Днес ще ви разкажем легендата за Гяур калеси.
Тази легенда разказва как тъмни времена настанали за свободните българи. Османските орди превземали крепост след крепост и поробвали гордите ни предци. Дошъл ред и на Петричката крепост.
Между защитниците на българската твърдина имало и една чудно хубава девойка, която през цялото време развявала зеленото знаме на свободата. Синът на бея, който обсаждал крепостта, харесал девойката и поискал да я има в своя харем. Изпратил той скъпи дарове – антерии с елмази, с думите:
– Войводко, предай крепостта, меча и себе си!
Даровете били върнати. Тогава турците решили да подпалят калето.
Като пламне всичко, заедно с бягащите ще излезе и лъчезарната красавица
– мислили си те. Но в защитата на род и родина нито един от старите петричани не напуснал крепостта.
Всички загинали в горящото кале, сражавайки се до последния си дъх. Застанал до тялото на обгорялата девойка , беят наредил тя да бъде погребана и на гроба и да бъде засято червено цвете, алено като кръвта й, а и достойно за нея: и до днес крепостта, чийто защитници загинали с чест, се нарича „Гяур калеси“ или „Крепостта на българите„.
Гербът на Петрич има формата на щит. В долната част се виждат зъберите на средновековна българска крепост. В горната – на тъмен фон, със светли букви – е изписано името на града – Петрич. Централната част на герба е заета от изправената фигура на жена, сякаш израсла от зъберите на крепостта, с ясно изразен призивен жест. В буйно разветите ѝ коси е вплетен червен божур, какъвто цъфти около крепостта, наричан само от петричани ханъм чичек – цвете на девойката.
Факти
Град Петрич се намира в Югоизточна България, точно в северното подножие на планина Беласица. В областта това е вторият по големина град веднага след главния център Благоевград. Петрич е разположен в южната част на Петричката котловина, като надморската височина на града достига до 260 м. От тук границата с Петрич е съвсем близо.
Петрич се счита за един от старите градове по поречието на Долна Струма. Историята на града започва още във времето, когато на Балканския полуостров са живеели първите жители – траките. В тези далечни векове на 10 км. североизточно от днешния Петрич, в южните склонове на планинското възвишение Кожух е било изградено тракийско селище. Според местни краеведи, днешния град Петрич е наследник на древното тракийско селище, разположено в южното подножие на възвишението Кожух.
През 1 век пр.Хр. римляните завладяват малкото селище при Кожух и го превръщат в добре укрепен римски град. Според интерпретацията на сведенията на римският историк Тит Ливий се допуска, че този град се казвал Петра. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до 6 век сл.Хр., когато е опожарен от славяните. Предполага се, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич, като към старото име е добавено славянското окончание „-ич“.
През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През 19 век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места. Днес в Петричка община има 3 начални училища, 24 основни училища, 6 средни училища, 8 детски градини, 14 обединени детски заведения. Културна дейност развиват 21 читалища. В Петрич са открити Исторически музей и Общински детски комплекс.
Над стария Петрич, в най – високата част на планинското възвишение, което огражда града от югозапад, има останки от средновековна българска крепост.
Специалисти археолози определят крепостта от края на 10 и началото на 11 век като звено от укрепителната система в Югозападна България. Крепостта е съществувала до края на 14 век, когато е разрушена от турските завоеватели.
До нас са достигнали само руини от нея и името й „Гяур калеси“.
Източник: bgnasledstvo.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
