Всеки българин знае от учебниците, че Втората Българска държава престава да съществува през 1396 година, когато османското нашествие поглъща и последната българска твърдина – Видинското царство.
Това се случва в края на годината. Но в ранната есен на същата година, край Никопол, се провежда сражение, което до голяма степен предопределя бъдещето на държавата ни. Разпокъсаната и отслабена Българска държава се намира на пътя на победоносните османски турци, които желаят да разпрострат властта си над цяла Европа.
Апетитите на османлиите нарастват след победата в битката на Косово поле през 1389 година. Завладели по-голяма част от Балканския полуостров, те насочват вниманието си към нови територии на запад, към сърцето на централна Европа. През 1395 година по нареждане на султан Баязид I е убит Иван Шишман, последният цар на Търновското царство. Брат му, Иван Срацимир, управлява Видинското царство, но е принуден да се закълне като васал на султана.
По това време унгарският крал Сигизмунд Люксембургски (по-късно и император на Свещената Римска империя), осъзнавайки сериозната заплаха от османско нашествие, се заема да организира кръстоносен поход, чиято цел е да се спре нахлуването на турците в Европа. Българските деспоти виждат в този поход надежда за възвръщане на държавността
През 1394 година папа Бонифаций IX предлага нов кръстоносен поход срещу турците, По това време обаче се случва голямата Западна схизма, която разделя католическия свят и нанася сериозен удар по авторитета на папската институция.
Все пак западните кралства успяват да се договорят и да формират войска, която да поеме към Балканите в поход, който по-късно ще бъде наречен Дунавски кръстоносен поход. За командващ е определен 24-годишният Жан Безстрашни, граф на Невер и син на Филип Смели. Негов главен съветник е опитният и улегнал военачалник и политик Енгеранд VII дьо Куси. Кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико. Те повеждат 10 000 французи, най-вече кавалерия от Бургундия, заедно с английски контингент от 1000 души. Има още 6000 германци от Рейнските области, Бавария и Нюрнберг.
Сигизмунд се присъединява с 6000-8000 мъже от Унгария, общо достигайки 16 000. Французите тръгват от Дижон през април 1396 г., пристигат във Виена през май и юни и се съединяват със Сигизмунд в Буда през юли. С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари-йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филиберт дьо Наякс. Воеводата на Влашко Мирча Стари, който е васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Мирча има боен опит срещу Баязид, на когото нанася сериозни удари в битките при Карановаса и Ровине и битките за княжество Карвуна през 1395 г.
Дьо Невер поема командването на армията и потегля на юг по левия бряг на Дунава. Армията пресича реката при Оршова, като прехвърлянето с лодки и понтони трае осем дни. Френският маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин, „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града.“ Кръстоносците плячкосват районите, през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му – турци, са пленени или убити. Други по-малки османски гарнизони по пътя на кръстоносците също са разбити.
Кръстоносците стигат до добре укрепения Никопол. Не разполагат с обсадни машини, но решават, че след блокирането на крепостта ще накара защитниците й да се предадат далеч по-рано, отколкото може да пристигне помощ от Константинопол. В сметките им изобщо не влиза бързото пристигане на султан Баязид І с подкрепления.
Никопол обаче издържа 16 дни под обсада. Баязид получава съобщение за придвижването на кръстоносците, вдига обсадата на Константинопол и с 20 000 души се отправя в бърз ход към Никопол. Към него се присъединява и васалът му – сръбският княз Стефан Лазаревич с 5000 тежко въоръжени конници.
Според съвременните историци численият състав на войските са силно преувеличени. Новите оценки сочат, че на 25 септември 1396 година в битката край Никопол, двете страни са с почти изравнени по численост сили – 12 000 кръстоносци срещу 15 000 турци.
Така или иначе, бързото пристигане на Баязид Светкавицата е изненада за кръстоносците. В навечерието на битката съветът обсъжда избора на тактика за воденето на сражението. Надделяват безразсъдството и младежкия плам на Жан дьо Невер и кръстоносците застават в челото на атакуваща формация. Турците изграждат защитна линия от забити в земята заострени колове, които принуждават рицарите да се спешат и под обстрела на турците да се опитват да освободят пътя за конете си. Все пак рицарите успяват с цената на доста жертви да преодолеят препятствието и да изтласкат редиците на турския авангард назад. Но вече изморени и принудени да се изкачват по склона на избрания от Баязид за опорен пункт хълм, рицарите се натъкват на основните сили на турската войска.
Попаднали под натиска на свежите османски сили кръстоносците започват да отстъпват. В последвалият бой французите претърпяват поражение. Жан де Виен, адмирал на Франция, е прободен шест пъти, докато защитава френското знаме. Филип, граф на Бар и Жан де Каруж загиват заедно с него. Жан Безстрашни, Енгеранд VII де Куси и Жан ле Менгр, маршал на Франция, са пленени. Битката все още не е загубена.
В помощ на рицарите тръгва Сигизмунд. Среща силите на Баязид на хълма и се завързва ожесточена, но равна борба. В късния следобед сръбската конница на Стефан Лазаревич предприема атака срещу войските на Сигизмунд и това вероятно накланя везните в полза на турците. Кръстоносците започват да се огъват, което принуждава Сигизмунд да се оттегли от боя.
Баязид печели сражението. На следващия ден, 26 септември, нарежда да бъдат екзекутирани между 3 и 10 000 пленници, като отмъщение за убитите по-рано от кръстоносците край Рахово 1000 турци.
Сигизмунд, заедно с оцелелите си васали и войски се прехвърля през Черно, Егейско и Адриатическо море и се завръща у дома си. Френският крал Шарл научава за поражението по Коледа.
Рицарите от Западна Европа губят ентусиазма си за кръстоносни походи.
Българските надежди за възвръщане на държавността са ликвидирани. В края на 1396 година Видинското царство пада под ударите на турското нашествие.
България потъва в петвековна забрава.
Източник: historynakratko.blogspot.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
