Сблъсъкът на различни възгледи, интереси, социални групи, личности е нещо естествено за човешкото общество, за всеки народ, държава, град, селище, клетка на живата социална тъкан. Средновековното българско общество, естествено, не прави абсолютно никакво изключение. Вътрешните борби са му били присъщи дори и в най-безметежните на пръв поглед периоди от драматичната ни история.
Заговорите срещу различни български владетели имат своето място още от VIII век. В „Именник на българските канове“ четем за Кормисош, който „сменил рода Дуло“ – така първата българска династия паднала от власт. Причините за тази „революция“ остават неизвестни, а предположенията за нейните причини и съдържание – разнообразни.
В средата на същото столетие, раздирана от вътрешни борби и масирани византийски военни намеси, България станала арена на цяла поредица заговори и преврати, в които главната роля играели родовете Вокил (Укил) и Угаин. Двама владетели станали жертва на заговорници (Телец в 763 г. и Паган в 766 г.).
Токт и брат му Баян били убити от ромеите (766 г.); Сабин (766 г.) и Телериг (777 г.) намерили политическо убежище във византийската столица. Съдбата на мимолетно царувалия Умар (767 г.) надали е била по-различна от онази на другите свалени владетели.
Кризата, в която изпаднала младата българска държава в средата на VIII век, по принцип е едно от „загадъчните“ явления в нашето средновековие. Историците предлагат различни, понякога взаимнопротиворечащи си версии за природата на тези събития:
✔ борба между прабългарската и славянската „партия“ в управляващата върхушка (Васил Златарски);
✔ сблъсък между болярски „партии“, но този път национална и провизантийска (Петър Мутафчиев), и други подобни.
Други учени, търсейки различни варианти за решаване на този тъмен въпрос, предложиха и други щрихи към толкова неясната картина:
✔ борба между прабългарските родове;
✔ слабости в политиката на отделни канове, предизвикали сериозна вътрешна опозиция.
Византийската агресивност била донякъде неочаквана за българския елит, тъй като от времето на „кесаря“ Тервел (700-721) двете страни били изградили добросъседски отношения. Още нещо – усилената намеса на Византия в българските работи се дължала и на някои конкретни обстоятелства – неочаквания и изгоден за империята мир с Арабския халифат (756 г.), развързал ръцете на ромеите за активност с големи въоръжени сили на север; личността на император Константин V Копроним (741/743-780), чиято целеустременост и стратегическо мислене не се срещат толкова често…
Не на последно място, не е изключено кризата в България да е била свързана и с идването на нови прабългарски групи от черноморските степи в земите на изградената от Аспарух държава. Независимо че така броят на населението нараствал и това било извънредно положително, предвид скромните демографски ресурси на държавата, идването на новите групи прабългари създавало вътрешни напрежения, борба за власт и т.н.
А и самите Аспарухови българи, както изглежда, били с нееднороден състав, който за изминалите десетилетия не могъл да достигне нужната хомогенност. Археологическите и езиковедските наблюдения дават възможност да се мисли, че в рамките на прабългарската общност съжителствали ираноезично мнозинство, но и алтайски и други етнически елементи. Тези различия можели да ескалират във вътрешна борба, особено във време на външна заплаха. Във всеки случай схематичните решения на въпроса за кризата в средата на VIII в. не са достатъчно убедителни.
При Кардам (777-802) и Крум (802-814) данни за заговори отсъстват, но надали е случайно искането на Крум към Византия двете страни да си връщат взаимно политически бегълци.
Отговорът на „тъмния въпрос“ около наследника (двамата наследници?!) на Крум – евентуално Докум и Диценг, за кратко време от по няколко месеца през 814-815 г., се крие отново във вътрешните борби в Плиска. Дори и за виден български владетел като „кана сюбиги“ Омуртаг (815-831) вървял слух, че бил убит от един свой велможа.
Някои учени, например полският византолог Т. Вашилевски, са склонни да приемат това за вярно, търсейки следи в съдбата на малолетните канове Маламир и Пресиан I. Дирята на предполагаемия заговор срещу Омуртаг води към иначе бележития държавник кавхан Исбул, който близо две десетилетия ръководил държавата и на практика осъществил голямото териториално разширение към Беломорието и днешна Македония.
Вероятно и екзекуцията на Енравота-Боян (най-големия Омуртагов син) се е дължала не само на ненавистта на брат му кан Маламир (831-836) към християнството. В случая, познат ни по легендарни данни, положително е имало елемент на вътрешнополитическа борба, в която надделяла „партията“ на кавхан Исбул. Каквито и да са били дворцовите ходове на Исбул те на практика довели до укрепването на централната власт и грандиозните успехи на държавата във времето на Пресиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889 – 2 май 907 г.).
През 865 г. срещу покръстителя княз Борис-Михаил бил вдигнат бунт, предизвикан от въведения от него „лош“ закон… Знаем, че опрян на верните си войски, князът разгромил метежниците, а петдесет и два боилски рода били подложени на поголовна сеч. Години по-късно князът имал угризения за извършеното кръвопролитие, макар то великодушно да било опростено от папа Николай I (виж карето долу). Много е писано около тази разправа на княза покръстител с опозиционните сили. Стига се дотам той да е обвиняван, че изтребил прабългарската знат, което пък на свой ред отворило път на славянските първенци към двореца и висшите държавни служби. Някои лаици, склонни към гръмки, по същността си патриотарско-расистки изводи и обобщения, виждат в действията на Борис-Михаил едва ли не най-голямото престъпление в нашата многовековна история…
Напълно възможно е ударът наистина да е паднал върху опозиционни родове, макар самите те вече да били в една или друга степени сродени със славянската аристокрация. Например багатурът Сондоке, в чиито прабългарски корени не можем да се съмняваме, е имал седем деца със следните имена: Михаил, Велегнев, Богомила, Каля, Марта, Елена, Мария, а втората му съпруга носела славянското име Собеслава.
Няма никаква гаранция, че в антихристиянския метеж срещу Борис-Михаил не са участвали славяните – напротив, фактът, че бунтът имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати), предполага активно участие на недоволни от промените славянски велможи. Що се отнася до масовостта на репресиите, все пак не бива да се забравя, че когато средновековните хронисти разказват такива поучителни истории, те са склонни към сериозни преувеличения.
От друга страна, онези, които подкрепяли Борис-Михаил, все пак били хора с прабългарско потекло, и то от традиционния аристократичен елит, носещ своята „синя кръв“ още от зората на българската държавност – такива именно са били кавхан Петър, ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке, сампсисът Алексий, сампсисът Пресиан, великият жупан Сивин, олг-тарканът Теодор, комитите Таридин, Курт, Домета и др.
В следващите десетилетия неизменно срещаме отново водещи държавни дейци от този тип елит – достатъчно е да посочим кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, маготът Крон, комитите Салан, Глад, Лоборчи, Менморут и т.н. С други думи, най-малкото е пресилено да се мисли, че Борис-Михаил избивал прабългарската върхушка, подкрепян от… най-видните прабългарски родове!
Напротив, в т.нар. антихристиянски бунт от 865 г. ясно се открояват противоречията между засилващата се централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните родово-племенни структури. Последните се чувствали особено засегнати от намесата на върховната канска власт вече не само във военното дело, икономиката, правото (още с т.нар. Крумови закони), но даже и в религията.
Тридесетина години по-късно самият Борис и третият му син, дотогавашният монах Симеон (Велики), свалили със сила и наказали с ослепяване обвинения в склонност към езичеството, разврат и безпътен живот княз Владимир-Расате (889-893). На практика реставрация на езичеството е нямало – няма нито един конкретен факт, който да говори за реална антихристиянска политика, разрушаване на църкви и т.н.
Вероятно Владимир тайно или явно симпатизирал на средите, в които посланията на старата вяра (но както би следвало да бъде, и старите разбирания за политическата система!) все още имали някаква почва, а водел и аморален живот… Наред с това той се опитал да преориентира външната политика, което също не било одобрявано от Борис. Не бива да забравяме и онова, което твърди неизвестният автор на „Чудото на св. Георги с българина“, а именно, че… Симеон, подкрепян от стария княз баща, свалил по-големия си брат! Казано иначе, навярно е имало и елемент на персонална борба за престола, което, предвид извънредно високите интелектуални достойнства и лични амбиции на Симеон Велики, не бива да ни изненадва.
Най-яркият материален израз на казаното дотук са откритията на нашите археолози, които разкриха тайни подземни проходи, с които бил „оборудван“ дворецът в Плиска. Едва ли първата работа на всеки нов владетел била да гради такива тунели, но тяхното съществуване все пак загатва колко големи са били „рисковете на професията“ на тогавашния български държавен глава.
Източник: epicenter.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
