По-малката дъщеря на баба Тонка, Анастасия, е родена в Русе през 1860 г. Завършва местното училище и търси начин да продължи образованието си. Получава скромна материална подкрепа от Русенското благотворително дружество и през февруари 1877 г. тръгва за Русия да се обучава в Девическия институт в Москва.
Анастасия се учи прилежно, но живее оскъдно. Малкото ѝ налични пари се стопяват и тя разчита основно на паричната подкрепа на брат си Никола Обретенов. В родния си многолюден дом Анастасия се запознава с двама младежи – Захари Стоянов, който е неофициален член на семейството, и Стоян Заимов, който пък става близък приятел на Никола.
Миловидната Сия запалва любовен огън в сърцата и на двамата. Захари е грозноват, а Заимов – привлекателен.
След Освобождението Заимов отива в Москва и става студент в Педагогическия институт. Той също е беден, но упорито ухажва Анастасия. Посещава я няколко пъти в пансиона, пише ѝ писма. В началото на 1880 г. ѝ изпраща своя снимка, като дискретно се подписва „брат“. Анастасия му отговаря с делничното обръщение „Господин Заимов“.
В същото време пише писмо до Русе и изпраща свои снимки на роднините си. Фотография с посвещение „Брату Паргу“ получава и Захари. Това обръщение „Брату Паргу“ години наред се тълкува, че още в Русия Анастасия е направила своя житейски избор, предпочела е Захари, а е отхвърлила Заимов.
В интерес на истината ще отбележим, че от началото на 1879 г. Захари също настойчиво ухажва Анастасия с писма и много често – с банкноти. От 1 април 1879 г. влиятелният Ради Иванов го взема при себе си като помощник-секретар при Русенския апелативен съд със заплата 1500 франка месечно – една огромна за времето си сума, цяла фамилия можела охолно да преживява цял месец с тези пари, а по-късно, когато е назначен за следовател при Окръжния съд, получава 3720 франка!
Анастасия е практична и често казва, че „париците са всичко“. Тя оценява материалния жест на Захари, който възторжено ѝ обещава света: „Ти се върни, не кахъри се, земята ще разрина, но ще ме свариш да те чакам“. Но според едно признание на Ана Заимова (снахата на Стоян Заимов), Сия е обичала Заимов, но той не искал да се ожени „току-що завърнал се и неосвободил се от оковите“.
В началото на юни 1881 г. Анастасия се завръща в Русе и става учителка в Девическото училище. Връзката ѝ със Захари Стоянов се задълбочава и сега вече може да се твърди, че тя е направила своя избор. Но баба Тонка е категорично против този брак.
За цял Русчук Захари е мърляч, циганин, несретник и заядлив драскач. Така мисли и баба Тонка. За нея Захари ще си остане босоногото медвенско селянче, приютено по милост в дома ѝ, което, за да преживее, е било „момче за всичко“.
Тогава Анастасия извършва нещо необичайно, дръзко и нечувано за тогавашните обществени норми. Забягва от родния си дом и на 31 януари 1882 г. тайно се венчава за Захари в дома на Константин Доганов.
Ритуалът е извършен в червения салон на къщата, която се намирала на ъгъла на кръстовището на „Борисова“ и „Скобелев“, до поликлиниката. Женитбата на Анастасия разделя завинаги Захари и Заимов. Формалният повод е, че Заимов, който я срещнал вече омъжена, я запитал: „Мари, Анастасия, защо се омъжи?“ – и прикачил на съпруга ѝ един язвителен епитет.
И Захари, и Заимов се захващат за перото, и всеки по своему описва отминалите бунтовни времена. В търсене на факти, документи и справки те се нуждаят един от друг. Взаимно са си обменяли информация, но никога лично, винаги чрез посредничеството на Никола Обретенов.
След Освобождението Заимов открито е сочен за предател и виновник за Ботевата гибел. В отговор на обвиненията на д-р Васил Берон (сестрин син на Петър Берон) Захари, за когото бунтовната дейност на съперника му е „бошлаф“, пише няколко изречения във в. „Славянин“ в защита на неудачния врачански апостол.
Но те съвсем не са от приятелски чувства. И той самият е обвиняван, че е предал Бенковски. Като историограф на Априлското въстание той знае простата истина, че Заимов хуква да се спасява, облечен в женски дрехи, защото всичките му събратя, довчерашни възторжени бунтовници, са сторили същото. (Тази случка е създала с крилат израз, широко популярен, но малцина знаят неговата история. Враца била обградена и никой не можел да излиза от града.
Понеже било време да се копаят лозята, комендантът отворил само един пункт – на шосето към Оряхово, и то само за жени. Заимов се облякъл в женски дрехи, метнал мотика на рамото си и се присламчил към жените, които отивали към къра. Бюлюкбашията (ротния командир) като видял тази дълга, кокалеста, непозната жена се усъмнил и решил да провери какво има под фустата с думите: „Де гиди, жено врачанска?“. Така понякога животът си играе с нашите съдби.
Захари Стоянов знае още, че в русчушкия зандан, където вятърът заплашително е поклащал насапуненото въже на бесилката, не само той е изричал предателски слова. Има и още нещо по-съществено, което го възпира да сдържа яда си и да не хапе в тия години толкова язвително Заимов.
В дългите дни на заточение в Цариград и Сен Жан д`Арк Заимов старателно записва разказите на десетки бунтовници.
В Акия съдбата го среща с оцелелите участници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Особено подробни са спомените на Ангел Обретенов. Така се ражда внушителният ръкопис „Истински роман. Злочестий патриот Ангел Обретенов“ в две части – „Агликена поляна“ и „Деветгодишните теглила в затвора на Акра“. След Освобождението записките, преживели дълги митарства, са докарани от Цариград и прибрани в Русе. Тук е и архивът на русенския комитет.
В дома на баба Тонка се събират Никола Обретенов, Стоян Заимов и Захари Стоянов. Лутайки се какъв път да хванат, решават на първо време заедно да опишат историята на революционните борби. Неочаквано Заимов решава да учи и на 28 август 1878 г. заминава за Русия, като оставя бележките си на съхранение в Обретенов. Използвайки записките му, Захари написва „Четите в България“, като споменава, че е черпил сведения само от Ангел Обретенов.
Истината е, че дословно следва повествованието на „Агликена поляна“, като „преработките се изразяват най-вече в олекотяване и разкрасяване на стила, в отпадане на всички битови подробности, рисуващи нелицеприятно заловените въстаници, и във вмъкване на неласкави оценки за интелигенцията и чорбаджиите“. След време Заимов си иска записките, но Захари възпира Обретенов с думите: „Нежелателно би било безграмотният Заимов да пише историята на Хаджи Димитровата чета“. Заимов преглъща обидата и никога не отваря дума за авторството.
Анастасия е неизменен и верен спътник на Захари в трескавия му житейски и творчески път. Ражда четири деца, от които жива остава само Захаринка.
След смъртта на Захари на 1 септември 1889 г. Анастасия отказва на Стамболов да остане в София на ръководна служба в БЧК и се прибира в Русе. Като вдовица на председателя на Народното събрание ѝ е отпусната пенсия в размер на 3600 лева. Тази значителна сума предизвиква завист и клюки, раздухвани най-вече от нашия многострадален вестникар Тодор хаджи Станчев.
За разлика от Стамболов, натрупал чрез гешефти огромно състояние, Захари остава след смъртта си само едно празно дворно място в София от 800 кв. м. на ул. „Македония“, край Княжеското шосе. По непотвърдени данни, по предложение на Султана Рачо Петрова, през 1892 г. Анастасия е канена да стане придворна дама в двора на княз Фердинанд, но тя отказва тази висока чест.
След падането на Стамболов през 1894 г. депутатите Дамян Цеков и Иван Абрашев предлагат пенсията да се отнеме завинаги и Анастасия да върне взетите пари. Депутатът Петър Папанчев ги допълва: „Аз съм на мнение, че заслугите на Захари Стоянов не само не трябва да се възнаграждават, а, напротив, би трябвало да се изкаже порицание на неговите дела“.
Пенсията е отнета и, за да се прехранва, Анастасия учителства една година, а след това работи като касиерка в дружество „Добродетел“. След много прошения и хлопане по високи врати, през 1903 г. пенсията ѝ е възобновена в размер на 150 лв. През 1907 г. тя е 200 лв. След малко щастливи и сити дни животът на Анастасия преминава в беднота и оскъдица. Забравена от всички, тя умира на 29 септември 1926 г. в Русе.
Заимов завършва Московския педагогически институт. По време на престоя си в Русия се оженва за Клавдия Корсак, дворянка с литовски корен.
В България учителства в Шумен, Кюстендил и София. Сетне ръководи важни културни институти. Винаги остава на крайни русофилски позиции. Захари, който вече се е покатерил по стълбата на властта, често го жили с остри, саркастични думи като „руски шпионин“ и „ако Ботев е подлец, то Заимов е свиня“.
Заимов се изявява като автор на мемоарни книги. Широка дейност развива за въздигане паметници, музеи и паркове в прослава на Освободителната война. Умира през 1932 г.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
