Българите в село Покрован са изключителни родолюбци, а предците им са допринесли са разрешаването на българския църковен въпрос през ХІХ век. Това твърди проф. Георги Граматиков, доскорошен шеф на Историческия музей в Хасково.
Покрован се намира в Южна България, в община Ивайловград. Селото е населено изцяло от българи, които към настоящия момент представляват единствената католическа общност на територията на две области – Хасковска и Кърджалийска.
За да се запознаем с историята на тези будни хора, както и причините, отвели ги в лоното на Католическата църква, трябва да проследим историческите събития, довели до възникването и развитието на униатското движение в България през средата на ХІХ век.
В пределите на Османската империя църковната зависимост на българите била под опеката на гръцката духовна власт. При тези условия група възрожденски дейци, начело с Драган Цанков, стигнали до идеята за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а към онзи момент единствената възможност за това била уния с Рим.
Началото на тези събития се поставили след загубата на Русия в Кримската война, като Франция и Англия изпращали католически и протестантски мисионери, с цел разрушаване на верското единство на българите. Подкрепа в това отношение имало и от страна на Империята, която силно се влияела от действията на западната дипломация.
При това положение, по нареждане на Високата порта през 1858-1860 г. в Цариград бил свикан Патриаршески събор, на който гръцкият духовен клир отказал да приеме исканията на българите. Тази неотстъпчивост довела до консултации с представители на Високата порта и чуждите мисии. Стигнало се до т.нар.“Великденска демонстрация“ на 3 април 1860 г., когато по време на тържествена литургия Иларион Макариополски не споменал името на патриарха. Според църковния канон това означавало отхвърляне на патриаршеската власт от страна на българите. Изненадващо в случая е, че Русия се намесва в конфликта, като съдейства тези владици да бъдат заточени в Атон.
На фона на тези събития, на 30 декември 1860 г., Драган Цанков, начело със стотина съмишленици, връчва молба на папския представител в Цариград, с която иска апостолическо покровителство. Това довежда до подписване на акт за присъединение към Рим, в който са поставени и основните искания – за самостоятелна църковна йерархия, училища, но и за запазване на съществуващия източен църковен обред.
Така българите са признати от Светия престол и Високата порта за отделна религиозна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим архимандрит Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий, а на 1 юни 1861 г. султан Абдул Меджид издава берат, с който Йосиф Соколски се признава за духовен глава. Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България.
В Одринския вилает българското църковно движение също попада под влиянието на католическата пропаганда. Жителите на село Покрован не остават в страни от тези събития. Част от покрованци по това време се занимават с производство и търговия на дървени въглища, които продават на пазара в Одрин. Така научават, че в тамошния квартал „Кирихшане“, в църквата се служи на български език. Провеждат се разговори как може в селото да се изпрати свещеник, какви са условията за това, като при тези събития част от покрованци приемат унията през 1861 г.
Българите в селото започват да строят нова църква, а монсиньор Брунони, който е председател на Комитета за българската уния в Цариград, отделя за нея 400 франка.
Следва да се отличи дейността на Рафаил Попов, председателстващ униатството в Одрин. Той изпраща брат си Софроний, който полага основите на католицизма в този район. Същият привлича и Пантелеймон, който свещенодейства в село Мустрак. Последният увлича много села в Елховско, Ямболско, Малко Търново. Тези процеси много бързо се развиват и в Егейска Македония, където и до ден днешен има многобройна униатска общност.
Според проф. Георги Граматиков следва да се прави разлика между католиците от западния свят и т.нар. католици униати. Последните нямат нищо общо с църковно – обредната система на западния католически свят.
Духовенството и населението на Покрован не само отхвърлят духовната власт на гръцката църква. При подготовката на Илинденско-Преображенското
въстание необходимостта от създаването на революционни комитети в Ивайловградско произтичала от обстоятелството, че селата се намирали на пътя за пренасяне на оръжие, боеприпаси и агитационна литература за Западна Тракия. В тази борба е включен и свещеник Иван Бонев, който е с висше богословско образование. Под неговото ръководство мъжете в селото стават членове на Вътрешната македоно-одринска организация.
Така село Покрован става вътрешен нелегален пункт на канала на ВМОРО, по който преминават комитетските чети на път за Беломорието или обратно за България при изпълнение на наказателни или организационни задачи. Обикновено четите са настанявани в училището или в къщите на най-доверените членове на комитета.
Преди въстанието обаче, през 1903 г. Иван Бонев е арестуван заедно с други участници в организацията. Те са подложени на мъчения в затвора в Ортакьой (Ивайловград), а впоследствие са прехвърлени в затвора в Одрин.
Войните през 1912-1913 г. са най-тежките в историята на селото. Българската махала е опожарена заедно с училището и църквата, а 45 мъже са затворени в училището и избити. Жените и децата са отведени в Ортакьой, където са подложени на унижения и издевателства и единствено намесата на Великите сили връща оцелелите в селото, което е опожарено изцяло. Именно този ужасен край на Покрован е причина мнозина да го наричат с основание „католическият Батак“.
Мирният договор, подписан на 16 септември 1913г. между българското и турското правителство в Цариград, определя новата граница между двете държави, според която Покрован остава в пределите на България. На 14 октомври български военни части, придружени от бежанците и оцелелите в кланетата, влизат в селото и се изправят пред ужасяваща картина. Оцелели са само турските къщи, а от българските махали са останали да стърчат само одимени и почернели зидове.
След трагичните събития започва бавното възстановяване на селото. Тук са изпратени няколко свещеници, като поколения покрованци си спомнят имената на владици, високопоставени лица и свещеници. Споменът за посещението на папския визитатор Анджело Джузепе Ронкали, ръкоположен за папа (Йоан ХХІІІ) през 1925 г., е запазен не само в документите но и с паметна плоча, поставена на църковната сграда.
През 1937 г. в двора на църквата е построена сграда за сестрите евхаристинки. С тяхното установяване в Покрован се слага ново начало на живота в селото. Християнските им добродетели им помагат в обучението на децата, в подготовката за приемането на първото причастие, грижата за болните. От 1937 г. досега тяхното присъствие не е прекъсвано.
Към настоящия момент в църковната обител служат две сестри евхаристинки. Първата от тях е сестра Бернадета, която е родом от с. Белозем, Пловдивско.
В село Покрован е от 1965 г. Втората е сестра Василия, която била назначена изпърво в Куклен, а в Покрован е вече 52 години. По думите й решение за отдадеността към Бога взема, когато е била едва петнадесетгодишна. Последвало две години обучение в София, след което дала обет и получила първото си назначение. И до ден днешен сестрите говорят разпалено за вярата си и с убеждение отстояват решението, което е предопределило живота им.
В селото няма свещеник, но сестрите могат да водят литургия. Извън техните правомощия е възможността да освещават, да дават причастие, както и да правят изповед.
Село Покрован е от малкото населени места, където католическата църква осигурява социален патронаж за жителите. С разрешение на община Ивайловград столът на бившето ТКЗС е преустроен в уютната сграда, където за старите хора се готви всеки ден от седмицата, без почивните дни. Менюто е питателно, като единствено в петък гозбите са вегетариански, според канона.
Повече информация за селото може да се почерпи от „Книга за село Покрован“ на Велик Вичев, свещеник в това отдалечено място, който отдава години наред в проучване историята на покрованци, включително и в библиотеката на Ватикана.
Проникването на униатството в един ранен етап на църковната борба в това населено място било спасителен бряг за населението за запазване на националното му съзнание.
Участието на покрованци в революционните борби и събития през 1903 г. и 1912-1913 г. е скромният им принос в стремежа за освобождение и обединение на българския народ.
Възрожденският дух и родолюбието на тези българи оживява от редовете на старите книги, а споменът за тях трябва да бъде съхранен и да стане пътеводител в това безвремие, в което са попаднали днешните възрожденски дейци, от които зависят историческата, политическа и духовна съдба на България.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
