В повечето случаи държавните преврати в Средновековна България били извършвани с цел промяна на политиката на страната ни спрямо Византия
Първото документирано политическо убийство в средновековната ни държава се извършва в средата на VІІІ в. Тогава се е сменила властващата българска династия и великия Кубратов род – Дуло, слиза от политическата сцена. На негово място на власт идва родът Вокил и неговият пръв представител – кан Кормисош. Всъщност, ако се съди по факта, че в историята няма документиран нито един представител на Дуло след тези събития, не е лишено от логика предположението, че новият владетел не просто е изместил стария род от политическата сцена, ами е избил и всички негови представители.
Вторият български владетел от рода Вокил бил кан Винех. Точно по това време – от средата на VІІІ в., започва и една серия от войни между България и Византия, която продължила повече от половин век. През 760 г. българите претърпели голямо поражение в битката при Маркели (край дн. Карнобат), следствие от което била загубена областта Загора и на България бил наложен унизителен мир. Това провокирало обособяването на две партии в българското общество, в частност в българския елит. Едната била за приемане на мира и следване на миролюбива политика, докато втората била настроена за продължаване на твърдите и безкомпромисни действия срещу Византия. Тази втора групировка взела връх и през 762 г. династията отново се сменила.
Дошъл на власт родът Угаин, чийто пръв представител – кан Телец, елиминирал членовете на старата династия Вокил. Новият владетел бил едва 30-годишен, но се отличавал със своите лични воински умения, смелост и решителност, както и с непримиримостта си към Византия. Още през 763 г. той подновил войната с империята и то дотолкова успешно, че император Константин V организирал огромен поход срещу България по суша и по море.
Битката се състояла при Анхиало – дн. Поморие. Само конете, превозвани с византийските кораби, наброявали близо 10 000 – тоест, толкова била и конницата, като не се брои кавалерията, която се добрала по суша до Анхиало. Българите мобилизирали, освен цялата войска, и една армия от 20 000 славяни. Изходът от това сражение е описан по различен начин.
Според един от хронистите българите претърпели страшно поражение, а според друг – византийската армия била тотално разгромена. По всичко изглежда, че победата била пирова, независимо от това кой е победителят, с много човешки жертви и от двете страни. Това провокирало пореден преврат в България – кан Телец и всички подкрепящи го аристократи били избити, а за владетел бил издигнат зетят на стария кан Кормисош – Сивин.
Той побързал да започне преговори с Византия, което отново нагнетило напрежение. Затова бил свикан събор, на който новият владетел бил обвинен от антивизантийската партия с думите: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите”. Уплашен от развитието на събитията, кан Сивин емигрирал с роднините си в Константинопол.
Новият владетел Умор бил отново от рода Вокил. Той обаче управлявал едва 40 дни, след което бил убит и властта преминала в ръцете на Паган. Започвал процес на провеждане на по-мека политика с Византия. През 764 г. обаче в България настанали страшна суша и глад. Вероятно това отново изострило вътрешната обстановка и се стигнало до ново политическо убийство – Паган бил убит във Варна. Новият кан Токту започнал преследване на привържениците на предишния владетел, но в едно сражение с тях самият той загинал.
При следващите български владетели – Телериг и Кардам, вътрешнополитическата криза затихнала и до убийства на владетели не се стигнало, въпреки че отново се регистрира смяна на династии. Окончателно положението се заздравило при страшния кан Крум, който, както никой до този момент, обединил българското общество и следствие на това неговите наследници сами се назовавали „владетели на многото българи”.
Династията на великия Крум е най-дълго управлявалата династия в средновековна България. Последният й представител – цар Роман, починал през 997 г.
С голяма семейна трагедия, включваща и убийства на български царе, е белязан краят на Първата Българска държава. През 971 г. Преслав е превзет и цар Борис ІІ е пленен и отведен в Константинопол, но западните български земи не се признават за победени. Там под водачеството на Давид, Мойсей, Арон и Самуил – синове на цар Петровия управител и военачалник комит Никола, византийската власт е отхвърлена. В хода на събитията двамата по-възрастни братя загинали. След битката при Трянови врата Арон и Самуил достигналивърха на славата си.
Но точно тогава изглежда се проявили стремежите на Арон за примирение с Византия. Те били провокирани изглежда от самата византийска дипломация, като има сведения и за готвен брак между Арон и византийска принцеса. Самуил не се поколебал и убил брат си и целия му род. Оставил жив само сина му Иван Владислав, и то след много молби от страна на Гаврил Радомир – собствения първороден син на българския владетел. Това била само първото действие на семейната драма.
След смъртта на цар Самуил през 1014 г. за владетел бил коронован Гаврил Радомир. Той обаче царувал само до 1015 г. Тогава, по време на лов, той бил убит от братовчед си – същия, когото спасил през 986 г. при изтребването на рода на Арон.
Така за периода на Първото българско царство можем да обобщим, че, с изключение на един единствен случай, всички държавни преврати, свързани и с политически убийства, са извършени с цел промяна на политиката на Българската държава спрямо Византия.
Всички владетели, които без достатъчно опора в обществото са провеждали примиренческа политика спрямо великата тогава Византийска империя, са били приемани като предатели.
През Второто българско царство също сме свидетели на доста преврати, но като че ли самите убийства на владетели са много по-малко. За съжаление, следствие на интриги, инспирирани от Византия, загиват първите трима велики български царе Асен, Петър и Калоян.
Въпреки че те полагат основите на възстановената държава, византийската дипломация намира начин чрез свои поддръжници в българския царски двор да елиминира тримата братя. Но изграденото от тях е толкова устойчиво, че смъртта им по никакъв начин не накърнява мощта на страната ни — напротив, при цар Иван Асен ІІ България става първа сила не само на Балканите, но и отвъд тях.
През ХІІІ в. особено важен се оказва въпросът за династията. Всички претенденти за български царе търсели легитимация именно с рода на Асеневци. Но преките му наследници имали тежка участ. От 1241 до смъртта си през 1246 г. царувал малолетният син на Иван Асен ІІ от брака му с унгарската принцеса Ана-Мария – Калиман. Според Г. Акрополит той починал от естествена смърт, но веднага споменава и за слухове, че младият цар бил отровен.
Следващият владетел – Михаил ІІ Асен, бил син от брака с Ирина Комнина. За него със сигурност се знае, че е убит през 1256 г. от братовчед си Калиман ІІ – син на севастократор Александър, брат на Иван Асен ІІ. Самият Калиман ІІ обаче от своя страна е бил убит след няколко месеца – той успял да вземе властта, но позициите му били толкова слаби, че не можал да я задържи.
По същество политическата криза, свързана и с политически убийства в средата на ХІІІ в. в България, е вътрешнодинастична. Основни роли в нея имат представителите на самият род на Асеневци, които спорели за върховната власт помежду си. Твърде важно е наблюдението на проф. И. Божилов, че това довело до настроения в българското общество срещу самата фамилия. Факт е, че следващият български цар – Константин Тих Асен, не е от фамилията Асеневци.
За сметка на това обаче първата му стъпка била да приеме фамилното име Асен, а втората – да се ожени незабавно за една от внучките на цар Иван Асен ІІ. Тези ходове показват изключителния респект към Асеневата династия от страна на всички българи и стремежа на всички наши владетели да легитимират властта си именно с бракове с представителите на тази действително велика фамилия.
Самият цар Константин Тих Асен също бил убит, но не следствие на вътрешен аристократичен заговор. Той загинал през 1277 г., посечен лично от легендарния селски вожд и впоследствие – български цар, Ивайло.
Това е последното вътрешнополитическо убийство на владетел в средновековната ни история. Царската династия на Асеневци се сменила с династията Тертер през 1280 г., вътрешното положение се укрепило, благодарение енергията и далновидността на цар Тодор-Светослав Тертер (царувал през 1300-1322 г.), а при цар Михаил ІІІ Шишман Асен страната ни се превърнала в един от най-значимите политически фактори на Балканите.
Автор: Милен Николов археолог в РИМ – Бургас
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
