Ильо войвода (Илия Попгеоргиев)

Ильо войвода
Един живот отдаден на борбите за освобождението на българския народ. ВИЖ ВСИЧКО ЗА ГЕРОЯТ БЪЛГАРСКИ ………..

Видния български революционер Дядо Ильо Малешевски. Да се пише за войводата дядо Ильо съвсем не е лесна работа. Животът на този български революционер още докато е жив се превръща в легенда, като и до днес се пеят народните песни за неговите героични подвизи. Макар, че някои се опитват да го представят като последният хайдутин, то хем е вярно, хем не е вярно, тъй като неговата революционна дейност е свързана и с организираното революционно движение. Няма да Ви натоварвам с писана от мен биография за Илия Марков Попгеоргиев, или и до днес известен като Дядо Ильо, тъй като по-долу ще имате възможност да прочетете най-хубавата негова биография, написана от един от най-големите български писатели, родом също от български род от Македония – Антон Страшимиров.

Благодарение на предпочитанията на А. Страшимиров към българския фолклор и към историята са той е успял да напише една от най-хубавите си биографии. Аз само ще се спра на сухите биографични сведения за именития български революционер. Сами ще забележите, че като че ли няма революционно дело през един повече от половин век период, през който да е могло да мине без него.
Дядо Ильо е роден на 28 май 1805 г. в с. Берово, Малешевско.

В местния исторически музей македонските шушумиги са стъкнали богата библиотека и експозиция, разказваща за Дядо Ильо и за съгражданина му революционера Димитър Попгеоргиев Беровски. Ако мислите, че тук ще почувствате, че става дума за български революционери, лъжете се. От този музей, който се намира на прага на местната църква и метох ви облъчва македонистката лъжа. Та те не се свенят да лъжат дори на прага на църквата!!!
Дядо Ильо е внук на войводата поп Георги, който загинал в сражение с башибозука при село Пастух. Немирният още от ранните си години Ильо Марков, за да се отърве от поробителя е нает за пандурин в Рилския манастир. Снимките от стари години ни показват войводата винаги натъпкал в силяха си доста впечатлявящо оръжие, но така въоръжен той ходи още от двадесетата си година. В Рилския манастир необразования беровчанин има възможност да контактува с видни български духовници и книжовници. От там той преди да поеме по хайдушките пътеки се запознава с един от големите български книжовници и педагози, а по-късно и игумен на манастира Неофит Рилски.
За кратко време, след като се оженва през 1838 г. се връща в Берово и се отдава на семейството си и започва мирен живот, но той не продължава много дълго, тъй като през 1850 г. убива един от турските дерибеи и мъчители на българите Мехмед байрактар. Оттогава започва неговата революционна дейност. Сформира малка дружина, която се подвизава в Малешевско, Пиянец и Осогово, където отмъщава на народните мъчители. Постепенно четата му нараства по време на Кримската война до 70 души, от когато за дядо Ильо започва да се говори като народен закрилник. През 1854 г. четата му спасява Дупница от турски погроми. Не можейки да се справят с хайдишкия войвода и с неговата вече станала значителна по численост чета, след излизане на Хатихумаюна (1856) скопският валия чрез радовишкия каймакамин му обещава амнистия за него и четниците му, ако се върнат към мирен живот. Обещаната амнистия, този път от Цариград скоро е скрепена с нужните атрибути и е връчена на войводата чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки. Ильо Малешевски се легализира в Кюстендил, където властите и населението го посрещат най-тържествено. Той е един от малкото български хайдути, на които официално е разрешено от турските власти да носи оръжието си. Отново се опитва да се отдаде на мирен живот в родното Берово, но и този път той не траял дълго, тъй като местните турци скроили заговор за убийството му на него и на неговия най-близък приятел от дружината. Непокорният войвода отново хванал гората, като известно време трябвало да търси убежище в Света гора и Солун, а родната му къща била разграбена и бутната през 1859 г. по заповед на Нишкия валия. Жена му и децата му са преселени в Кюстендил и били под непрекъснатото наблюдение от турската власт, за да може чрез тях да бъде заловен войводата. Скоро били заловени от властите 12 от Ильови четници, които също повярвали в добронамереността на властите и се върнали се по домовете си. Четирима от тях са обесени публично в Кюстендил, а останалите 8 в Ниш. Войводата отново сформирал голяма дружина и през 1860 г. се прехвърля с нея Сърбия, като през 1861 г. се включва в създадената от Георги С. Раковски Първата българска легия, където е назначен за негов помощник по военната подготовка. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан в Белград Ильо войвода командва батальона, който развява и легионерския байрак.
След като сръбското правителство успява да се договори с Високата порта, легията е разтурена, а Ильо войвода с някои от легионерите са прогонени в Крагуевац. Заради участието му в легията и в боевете на Кале мегдан семейството отново е подложено на репресии, изселвания и затвор. Сърбите правят сериозен опит да спечелят на своя страна войводата, който по това време има известни разногласия с Раковски. Сръбският княз Михаил Обренович го награждава с орден и му се присъжда почетна титла, като му е отпусната и пенсия от 150 динара. Но това не е единствен случай когато сърбите правят опити да купят изявени български революционери и им дават пенсии и титли. Но за това ще говорим друг път.
Много българи участват отново във Втората българска легия, а по-късно и в Сръбско-турската война от 1876 г. Дядо Ильо заедно със синовете си Никола и Иван взема участие във войната, начело на чета от 300 души. Ранен е тежко в боевете при с. Делиград на 22 юли 1876 г., като куршумът ранил войводата е изпратен от сръбски офицер. Тази случка е разказана в спомените на войводата Христо Македонски, бивш четник в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. От това раняване дядо Ильо остава инвалид, като осакатява с дясната ръка. За проявения героизъм във войната сърбите отново го награждават със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Избухването на Руско-турската война (1877-1878 г.) заварва Дядо Ильо все още в болницата. Неизлекуван още, заминава за Свищов, като руското командване го произвежда в чин капитан и го назначава за командир на волна чета. Води сражения в турския тил в Ловешкия край. Тук искам да отбележа и друг един случай, тъй като той също е свързан с моя роден край. В моето село Орешак, Троянско пък действат четите на друг участник в Белградската легия Дядо Георги Пулевски, „българин от Галичник“, както саморъчно е записал в биографията си и войводата Цеко Маринов, които охраняват Троянския манастир от башибозушките набези, а после са включени в отряда на ген. Павел Карцов. Дядо Ильо с четата си е в челните части при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Й. В. Гурко. Дядо Ильо участва и в освобождението на София, като е назначен за командир на сборните доброволчески чети, зачислени към отряда на дивизионния началник полк. Юрий Задерновски. Командваните от войводата чети участват в преследването на турските войски, отстъпващи към посока Радомир-Кюстендил, като на 27 декември 1877 г. освобождават Радомир, а на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари получава нареждане да придвижи частите си към Кюстендил. На 8 януари с цялата си чета превзема с. Коняво, а на 11 януари четата на Дядо Ильо, заедно с руския авангард навлизат тържествено в Кюстендил. Радостта на кюстендилци е мимолетна, тъй като на 12 януари поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка Дядо Ильовата чета и руския отряд са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на Дядо Ильо заедно с руския отряд, командван този път от ген. Майендорф повторно освобождават Кюстендил. В края на месеца, начело на набъбналата си чета той освобождава родния си Малешевски край. Активно участва в установяването на българска власт и в избирането на съвети на старейшините и председатели във всички села. На 22 март, вече е в Сан Стефано, където е награден с руския орден „За храброст“. Установената от Дядо Ильо българска власт в Малешево трае около два месеца, тъй като многобройна турска войска от Скопие през април отново си връща управлението.
Родното Малешевско, заедно с Царивоселско според Берлинския договор (1878) са върнати на Турция. Дядо Ильо със семейството си се преселва окончателно в Кюстендил.
Независимо от това, той продължава участието си в революционните борби. През Кресненско-Разложкото въстание предвожда чета по десния бряг на р. Струма. При подготовката на въстанието Дядо Ильо поддържа тесни връзки със Стефан Стамболов и с Охридския и по-късно Пловдивски митрополит Натанаил. Това въстание, неподкрепено от младата българска войска и от руските окупационни части скоро е потушено. По настояване на Ст. Стамболов, Народното събрание отпуска на престарелия вече войвода пенсия от 220 лв.
Макар и вече 80-годишен след нападението на Сърбия срещу България в гръб след обявеното Съединение старият войвода отново сбира четата си и участва и в Сръбско-българската война (1885 г.) Четата действа като съставна част от Радомирския отряд под командването на неговия съгражданин Димитър Беровски и се сражава при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор. Разярените сърби решават да накажат стария войвода, сражавал се и проливал кръвта си за тяхната свобода. Сръбското правителство отнема отпусната му от княз Михаил Обренович пенсия.
Има информация, че и в последните години от живота си Дядо Ильо е в помощ на създадената през 1893 г. ВМОРО и подпомага създаването на четите на организацията. Има сведения, че той изпраща и четата на Начев и Мутафов по време на Четническата акция на Върховния комитет през лятото на 1895 г., които заминават за родния му край и където намират смъртта си.
Умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. Заслужилият герой, войводата Ильо Марков, българин от Малешево е изпратен от цялото кюстендилско гражданство и от негови съратници в борбата.
През 1978 г. посмъртно Дядо Ильо е удостоен със званието „почетен гражданин на Кюстендил“. Още през 1934 г. тук е поставен и негов бюст паметник, а през 1978 г. и паметник. Негов бюст-паметник има и в гр. Благоевград, а къщата му в Кюстендил е реставрирана и превърната в музей.
По-долу Ви предлагам да прочетете най-хубавата биография на този бележит български революционер, написана още в началото на ХХ век от Антон Страшимиров и публикувана тогава в книгата му „Македонски войводи“.

Цочо В. Билярски

* * *

Антон Страшимиров

Из МАКЕДОНСКИ ВОЙВОДИ

(По разкази на живи свидетели)

ИЛЮ ВОЙВОДА МАЛЕШЕВСКИ

„Коа отиде руската войска на Св[ети] Стефан, и той (Илю войводата Б. р.) отиде и го писакал турцкьио цар да го види, кой iе тоi Илiа воiвода, што шетал 30 год. и да не може да се вати или да се отепа. Видуаiкьи и го царо, му даль една звезда и една сабьа бакшиш“.
Дядо Марко Цепенков.

Преди петдесет години селото Берово беше едно от най-богатите и най-красиви села в Малешевско. Във водите и сенките, в полята и горите се крияха това богатство и тая красота, защото богатството на българското село е в плодородната нива и в гъстата гора, с които само се гордее българина; пък красотата му е в бистрата вода и балканския въздух, които го правят червендалест и смел. И горди хубавци бяха беровци, с благородство и смелост се славеха те.
На връх Илинден в 1850 година Кара Илия – прочут млад пеливанин по цяло Малешевско – жнеше с булката си Ирина – майка на първа рожба –, с братчето си Станко и със старата си вдовица майка, на голямата тяхна нива над село, туку под гората, откъдето далеч в хоризонта се разтилаха наръбените тъмносини вършини на Ирин Пирин. По обед младата булка Ирина прехвърли сърпа през шия и, загоряла от пот и прах, отърча под старата круша сред нивата, където ечеше пискливия гласец на пеленачето й, положено на люлка под сянката. Тя го взе из люлката, разкри пред ясното и чисто божие небе буйните си гърди и – мъничката главица на детенцето се скри в млечната майчина гръд. След малко при булката дойдоха изморената й свекърва, после засменият й девер, а най-подир, когато вече старата майка бе постлала месаля и на него бе начупила пита и сложила бе снетите от дънера на дървото чесън, оцет, сирене и кисело мляко, то прибра се за обяд при тях и високия, плещестия, мургав, винаги мълчалив млад стопан – Кара Илия. Те мълком се нахраниха, после Илия намръщен пое рожбето си от ръцете на младата си съпруга, а тая зауредва люлката.
Радостта – чужда инак за мургавото мрачно лице на Кара Илия – сега бавно все по завладяваше неговите големи черни очи, тия се разкриваха, тайнствения огън на планинец се губеше от тях, те ставаха сякаш продълговати, като, кога агне жално-милно блее за майка си. И наистина, до като майката уреждаше люлката за първината си момчана рожба, то бащата се вдаваше неусетно на чужда за лицето му радост, а после лека-полека изпадаше с погледа на очите си в оная безпричинна за човека тъга, която е такъв неканен и постоянен гост за хората в робство. Кара Илия дигна мъничкото си бебенце на длънта на лявата си ръка, полюбува му се с кротко омилени очи, па протегна дясната си ръка и с два пръста стисна мерджановата бузка на детето….
Из гората блесна искра, гръмна се сред мъглица дим и….
И алена кръв опръска лицето на Кара Илия: – детенцето се катурна в полата му…
Въздухът се продра от стръвно изръмжаване: – Станко, като ястреб, полет към гората, срещу убийците. След миг, опомнен, бясно се спусна и Илия по убийците на невинната си рожба, като измъкна от пояс скритите си кобур и ятаган. А по тях с писък и клетви търтиха и двете нещастни жени.
Само окървавения трупец на пелиначето остана под висящата на крушата и опустяла сега за винаги люлка.
В гората се сплетоха още няколко пронизни гърмежи от кобури, после се замениха със звънтенията на ножове и – заглъхна.
Не след много старата Кара Илиева майка се повърна мъртво бледа и с избелени, обезумели от тъга очи, достигна до крушата, машинално грабна от земята окървавения детски трупец и вече като също безумно същество хукна към гората.
Под дебел един вековен бряст над „Сухия дол“ Илия беше положил три трупа на мъже: двамината бяха турски, а третия беше самия Станков труп. Сега Илия пое от ръцете на затъпялата си майка убитата своя рожбица, положи и нея над другите трупове и с безумно остервенение заработи.
До тоя момент тук още никой не плачеше. Ала пред ужасната работа, която Кара-Илия мълком вършеше, двете жени бавно губеха ума и най-после с глух ужасен писък те се прегърнаха и се повалиха о земи, като се гърчеха в прегръдките си: – високият страшен мъж в някакви неизмерими минути, с помощта на големия си нож, струпа над труповете такъва клада от клоне и сухи дърва, каквато той кладеше, до като бе ерген, всяка есен, за първа седянка сред Берово.
Когато огънят запращя и обхвана кладата над труповете, то двете отчаяни жени закриха лица о черната пръст на ровката гора. Страшният мъж си тури ножа в ножницата, взема пушката на един от убитите турци, прехвърли я на рамо и срита двете жени да станат. Те се покориха и мъжът ги поведе – все тъй мълком – към края на гората. А още не бяха те излезли из нея, когато ветреца донесе и отнесе първия грозен мирис от горящите човешки трупове.
– „Ще си идете в къщи и не ще разправяте никому нищо, до като ви не заведат на конака. А там ще кажете – чуете ли? – там ще кажете: хванете Илия, че да ви разкаже, – той е по горите!”
Така отсече Кара Илия и със смразяющ поглед изпрати майка си и невестата си во село…

* * *
През нощта на същия този ден, в който се бе извършило горнето събитие в беровските нива и и гора, – през тази нощ, в сърцето на Стамбол – сред омаята на плъзналия се полумесец над минарета и сараи, над тайнствените хареми и бездънните води – сред Цариград, в един от хапсанетата, другарите юнаци: Цеко и Стоимен войводи, Петре Таската и Драгой Кръстев – всички от Малешевско – вършеха своето. Те бяха скроили да избягат. Цеко войвода бе хванат в самия Цариград, където беше през зимата дошъл да работи и да се крие, ала в една кръчма го бе ядосал един самохвалко грък, та го уби и мислеше, че с право го е убил; Стоимена пък бяха хванали в Смирна, като го мислеха за участник в едно скорошно убийство в Цариград, за което той нито беше чувал дори, защото през цялото лято в Бигла беше разкарвал едно бейско чадо, само за да отърве от харема на баща му–бей една отведена и насила потурчена своя съседка – пехчевка; а Петре Таската и Драгой бяха арестувани тъкмо, когато се качеха на лодка, за да се прехвърлят на руски параход, че да бягат в Румъния, където ги викаха. Че сега те всички трябваше да бягат, – това от само себе се разбираше. Но искаше се време и искаше се усилието на четирма души, за да се пробие дебелия – непробит от дълги столетия – каменен темел на хапсането. Тази нощ той вече беше пробит и оставаше им само едно зло: трябваше да се разбие прангата на Цека войвода, за да не дрънчи. Вътре в хапсането това не можеше да стане, защото не можеха от нийде да си набавят пила. Тогас Таската – два метра висок на бой, един метър широк в плещите с педа широка и две педи дълга черна брада планинец – отряза; че ще носи на гръб късичкия, сухия и свитичък Цеко войвода. И това стана: след сред нощ, през дълго дълбаната и сега издълбана дупка на зида, изскочи пръв Стоимен войвода с един, лъснал от копане на пръст, широк нож в ръка, що го бе отнел от един циганин в затвора; по него вървеше кълбо от двамина люде – отдолу Таската прегърбен и пъпли, а на гърба му, като топка, кацнал Цеко войвода; след тях вървеше Драгой Кръстев с един къс, но дебел островърх кол в ръка. Скоро тоя керван от четворица тайнствени люде втъна в кривулните улици, сега покрити с чудновати фигури от полусенките на лунната нощ …
После две недели в Сакар баир троица каракачански овчари тичаха гологлави към планинската си колиба: – изненадейно били ги нападнали четворица брадати, рошави българи, завалили ги, зели им оръжието, убили им кучетата, а отвели със себе и коня им с товара.

* * *
В „Сачко место“, където и до днес личат останките на не голяма кеседжийска кула, беше едно време чифликът на арнаутинът кеседжия Шекир бег. Той владееше цялата борова гора, що настига на изток до землищата на Русеново, а на запад се дига дори до полянката под „Черния камък“, от където през три пещери извира на тънки кристални струйки Русеновската речка.
На връх Илин ден беше. Шекир бег сколасал бе вчера да си сключи жетвата па снощи на гости хубав жетварките си, развесели се и сам сред них, па кара ги: – моми и булки му играха на чюпеница с даарета, а из двадесет и трите красни каурки тук, той ред по ред спира око на седем девойки и две булки, па ред по ред ги кара да му стоят диван чипраз. … И плати после бега на троицата калаузи всичко за жетвата, че се прибра на висок чардак, но…
Но уви, не харемът си той отключи тази вечер!
Двамата му поляци — дълговрати, с пошръкнъли червени мустаки тоски — слязоха в широките дворове, отключиха високите порти на чифлика и изгониха на вън калаузите и жетварките, като … като прехвърляха зад гърба си стоялите преди малко диван-чипраз на бега седем моми и две невести! Сред нощния мрак се заключиха чифлишките порти зад изгонените калаузи и жетварки, а задържаните беззащитни българки бидоха поведени към високия чардак на бега, па…
Па дигна се сърцераздирателно стенание до Бога — правия Бог в небесата!
…
Тъговен беше днешния ден, що съмна с клети вайкания на калаузи и жетварки, залутани по горите към Пехчево. Що ставаше с техните дружки, опленени от безмилостния бег? Утре бе свет ден за все християнство – Илин ден беше утре… „О, дано свети Илия гръм да пуснеше от небе, та на въглен да превърнеше цялата наша земля, за да не гледаме, как ни турчин безчести сестрите и жените, как ни безверни поганци почернят вяра и живот!“ — стенеше беровския калаузин, па изведнаж сред буковата стара гора на Русен се дигна и кръвно понесе неговия дрезгъв мъжки глас: „Кара Илия бре, братко бре, дека си холам войводо, да ме чуеш: гарвани черни се спуснаха, Илю, на християнско месо!“
Тъй се викна — провикна беровския жетварски калаузен, а гората му пое гласа, предаде думите му на усоите, скалите ги отгласяха, чукарите ги прехвърляха и занесоха ги чак горе до полянката под „Черния камък“, при трите изворни пещери.
А в това време на полянката под „Черния камък“, до изворните пещери на Русенската речка, седеше Илю войвода в съседство с орлите — и сам орел. Свил вежди, извил ръка на хълбок, той обмисляше, как по-паметно да отпразнува денят на своя гръмоносец — Свети Илия. Ето цял месец се бе изминал, откак майка му беше гора зелена, булка му бе — пушка бойлийка, дечица му бяха дребни куршуми, постелка му бе на гора листето, а възглавка — бял мармор камък. И ето вече името му се носеше по села и градове, в колиби и конаци от Ирин-Пирин чак до Шар.
— Бре Точе Пеливано, вземи Станкото твой, па идете доле, да видите, що е писок по тая Русенска гора! — каза по едно време навесения войвода, като се вслушваше.
Налегалите не далеч по моравата двама юнаци — мъже от Берово, другари на Кара Илия от детинство — скочиха сега по повелята на своя войвода.
Ала тъкмо тук се чу из гората гласа на Цоне Протогера, що беше стража:
— Давранмаин! Кара Илия е тука!
— Да ми живее Кара Илия! — отзова се дрезгав глас из под скалите: — а тука е Цеко вовода!
И се понесе остра свирня — хайдушка стръвна тревога.
Па наскачаха налягалите под сенките Ильови момци: Точе Пеливано, с братчето си Станко, веднага заеха пусия край своя войвода, а при тях из всички страни допълниха: Гьорги Гърнчаро, Зако Гьолче, Донче Русенецо и Сърбе Бъргът.
Войводата изправи своята лепа снага, тури ръка над очи, взре се на доле и викна:
— Протогере бре, не е ли потера? Протогера не отговори, но видеше се той, как на корем пъпли по скалите на долу. И чу се дрезгав глас из долу:
— „Кръста ми, братя, ние сме! Иля войвода сакаме: превара е голяма доле у Шакир бегова чифлик!“
— Ба, та побратима Цеко е! каза войводата; — хвала ти, Господи наш!
Но не успял беше той още да слезе до гората, когато издолу долетяха ясно и отчетливо припеви жални-милни на плачущи жени.
– Та що сме на Бога грешили, братя! – протегна ръце беровския жетварски калаузин, обграден от плачущите жетварки.
А Илия мълком прегърна Цека войвода, пък Стоимен войвода, Петре Таската и Драгой Кърстев се братски ръкуваха с Ильовите харамии …
…. Нощта настъпваше, Божия ден минаваше над македонските черни планини и над македонските дваж по-черни теглила, когато калаузите пак глухо поведоха своите жетварки от „Черния камък“ на доле, но не вече към Пехчево, за да се оплачат на конака от золумите на невярното куче – Шекир бега. Не! – Две войводи с едно сърце на два ума бяха: – Цеко рече, да причакат и да отепат Шекир бега; а Кара Илия ръка махна и дума каза, – в кулата да влязат, жетварките клети да избавят, па на шиш да набичат кръвникът бег, богатството му да ограбят и кулата му на прах и пепел да сторят! – Що щат християните у конакът турски? Калаузите водеха сега своите жетварки по родните села – не в Пехчево: – християните по цяло Малешевско бяха вече намерили своя цар, който да ги пази и съди, който да ги крепи и радва, като праведен стар баща!
Тоя малешевски цар беше Кара Илия: Ильо войвода го нарекоха момците – негови и на Цека войвода. Това стана заранта на Илин ден. В призори из дълбоката пещера Кара Илия накара Протогера, та измъкнаха товар сейменски дрехи. С песни се харамиите преоблякоха, засмени се превърнаха те на царски хора, и когато Кара Илия се изправи пред тях с все своя горда снага, стегнат като същ царски бюлюкбашия: то Цеко войвода пръв наведе глава и глухо от сърце дума каза – „боле си юнак, Илю, – бъди ни войвода! …“

* * *
Шакьир Бегу кула гради,
Цапарево Николино мори.
Мевмет ага млеко бие,
Цапарепо Николино мори.
Прилaia селцки пцета.
Тoгai викна Шакьир Бегу;
Iа назърни Мевмет ага,
Щто си лаат селцки псета?
Отгор идат сеiменьато,
Сеiменьето Малешефски. –
Ако дойдат, добре дошле.
Цапарево Николино мори.–
Дури дума издумале,
Дофтасаа сеiменьето,
Сеiменьето Малешефски,
Цапарево Николино мори.
Не са биле сеiменьето,
Сеiменьето Малешефски,
Туку биле аiдутите,
Аiдутитe Малешефски
Co той Ильо восевода,
Цапарево Николино мори.
(Народна песен, слушана от Коста Манчески от с. Берово)
Тоската Мехмед отведе осемте от задържаните и безмилостно обругани жетварки в харемлика на Шекир бега: той още не мислеше да ги отпусне! При него бе останала само красавицата невеста Николина от Цапарево. Тя лежеше до нозете му, безчувственна, с издрани дрехи и с безпомощно изложена за арнаутскит сладострастни очи женска млечна снага.
Шекир бег смучеше кехлибара на своето нергеле, от време на време пълнеше чашка бистра ракия, изпиваше я и треперливо спираше пияно кървавите си очи върху пропадналата и разголена пред нозете му клета–клетница Николина.
– Бего, Мелничките сеймени идат! – влезе понастръхнал Мехмед ага.
– Ааа! – избели от Шекир бег; – хабер ще им е сторено от каурите! Неджиб бюлюк баша ми е стар аркадашин: – Мехмед ага, изведи каурките да ги пресръщнат! Ха, олум, по-бърго.
И Мехмед ага излезе да посрещне сеймените, а Шекир бег сам стана, отвори едно долапче, извади женско сърмено джепкенче, па отиде, наведе се над примрялата Николина и я издигна.
Клетата българка се опомни малко, но се оставяше да правят с нея що щат. Тогас Шекир бег, като излеко пъшкаше, изнесе от долапа шарени чорапи, сърмени чехли, та със сладострастна усмивка на уста, но не с малко усилие, успя да понакити Николина и на край я отмести до огнището.
Едва тук Николина дойде на пълно в съзнание и се горко разплака. Бегът й втикна в ръцете кафениче … домакиня ли мислеше той да я прави? Българката се безумно разтрепера, блъсна с все сила бега и скочи на нозе. Шекир бег побесня, но разсмян кръвнишки, пристъли гърбом към вратата и викна:
– Тако ми Бога, каурко, инатот ти е голем, ама ке ме сториш …
– Куче! – кресна Николина; – убий ме! – отсечс тя и изведнаж избели очи: – вратите зад Шекир бега се шумно блъснаха и на прага се изправиха …
Николина не ги позна; тя само почувствува, че това са християни, пратени ней на помощ от Бога-Христа; – това тя само почувствува, и с един неземен писък, бясна, забравена, тя се спусна и заби слабите си нокти в лицето на гнъсния си мъчител.
Нещастна слаба жена! Тя си не вярваше на очите: нозете на Шакир бега се прекосиха сякаш под нейната сила … Незабелязано от никого, нейния девер, Петър Таската, когото тя мислеше да е още затворен в Цариград, като я зърна и позна, сниши се и впи се в нозете на Шекир бега …
Да, влезлите не бяха малешефските сеймени, а – Ильовите момци, все стръвни юнаци. Те мълком вързаха страшния бег. Илю войвода, който само като ястреб над пилци, следеше работата на юнациту си, сега повеля даде, да отнесат и бега доле, при другите вързани арнаути, а с други момци претършува цялата кула, свлече долу три товара богатство, па в тъмната изба на кулата рече огън да накладят.
По лицата на арнаутите, по лицата на избавените жетварки, по треперящите глави и на свлечените долу ханъмки от бегова харем, па и по лицата дори на самите харамии личеше, че се готви сега тука нещо страшно, нещо небивало. Само мургавия образ на Кара Илия, да, само лика на страшния Илю войвода оставаше светъл, тържествен … о, той отпразнуваше именния си ден, той празднуваше Илин ден! Очите му святкаха, а ето, отвори уста, па понесе се като гръм страшна повеля:
– Нека им в огън изгори и целия неверен род! Огън, момци! Запалете кулата и от четирит страни! Смърт на агаряните!

Па вече разярен, спусна се сам войводата и изряза въжата, с които бяха вързани арнаутите и бега; после с ножа си им закъса дрехите и месата, съблече ги голи, както ги е майка раждала и тогас измъкна дългия си ятаган, подкара ги към дълбокия зимник, пред вратата на който извътре вече пламтеше буйния огън, па – с два замаха на ножа си Илю войвода направи страшен кръст на голите плещи на бега и тоя се повали в огъня вътре… В същата минута и със също такъв кръст на плещите, отидоха при господаря си в огъня и свирепите тоски …
А кладите по четирите кьошета на мрачната Шекир бегова кула се разгориха, пламъците запъплиха по стените, влязоха в прозорците, съединиха се с огъня от вътре, та скоро се диша ужасно пожарище, що настигаше облаците в небето.
И когато полдневното слънце бе запалило с огненните си лъчи цялото небе, то под буковата гора на Русен се дигна кромещец трясък: с ужасен гръм и ек се събори Шекир беговата кула, та се дигна чер облак от дим и закри Божието слънце.
В мрака под тоя облак клетите синове и дъщери на поробена Македония се още отдаваха на зловещо, на нечовечно опояване от едното и всесилно чувство на роба – отмъщение, безмилостно и до гробно отмъщение? Мъченичките жетварки – забравени и обливани от поройни сълзи – с възторженни проклетии на уста мъкнеха и хвърляха в огъня и последните останки от Шекир бегова чифлик. А мъжете – хайдути, под огненния взор на своя мрачен войвода, се вдаваха на грозна вакханалия: с голи ятагани в ръце, те кършаха нозе, блъскаха ножове, провикваха се безумно – играяха около грозния огън страшното българско хайдушко хоро…
А облак гарвани зловещо се сгъстяваха над грозното пепелище; спущаха сe до земи, издигаха се до синьото небе, въртяха се като над мърша и грачаха, пищяха, като да възвестяваха на кърваво измъчената българска рая гръмките и не примирими думи на пророка – роб:
Блажен кой мечът славен на дедите
Победоносно развърти
И за плачът израилев на вразите
Стократно, люто отмъсти!
В домовете им кой смърт внесе и пламък:
През трупове си път пробий,
И хване младенците им и в камък
Жестокосърдно ги разбий!
…
Трит товара имане из кулата на Шекир бега се отнесе в трите пещери под „Черния камък“, а от там то се разнесе по бъдното Малешевско, като носеше на вред с благословии и името на Иля войвода. Горския цар–баща отдавал всекиму според нуждите: кротките и добри турци (ех много ли са такива?) той не задирял, но злите – с нож по главата! … А на българите – тям Илю бил също божие крило: той е възвръщал на бащите завлечените им в хареми клети дъщери; на майките е повръщал отвлечените в планините от разбойници за откуп рожби; на сиромасите повръщал открадения от турците добитък или сам купувал; дори момците и момите на бедните вдовици е нагледвал – премяна им е набавял, за сватба им е помагал и не рядко сам предрешен е в село слизал и сам сираци е венчавал.
Цар–баща е бил Илю войвода в Малешевията. Него куршум не е хващал; него турчин не е познавал; той бил вред и нийде – вред: ту като кюмюрджия в съдилищата у Скопие, Кюстендил, Ниш, само за да праща после хабер на каймакамите, че той се е при тях давосвал, колкото да го видят; – ту пък, като хищен мъстител на турските золуми, е летял от Доспат до Пирин и Шар с блескавична бързина.
И царувал той 11 години; единадесет поколения мъже са възземали правда и юначество от него.
Па с трепетна мълва оживявали села и градове по цяла Македония: „на … сред Пирин Илю е развял кървав байрак и на байрака лъв зашил, защото царство щял да прави, българско царство!“ …
О, тъмни години на вчерашното славно минало, въскръснете вие в нашите сърдца! Македонци! намерете това знаме на Илю войвода, що се е години наред развивало на връх Ирин Пирин! Намерете го: – то е първото българско знаме от ново време и – вий сте издигнали това знаме! Илю войвода е горския отклик на Братия Миладинови: – това са триъгалния камък на българската свобода, на българското бъдаще!
Или, може би, това знаме Илю е отнесъл със себе, кога е отърчал на бойната тржба, прозвучала в ръцете на Раковски над Белградската крепост? Или той е носил и отнесъл това знаме там, при общобългарските юнаци в Румъния, та с него ги е той после водил по Стара планина? Къде е това знаме?
90 годишния старец в Кюстендил, Илю войвода, през 1895-та година, току-пред смъртта си, нищо не е говорил за това си знаме, като е гледал новите знамена и новите млади войводи на България. Той само със сълзи е благословил четата, що после превзе Мелник, па спокоен си отишъл дома … за да не стане вече.
Войводата–герой през петдесет години, който от Кара Илия е станал Илю Малешевски; от Илю Малешевски; – български легионер в Сърбия, после български революционер–хъш в Румъния и от там велик всебългарски Илю войвода, цар на Стара планина, на Рила и Родопи, на Пирин, Шар, че до Беласица, – тоя герой е бил вече преживял да види юначествата на българите в Бузлуджа и Милин камък, в Панагюрище и Клисура, на Шипка и на Сливница … Видел той Освободена България, бил на Сан Стефано, Султанът го е сам отличил като юнак–баща на най-юнаците българи … Да, тоя велик юнак на 90 годишна възраст е препратил в Македония геройските чети на Мутафова и Начева … Как? Нима той в създадената тая бляскава история е можал да помни и да ни каже нещо за своето знаменце – първо българско знаме – що е развял още преди петдесет години на връх Пирин?
Нему слава и чест вовеки веков! И поклон на скромния му гроб в Кюстендил!

Източник: sitebulgarizaedno.com