Мирослав Миндов е български актьор.
Мирослав Атанасов Миндов е роден на 7 юли 1924 г. в Ямбол. Завършва Държавната театрална школа в класа на професор Кръстю Мирски (1945–1947).
Работи в Народния театър „Иван Вазов“ (1942-1970) и (1973-1978).
През 1965 г. получава званието „заслужил артист“.
През 1967 година с личните протекции на диктатора Тодор Живков Миндов става председател на Съюза на артистите в България, директор на Народния театър „Иван Вазов“ (1966-1967), на който преди това е партиен секретар. Бил е народен представител. През 1968 година изпада в немилост, отстранен е от ръководните си постове и е изпратен на специализация-режисура в Кралския Шекспиров театър, Лондон. През 1971 – 1972 година е директор на Сатиричния театър в София и на Драматичен театър „Н. Й. Вапцаров“ Благоевград.
Член на СБФД, САБ, председател на САБ и негов председател (1965-1968). Председател наг ГС за изкуство и култура – София (1973-1975).
Преподавател в оперна вокална студия. Ръководител на детски-музикален театър „Пиколо“ (1989-2005).
Дългогодишен артист в Радиотеатър-София.
Автор и постановчик на десетки драматизации от детска класика.
Издадени плочи, касети и дискове: „Любовна лирика” – съвременни български автори, „Сонети” – Шекспир, Есенин, Древноизточна поезия и други.
Театрални роли:
- „Калоян“ (Камен Зидаров) – Калоян
- „Индианци“
- „Сън в лятна нощ” – Лизандър
- „Под игото” (Иван Вазов) – Бойчо Огнянов
- „Хъшове” – Владиков
- „Любов” (Орлин Василев) – Марин Великов
- „Огнен мост” – Хомотов
- „Гераците” (Елин Пелин) – Петър
- „Иванко” – Петър
- „Любов Яровая” – Елисатов
- „Трета патетична” – Сестрорецки
- „Майка на своите деца” (А. Н. Ефиногенов) – Пьотр
- „Иван Шишман” – Раксин
- „Прокурорът” (Георги Джагаров) – Войнов, Миладин
- „Съвест” – раненият
- „Майстор Манол“ – Майстор Манол
- „Снаха” (Георги Караславов) – Димо
- „Дачници” (Максим Горки) – Суслов
Мирослав Миндов умира на 21 декември 2018 г.
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.