Във войската мъжете отиваха като на сватба

Атаките „На нож” са най-висшият израз на българския боен дух

През 2012 г. бе отбелязана 100-годишнината от обявяването на Балканската война – едно от най-забележителните събития в нашия национален исторически календар. Година по-късно се навърши един век от създаването на най-забележителната художествена творба в изобразителното ни изкуство – картината „На нож”, пресъздаваща неотразимия настъпателен устрем на българския войник.

Вече няколко поколения българи я отъждествяват с победоносната Балканска война. В обществените представи в продължение на един век тя олицетворява по неподражаем начин смелостта, храбростта, героизма и жертвоготовността, които българският войник проявява по време на войните за национално обединение.

Сто години в стотици публикации единодушно се изтъква, че победите на нашата армия през Балканската война са извоювани благодарение на изключително високия боен дух на българския войник, на забележителното му бойно майсторство, проявено в ръкопашните схватки, в които той налага волята си за победа над противника.

loading...

Всички автори се обединяват около мнението, че в основата на впечатляващите успехи на нашата армия са именно атаките „На нож”, в които българите категорично надделяват.

Доколкото Балканската война предизвиква истински взрив на несравнима с нищо преди и след това общонационална еуфория, на небивал и нечуван никога и нийде възторг и ентусиазъм, обединил в едно всички българи, от царя до пъдаря и от редника до генерала, в името на отечествената кауза, имаме всички основания да й отредим централно място между войните за национално обединение, които България води след Освобождението.

Към началото на Балканската война са формирани три армии за настъпление в Тракия. Успехите, постигнати от тях, са заложени още в оперативния план, изработен под ръководството на началника на Щаба на Действащата армия, генерал-лейтенант Иван Фичев. Според него Първа армия (с командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев), настъпва източно от р. Тунджа, а Втора армия (с командващ генерал-лейтенант Никола Иванов) по долините на реките Марица и Тунджа за блокиране на Одринската крепост.

Гениалното в този план е, че под прикритието на кавалерийската дивизия (с командир ген. Атанас Назлъмов) Трета армия настъпва в отстъп от два прехода зад левия фланг на Първа армия. Това оперативно построение е издържано напълно в духа на блестящите теоретични разработки на Клаузевиц, които очевидно решително са повлияли при изготвянето на оперативния проект за водене на бойните действия.

С незабелязаното от противника скрито съсредоточаване на Трета българска армия, още в началото на Балканската война българското командване постига нещо, което според класическата военна теория е много трудно осъществимо и на практика е почти изключено.

Това постижение на нашето военно командване има още по-голяма стойност поради факта, че по това време, близо сто години по-късно, след като Клаузевиц разработва трудовете си, вече се осъществява преходът към машинния период на войната, когато в армиите навлизат модерни средства за комуникация и разузнаване. Те позволяват далеч по-рано да бъде открито маневрирането, концентрирането и придвижването на значителни военни съединения, като улесняват противника в тяхното разкриване и идентифициране.

Прикриването на мобилизацията и развръщането се извършва от специална временно създадена прикриваща армия в състав три пехотни (според други данни-две), една кавалерийска дивизия и кавалерийска бригада. В нейно подчинение са и граничните дружини.

Прикриващите войски се разполагат на един преход от държавната граница, за да могат при изпреварващ удар на противника да останат със запазени сили и същевременно бързо да излязат на граничната линия за преминаване в настъпление. Прикритието се извършва от части, които най-бързо се мобилизират и от готовата част на кавалерията. Формирането на прикриваща армия, което няма аналог дотогава в световната военна практика, е свидетелство за големия творчески потенциал на българското командване.

Балканската война предизвиква огромно морално въодушевление сред всички българи. „Зовът за мобилизацията, пише очевидец, бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм. Във войската мъжете отиваха като на сватба.”

Твърде показателно за обществените настроения през онова съдбовно време са свидетелствата на съвременници за това как варненци посрещат указа за обща мобилизация от 17 септември 1912 г.: „Дни на буйна радост и веселие бе мобилизацията на 8-и и 44-ти пеши полкове. Свиканите войници в помещенията на варненските гимназии и други училищни и обществени сгради бяха просто в прехлас от играене на народни хора и пеене на патриотични и войнствени песни. Из града непрекъснато гърмеше само викът „Ура”. По такъв начин протича мобилизацията навсякъде в България.

Чуждестранните журналисти с изненада отбелязват в кореспонденциите си от София тази всеобща национална еуфория. Описанието на този небивал, нечуван и невиждан никъде дотогава национален подем излиза от рамките на общоприетите стандартни журналистически щампи и пропагандни клишета.

Нищо преди и след това не сплотявало, обединявало и въодушевявало българите така, както тази истинска народна война. Твърде показателно свидетелство са спомените на един български офицер, очевидец на паметното събитие: „Целият ни народ бе завладян до фанатизъм от идеята да бие турците като отмъщение за вековното робство, да освободи Македония и да обедини в свободни български граници целия наш народ. Войната бе заличила всички противоречия между селяни и граждани…Всички бяха само българи, с една обща масова душа, всички се чувстваха братя от едно голямо българско семейство”.

Този пример на изключително, всеобщо национално единение очевидно добре се схваща и от чуждестранни военни специалисти. Ето какво пише в заключението на книгата си „Балканската война 1912-1913 г.” шведският военен аташе, капитан Фредерик Линденкрона: „Първата причина за победата на българите трябва да се търси в моралния фактор. Войната беше за българите в пълния смисъл на думата национална война. Докато българите се бореха за национални идеали, на турската армия й липсваше вътрешна убеденост. Турският войник не знаеше за какво се бие, а турските военачалници в ред критични случаи…бягаха от фронта и изоставяха войниците си.”

Твърде показателни за бойния дух на българската ударна групировка са действията на 1 пехотен полк. Край с. Гечкенли той се разгръща за настъпление и под звуците на духовата музика се хвърля срещу противника. Някои неприятелски командири се опитват да вдигнат войниците си в атака. Близостта с турците предизвиква огромен подем сред нашите части, които желаят час по-скоро да ги ударят. Командирите едва удържат войниците, за да не изпуснат управлението на боя. Дружините с бесен устрем се хвърлят напред. Те вече не се подчиняват на своите командири, а на желанието си час по-скоро да ударят врага, да го унищожат.

На 11 октомври 1912 г. е овладян Лозенград. Разгромени са 1-и и 3-и турски корпус. Разгромена и принудена да отстъпва в бягство е не само значителна част от Източнотракийската турска армия, но е провален и замисълът на турското командване за удар във фланг и тил на Първа армия. Това е първият голям военен успех през войните за национално обединение, които българите водят през ХХ век.

Кореспондентът на в. „Дейли телеграф” пише: „Никога не съм чувал такъв гръм от артилерия. Махмуд е концентрирал всичките си сили и той по численост надвишава българите. Нищо не помага. С една ловкост, която учудва всички, българската артилерия взема надмощие. Геройските усилия на Махмуд паша се разбиват в решението на противника да отиде напред „На нож”, и то с кураж, който остава паметен”.

Независимо дали се дефинира като „боен дух”, „морална подготовка”, „психологическа мотивация”, „народопсихология” или „национален характер”, дълбоко у българския войник е заложено желанието за победа. Пресметнат в пари, бойният дух струва несравнимо по-малко от скъпите технологии, но без него и най-модерните оръжия не струват нищо.

Гениални са онези военачалници, които го откриват у своите бойци. Победата не се изковава на бойното поле, а още в мирно време. Тя се изписва в душата на бъдещия боец, още когато е в училището, в семейството, в цивилния живот. Това е народопсихология и доктрина за национално възпитание и който не я прилага, няма шансове да спечели каквато и да е война.

Тогавашните строители на следосвобожденска България добре осъзнават тази истина и успяват да създадат една доктрина на победата, която присъства и в българското семейство, и в българското училище, и в българската войска. Тя прониква дълбоко не само в съзнанието, но и в сърцето на българския народ. И именно в Балканската война тя най-добре се претворява на дело и националното възпитание дава своите плодове. Разгромът на вековния неприятел се основава на силната морална мотивация на българския воин – от редника до генерала.

Желанието да отмъсти на поробителя и да раздаде възмездие за неизброимите насилия и издевателства е основната движеща сила на нашия войник в десетките битки с неприятеля. Благодарение на изключително високия си боен дух и морал, българската армия разгромява мита за неговата мощ и непобедимост.

Характерна особеност за атаката на българската армия, особено в началото на Балканската война, са многото срещни боеве. Те се отличават с дръзки, внезапни и стремителни действия на пехотата, съчетани с бързо огнево осигуряване на артилерията. В десетки ръкопашни схватки, по време на многобройните сражения, българите побеждават противника си благодарение на масовите атаки с щик.

В удара „На нож” и в близкия бой българите се оказват много по-добри. Те атакуват смело. Подкрепяни от точния огън на артилерията, действията на българските части и подразделения имат устремен характер. Бързината при развръщането и ударът „На нож” принуждават противника да отстъпи още след първото съприкосновение с нашите части. „Това бе една човешка вълна… Една буря от хора… Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака „На нож!” – възкликва кореспондентът на „Кориере де ла сера” Луиджи Бардзини.

Стремежът да се сломи неприятелската отбрана и разгроми противника в устремно нападение, в светкавична атака, във фронтален щурм е обсебил съзнанието не само на пехотинците. Той е толкова силен, че в конкретни случаи, в решаващия момент на боя, се предава и обхваща и личния състав на артилерията, която в оперативното построение на войските по принцип винаги е разположена на закрити или открити огневи позиции, зад предната бойна линия.

Уникален в това отношение и твърде рядък пример в историята на войните са действията на първо артилерийско отделение (дивизион) при превземането на Одрин. Когато спира настъплението срещу форта Айвазбаба, атакуван от 23-ти пехотен Шипченски полк, наричан от турците „дели алай” („лудия полк”), дивизионът, начело със своя командир майор Друмев, се понася в галоп към челните линии на пехотата. Артилерийските впрягове препускат под град от куршуми и снаряди. Оръдията наближават предните пехотни вериги и – нещо нечувано и невиждано – ги задминават. Падат коне, падат ездачи, а оръдията летят напред. На стотина метра от турските позиции разпрягат и откриват по противника огън с право мерене, вписвайки в историята ни този необикновен подвиг.

Подобни примери на ярко изразена воля за победа, демонстрирана от нашите деди на бойното поле, дават основание на майор Фон Гагерн, военен наблюдател на германския генерален щаб, да отбележи: „Българите са чудесни войници. Те се увличат извънредно много в битката и отиват на удар с голямо хладнокръвие и без всякакъв страх… Настъплението на частите и съединенията се отличава с изключителна бързина и устрем. В малките подразделения то завършва с мощен удар „На нож.”
Много са случаите, когато командирите с извадени саби и с вик „Напред! На нож” повеждат на бой своите роти и дружини. Неслучайно в донесение до Генералния щаб на австро-унгарската армия пише: „Атаката е в кръвта на българите, техният боен дух и техният устрем са достойни за възхищение”.

Десетките битки с вековния неприятел свидетелстват, че същото бойно майсторство и умение българската пехота демонстрира и в ударите „На нож” по време на контраатаките срещу противника. Пример за това са бойните действия при Булаир. В началото на 1913 г. турското командване взема решение за нанасяне на концентрични удари от Чаталджанската позиция и от Галиполския полуостров в общо направление към Одрин. Предвижда се главния удар да нанесе Галиполската армия, брояща около 70 000 души. В състава й има фанатизирани кюрди доброволци, на чиито фесове е извезано със сребро „Самопожертвай се”. Те са дали клетва над гроба на султан Мурад в Цариград да победят, или да умрат.

Няколкостотин улеми (мюсюлмански богослови) и ходжи от цариградските текета, надарени с голямо красноречие и пламенен патриотизъм, са изпратени на позициите при Чаталджа и Булаир да насърчават отпадналия боен дух на турските войници. Но четири български дружини от 7-а Рилска дивизия успяват да отблъснат противника.

Много образно и емоционално пресъздава този Булаирски бой кореспондентът на френския вестник „Льо Журнал”: „Българската армия, разгърната по позициите си, гледаше как кюрдите приближават. Грозна тишина царуваше в българските окопи и всеки внимателно следеше неприятеля.

Когато най-сетне турската вълна се приближи, една огнена линия покри техните окопи. Залповете на бълга­рската пехота, картечният огън и шрапнелите се лееха като из ведро и косяха като жито чедата на Аллаха. Други анадолски войски, изпратени като подкрепление, попадаха тъй също под адския огън. Към три часа следобед цялата българска линия изскочи от окопите си, понасяйки се „На нож” срещу изплашените турски пълчища, над които тя извърши грозна сеч”.

Високият боен дух, демонстриран от нашата армия по време на Балканската война, е причина в. „Таймс” да изтъкне, че пламенният патриотизъм на българския народ е един военен инструмент, по-мощен от всякакви топове и байонети.

„Българските войници отидоха на бойното поле от нивата и кошарата, но се биха като герои. Те нарушиха много военни правила. Те не искаха да знаят, че байонетът (щикът) е излязло от употреба оръжие и се хвърляха „На нож” от 500 метра, без да могат да ги удържат техните командири. Нищо не беше в състояние да спре тяхното неудържимо напредване. И преди Европа да разбере какво става, изметоха турците от Тракия. Такъв е духът на един въоръжен народ, възпламенен от една кауза, която той вярва, че е права” – отбелязва още в своя публикация реномираното британско издание.

Това се признава и от противника. Ето какво разказва турски офицер, пленен в боевете край Лозенград: „Още едно преимущество има във вашата армия: това е духът на войниците. У нас той липсва, докато у вас е същинска сила. Аз сам видях ваши войници как лудешки се хвърляха срещу нашите окопи и как не спираха пред ужасната вихрова стрелба от наша страна”.

Друг ранен неприятелски боец пък коментира за българите: „Те са разярени лъвове, пуснати от клетка и насочени срещу нашата войска. Никой не е в състояние да ги спре… Нашата войска не се бие вече, а само бяга”.

Особено красноречиви са британските оценки. „Стандарт” отбелязва: „Във века на сложното и твърде скъпо военно изкуство, във века, когато Европа се готви да премине към война във въздуха, българите пред нейните очи извършиха война „На нож”. Те биха победили даже и тогава, ако бяха въоръжени само с кинжали”.

По принцип всички изследователи, занимаващи се с проблематиката, отнасяща се до Балканската война, в своите публикации обръщат внимание върху бойното майсторство на българите, проявено в ударите „На нож”. Те са единодушни, че нашите забележителни победи през Балканската война са постигнати преди всичко благодарение на вихрените и неотразими щикови атаки на българската пехота.

Неприятелят също умее да прилага удара „На нож.” В многобройните популярни и научни публикации не откриваме сведения за успешни такива негови атаки, но има данни, че все пак е използвал щика като хладно оръжие. Те обаче свидетелстват за потресаваща, чудовищна жестокост. Намираме ги в публикации на български вестници, излизащи по време на Балканската война: „В с. Айвали, турската войска изкла около 150-170 жители. Убити са с щик 78 бабички и старци, 10 жени на средна възраст и 27 мъже. Убити са също 10 момиченца от 1 до 5 години, 5 моми и 6 момчета, от 3 до 12 години. На един селянин са извадени двете очи. Съсечени са две деца кърмачета по на 8 месеца.”

Като внук на един от хилядите българи, които преди 100 години са проливали кръвта си на бойното поле в името на нашето национално обединение, авторът на тези редове се чувства длъжен да изрази отношение към гореописаните потресаващи злодеяния, от които биха се срамували дори диваците и варварите, дори и най-изпечените главорези, позволявайки си да използва езика на емоциите, за да приближи изложението си до читателите без да нарушава принципите на обективния подход на изследване. Щикът е оръжие на храбрите и смелите, на истинските герои.

На бойното поле атаките „На нож” олицетворяват желязната воля за победа в почтен двубой. Те са символ на несломим боен дух, на воинска доблест и чест. Да избиващ с щик мирни жители – жени и старци, понеже не си в състояние да победиш с него противника си в открита битка, е присъщо само на страхливците, подлеците и негодниците. Да пробождат с него невръстни деца и пеленачета могат само най-закоравели садисти, само зверове в човешки образ.

Отмъщавайки за сполетелия ги съкрушителен разгром на бойното поле, войниците на султана в безсилната си злоба, породена от военните им провали, от неуспеха им да се наложат над българите в честно противоборство, в десетките сражения, действат като изпечени злодеи, способни на най-чудовищни деяния. В морален план те оскверняват и опозоряват това оръжие на воинската чест, което в ръцете на храбреци по време на велики битки е извоювало велики победи.

Още в началото на Балканската война щиковите атаки, превърнали се в най-ярка и убедителна демонстрация на високия боен дух на българския войник, на несломимата му воля за победа, добиват широка публична известност и се радват на изключителна обществена популярност. Тя намира отражение както в поетичното и музикалното творчество, така и в изобразителното изкуство. Неудържимите атаки „На нож”, прославили българското оръжие, вдъхновяват известни поети и композитори и намират отражение в творбите им. На бойния устрем на българската пехота Кирил Христов посвещава стихотворението си „Песен на ножа”, публикувано в неговата стихосбирка „На нож”, което значително по-късно откриваме в съчиненията му под заглавие „Щикова песен.”

По неговия текст композиторът Добри Христов написва песен, която скоро става много популярна между войските край Одрин и Чаталджа. Чуждестранните военни кореспонденти проявяват такъв интерес към нея, че в някои случаи тя се предава телеграфически. Така швейцарски журналист изпраща в родината си нейния текст по телеграфа. В пресата многократно се рекламира художествената картина „На нож”, посветена на “5 дневните артилерийски канонади, кървавите сражения Люлебургаз-Виза-Чорлу и лъвската борба на българския войник”, отпечатана във вестникарската агенция „Влад. Митов” – София.

Паралелно с това фотоцинкографията на Трънков, намираща се в центъра на столицата, на бул. „Дондуков” №61, издава няколко цветни картини, включени в поредица под наслов „Българска военна слава”, пресъздаващи епичните битки, които води българската армия. Под №2 е отпечатана картината “Напред, На нож”, илюстрираща превземането на Лозенград. С голям интерес се посреща картата литография „По пет на нож”, с автор Н. Данков, представляваща художествена хипербола на това бойно умение на българина.

Широка популярност добиват и пощенските картички „По пет на нож”. Любопитно е да се отбележи, че председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон пише с възхищение за храбростта и саможертвата на българите. В публикациите си той разяснява на английските читатели как бойния вик „Напред! На нож!” се счува на бягащите турци тъкмо като „По пет на нож!”.

Автор: Дарин Канавров Исторически музей-Балчик

Източник: desant.net



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!