На 27 септември 1891 г. умира Александър Екзарх!

Александър Стоилов Боев (Бойоглу), нарекъл се Александър Екзарх, е български възрожденски деец, просветител, журналист, дипломат, почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и деен участник в борбата за независима Българска екзархия.

Александър Стоилов Боев е роден през 1810 (или 1812) г. в Ески Заара (днес Стара Загора), Османска империя в заможно семейство. Получава образование във фанариотската Бейска академия в Букурещ, а по-късно в Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. е в Париж, където отначало следва математика, а впоследствие, с османска държавна стипендия – медицина (1839–1841). Сближава се с полската емиграция, която го препоръчва на френското правителство (1837).

Александър Екзарх представя на княз Адам Чарториски – ръководител на полската емиграция в Париж, „Мемоар“ по българския въпрос, който трябва да бъде връчен и на посланиците във Франция на Англия, Прусия и Турция. В „Мемоара“ се настоява за политическа автономия на българите, както и за осъществяването на реални реформи в Османската империя, които да осигурят нормалното стопанско, културно и политическо развитие на българския народ.

В Париж той работи и като аташе в турското посолство. Придружава като секретар и преводач френския икономист Жером-Адолф Бланки при обиколките му из българските земи, който проучва жестокостите на турците, извършени при потушаването на Нишкото въстание през 1841 г.

През януари 1843 г. разпространява програмен документ до правителството на петте Велики сили в Турция. Подобно на Гарашаниновото „Начертание“ и Екзарховият „Напис ради Болгаров“ е вдъхновен от полската емиграция. В него доминират две искания – най-активна помощ от страна на Европа за българската просвета и за създаване на една свободна, но присъединена към Османската империя България.

Тази формула се тълкува било като автономна българска държава под османски суверенитет по модела на Сърбия или Влашко и Молдова, било като преобразуване на унитарната Османска империя в дуалистична османо-българска – нещо, което маджарите постигат през 1867 г., създавайки направо дуалистична мода сред българите.

Подкрепа за своите идеи Екзарх очаква най-вече от Франция. Но тя няма нито достатъчно сили, нито достатъчно интереси, за да се ангажира с „българския въпрос“. През 1846 г. напористият българин се прехвърля в Лондон.

Тук също получава достъп до Външното министерство, като още в Париж е спечелил за идеите си публицистката М. Лаудън, с чиято помощ издава на английски пробългарски пропагандни материали (най-вече брошурата „Гласът на България“), но и сега без сериозни последствия.

Той се опитва да популяризира българската кауза чрез изпращането на мемоари и чрез лични срещи с видни политици в Лондон, Санкт Петербург и Москва. Защитава идеята, че „българският въпрос“ може да бъде решен по еволюционен път в рамките на Османската империя.

С успеха Екзарх се среща едва в Санкт Петербург, където получава не само голямо доверие и доста пари, но става първият българин, получил аудиенция при руски цар. Сам по себе си, това е грандиозен успех, който трябва да се отдаде както на ловкостта на самия Екзарх, така и на факта, че той от противник обещава да стане приятел.

Тъй или иначе, нему е оказано августейше доверие и на цар Николай I той подава няколко прошения, включващи и „църковния въпрос“.

Екзарх моли Русия да вземе под свое покровителство единоверния ú и единоплеменен български народ и да му помогне да си постави един свой застъпник в Портата и един в синода на Патриаршията.

Спечелил доверието на царя, Екзарх става един вид разпоредител на негови парични помощи за българската просвета, и в края на 1847 г. пристига в турската столица, като подема инициатива, отново свързана с „църковния въпрос“. Става дума за отваряне на български храм в столицата. Не е ясно дали Екзарх сам се досеща за това, или възкресява едно от програмните искания на Бозвели, но начинанието се оказва извънредно благодатно.

Водаческите домогвания на Екзарх обаче по този пункт бързо претърпяват фиаско, защото се сблъскват с честолюбието на Стефанаки Богориди. Довереник на Англия, любимец на султан Абдул Меджид, гледан с добро око от Русия, с тежест в Патриаршията и сроден с фанариотското съсловие, Богориди е един от най-върлите противници на акцията на Неофит и Иларион през 1844-1845 г., като тяхното заточение е в немалка степен негово дело. В края на същото десетилетие Богориди с лекота – като подарява една от къщите си и издейства съответен ферман – иззема от ръцете на Екзарх инициативата за отварянето на български храм в столицата.

Изместен от Богориди, Екзарх трябва да се задоволи почти изключително с редакторството на „Цариградски вестник“, който той превръща в рупор на руските интереси по „църковния въпрос“.

През 1848 г. заминава за Цариград и се опитва да застане начело на оформящото се българско национално движение. Но Александър Екзарх се оказва по-скоро енергичен и амбициозен, отколкото способен да спечели и задържи ръководно положение сред сънародниците си. Първото място остава за българина, стигнал най-високо в османската йерархия – княз Стефан Богориди. Благодарение на намесата на Александър Екзарх, в изградения през 1850-1851 г. храм в Гостивар се открива килийно училище.

Още преди Кримската война в руските учебни заведения на Одеса, Киев и Москва са отпуснати стипендии от правителството и от Светия синод. Чрез Екзарх българските църкви и училища получават субсидия от 10 000 сребърни рубли, с които са подпомогнати училищата в Средногорието и Родопската област..

През 1861 г. българите се отказват от искането си за отделна църква, приемат да продължат да бъдат пасоми на Цариградската патриаршия, въпреки че поставят условието патриарх и синод да се излъчват чрез пропорционални избори (т.нар. Осем български точки). Такова решение на „църковния въпрос“ предлага още през 40-те години самият Екзарх.

От 1866 до 1878 е на служба в посолството на Османската империя в Париж. След Освобождението на България той е един от кандидатите за първи княз на България.

Оттегля се от активен политически живот след Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. и до смъртта си живее в София.

Александър Екзарх умира на 27 септември 1891 г.

Източник: bg.wikipedia.org

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!