Българската гора – вдъхновение за много летописци и пътешественици

В миналото българските земи са били покрити с гъсти и непроходими гори. В хрониките на много летописци и пътешественици са представени интересни, макар и откъслечни сведения за българската гора и впечатляващите лесове на Тракия, Лудогорието, Родопите, Рила и Пирин.

Например, хронистите на Първия кръстоносен поход през 1096 г. описват „Великата българска гора” (Silva Bulgarorum) като „огромна и обширна” (ingentia et spatiossissima), разпростряна „надлъж и нашир” (longe lateque). Повече от осем дена са били необходими, за да се прекосят „неизмеримите и нечувани лесове на българското царство”. Обширните гори на Лудогорието (Делиорман) са били наричани “агач денизи”, или море от дървета. Днес единични дървета ветерани, като Гранитския дъб, Байкушевата мура и много други, ни напомнят за величествените вековни гори, простирали се някога на огромни територии.

Старите, труднопроходими гори са били неразделна част от миналото ни, но все по-рядко можем да ги видим в наши дни. Много често представата ни за “стара гора” се формира от древните митове и легенди, приказките, произведенията на изобразителното изкуство и литература, а напоследък и от съвременните фантастични и приключенски филми. В продължение на хиляди години, хората от различни раси и култури са отделяли специално място на Дървото и Гората. Много приказки и легенди описват гората като територия, обградена от тайнственост, населявана от загадъчни и митични създания, а големите и стари дървета като обиталища на самодиви. Те са били неразривно свързани с всекидневието на българите и с тяхното културно и духовно развитие. Старите гори са били извор на вдъхновение за художници и писатели, имали възможността да се докоснат до тяхната красота и уникалност.

Писателят Антон Дончев ни е оставил едно прекрасно описание на старата българска гора в романа си “Време разделно”:

“Вървяхме из огромен лес, всяко дърво с дънер като камбанария и с връх до небето и всяко дърво далече от другите, та да се вижда силата и хубостта му. Слабите бяха измрели, свалени долу, и бяха вече изгнили. Останали бяха само силните, които спрели с корените си дори пътя на земята. Ние ходехме между тях като загубените деца в някоя стара приказка … Погледнах нагоре и проследих огромните дървета, докато тилът опря в гърба ми. Те се бяха разстъпили и сторили кръг, а езерото стоеше между тях като дъното на кладенец … Наоколо всичко живее, умира и гние. Огромни стъбла на паднали дървета, зелени от плесени, мъхове и треви слизат в ледените води и се стопяват. Дебел и сочен мъх покрива скалите наоколо, та не се вижда гол камък и не се чува стъпка. Брадати, влажни лишеи висят от клоните на дърветата. Изпод краката ми излезе саламандър – черен, с жълти петна – и потъна безшумно във водата …”

Сайта не носи отговорност за написаните коментари
календар
календар


Loading...

loading...