Жените на Съединението

В ранната утрин на 6 септември 1885 г., въстаниците и войската, начело с майор Данаил Николаев, арестуват областния управител Гавраил Кръстевич.

Самият той възкликва на висок глас: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!” Най-после, след упорити седемгодишни съпротивителни действия срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1 (13) юли 1878 г., взети след Освобождението на България от Турско робство, знамето на Съединението на Източна Румелия и Княжество България е развято.

Самото то е извезано с много любов и вяра от годеницата на Продан Тишков – предводител на въоръжения отряд, насочил се от с. Голямо Конаре (днес гр. Съединение) към Пловдив. Името й е Недялка Шилева.

Днес до нас е стигнала оскъдна информация за жените, взели дейно участие в годините преди и по време на Съединението, но се знае, че те не са били никак малко. Въпреки че повечето от тях не са умеели да въртят оръжия както мъжете си, факт е, че има и такива, които тръгнали рамо до рамо с тях като част от четите – въоръжени заедно със своите деца, нахъсани и обнадеждени. В името на една велика цел – Обединението на българските земи. Това е една от малкото победи в българската история, преминала без кръвопролития и жертви, но не и без изпитания, самолишения и твърда ръка.

Нека да си спомним за женските имена с най-силно присъствие, оставили незаличима следа в историята на Съединението:

Недялка Шилева

Младата учителка Недялка Шилева е едва 18-годишна, когато по молба на своя годеник – Продан Тишков, по-известен като Чардафон, ушива революционното знаме, използвано при обявяването на Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Застанала редом до 326 мъже, със знамето в ръка, тя била единствената жена в четата, предвождана от Тишков, тръгнала от Голямо Конаре до Пловдив по пътя към осъществяването на Съединението. Дни преди 6 септември на художника Георги Данчов е поръчано да изрисува лъв върху знамето на четата, а Недялка изписва върху него с блажна боя патриотичните призиви „Съединението прави силата“ и „Долу Източна Румелия“, както и Каравеловия стих:

„АЗ НЕ НЯРВАМ, ЧЕ КАЛУГЕР ЩЕ СПАСИ РАЯТА. СВОБОДАТА НЕ ЩЕ ЕКЗАРХ, ИСКА КАРАДЖАТА.“

На нея принадлежат и думите:

“НЕ ВИ Е СРАМ, СТАРИ МУСТАКАТИ МЪЖЕ! ПОГЛЕДНЕТЕ НА МЕНЕ, КОЯТО СЪМ СЛАБА ЖЕНА, НАЙ-МЛАДА МЕЖДУ ВАС!”

Повод да ги изрече е страхът, който предизвикват шумовете, които достигат до четата в мрака по пътя към Пловдив, наподобяващи тътен. Изплашени, всички залягат в тревата около пътя. Не и Недялка.

След свалянето на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич на 6 септември 1885 г. на младата участничка се пада честта да бъде ескорт на Кръстевич. Тя се качва до него във файтона, облечена във въстаническа униформа и със сабя в ръка. Така го съпровожда из целия град и по-нататък по пътя му за с. Голямо Конаре. Файтонът преминава през града пред погледите на всички. Той трудно си пробива път през насабралата се тълпа, но все пак достига до своята цел.

Благодарение на смелостта и всеотдайността, които тази млада жена проявила по време на сюблимните събития около обединението на българските земи, съвременниците днес я наричат Голямоконарската Райна княгиня.

През същата 1885 г. тя се омъжва в Казанлък за Продан Тишков. Раждат им се две деца – Свобода и Любен. Техният брак продължава 10 години, когато двамата решават да се разведат. През следващите години Шилева продължава да работи като учителка. Един от учениците й в София разказва за нея: „Ние я познавахме като г-жа Чардафонова, а някои скришом й казваха Чардафонката… (Тя) не се уплашваше от нищо, беше твърда жена. Знаехме, че ни обича, но не беше щедра на ласки, рядко се усмихваше, понякога дърпаше ушите на някого, друг път дори ни попляскваше…”

Недялка Шилева става дарителка на БАН, Народната библиотека, „Св. св. Кирил и Методий” и на Военноисторическия музей, с което засвидетелства голямата си любов към родината си. Завещава и втория етаж от родната си къща в с. Голямо Конаре. Умира в София през 1959 г. на 92-годишна възраст.

Екатерина Каравелова

Екатерина Каравелова, съпруга на Петко Каравелов, е учредител на Българския женски съюз, председателка на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода, една от създателките на Комитет за защита на евреите. След женитбата си с поета Петко Каравелов тя изцяло се посвещава на мисията и делото на съпруга си. Няколко месеца след сватбата им Петко е избран за министър-председател на България. Екатерина става първа дама на Княжеството. Тя е най-близкият съветник и доверен човек на Каравелов. Тя е винаги до съпруга си, давайки му морална подкрепа в най-тежките му моменти. По време на втория мандат на Петко Каравелов се случва Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Вестта за Съединението заварва Екатерина Каравелова в Русе. През нощта на 6 срещу 7 септември русенци я изненадват с бурни аплаузи.

Два месеца след Съединението е обявено началото на Сръбско-българската война. Столицата е обзета от страх и паника. Екатерина Каравелова – не. Тя се качва на файтона и започва да обикаля с него из София, за да успокоява населението и да повдига националния дух с думите: “Не бойте се, не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите. Спокойно, днес изглеждаме долу, но за 24 часа ще бъдем горе.”

Анастасия Головина

Анастасия Головина е първата българска жена лекар. Следва медицина в Цюрих и завършва в Париж. След Освобождението работи в Александровска болница в София, във Варна, Пловдив, Ловеч и отново във Варна като старши кординатор на психиатрично отделение. Развива и сериозна журналистическа дейност като заедно със съпруга си Александър Головин сътрудничи на руския в.„Голос”, както и на някои западноевропейски вестници. Редактира обществено-политическия вестник „Работа”, който защитава и пропагандира дейността на княз Александър I Батенберг и Консервативната партия в България. По нареждане на княза през 1885 г. живее в Пловдив, за да следи за настроенията в Южна България.

Източник: woman.bg

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.