал Милан. Кюстендилци до един излизат да го изпроводят извън града и възторжено го приветствуват. Примерът на стария войвода вдъхновява борците.

По случай кончината на дядо Ильо Марков на 11 април 1898 година в Кюстендил неговият земляк — малешевеца Атанас И. Раздолов, родом от Пехчево, Малешевско, съчинява два надгробни надписа и му посвещава едно стихотворение. В текста на надгробните надписи се казва:

I. Спи, почивай, о, юначе!
В хладния черен гроб.
Ти, що нивга не изрече:
„И драго ми е да съм роб”
II. Ти глава си не поклони,
Пред никоя светска власт;
Цели петдесет години
защитник бе ти на нас.


Източник: promacedonia.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!