Васил Диамандиев е български просветен деец, общественик, политик и революционер, личен познат и съидейник на Георги Раковски, привърженик на идеята за единно въстание през 1876 г. в Мизия, Тракия и Македония, един от най-активните участници и ръководители на съпротивата срещу Берлинския договор.Диамандиев е водач на дружеството „Македонски глас“, един от основателите на Върховния македоно-одрински комитет
Васил Иванов Диамандиев е роден на 30 януари 1839 г. в големия български македонски град Охрид, тогава в Османската империя, в семейството на заможен златар. Учи в гръцко училище в родния си град, а от 1856 година в продължение на две години преподава в него. През 1858 година заминава за Русия, където първоначално следва в Духовната семинария в Одеса, а след това от 1860 до 1861 година учи във Физико-химическия факултет на Московския университет, а по-късно в същия факултет на Киевския университет. Завръща се в родния си край поради проблеми със здравето, като от 1861 до 1864 година учителства в южномакедонския град Кукуш, който напуска поради конфликт с владиката Партений Поленински.
От 1864 до 1866 година учителства в класното училище във Велес, където основава младежка дружина „Етерия“.От 1866 до 1867 година преподава в родния си Охрид, където отваря българско училище. Кореспондира си със Стефан Веркович, на когото изпраща етнографски сведения за Охридско. След конфликт с владиката Мелетий Преспански и Охридски, Диамандиев заминава за Румъния. В 1867 година в Букурещ се свързва с членове на Българския революционен централен комитет. Завръща се в Охрид и отново отваря българско училище, но владиката подкупва турци да го убият и едва спасява живота си. По владишки клевети е затворен закратко.
През март 1868 година Диамандиев разбира, че има телеграфическа заповед за нов негов арест и отново бяга от Охрид. Заминава за Русия и от 1869 до 1876 година е учител в българското училище в бесарабския град Комрат. Успоредно на учителстването си в Бесарабия редактира и вестниците „Ехо на Болград“ (1872 – 1873) и „Ялпуг“ (1872 – 1873).
При избухването на Сръбско-турската война в 1876 година Диамандиев създава комитет за подпомагане на българските доброволци, който подпомага и Българското опълчение в Руско-турската война, избухнала на следната 1877 година.
По време на Берлинския конгрес изпраща изложение до конгреса, в което се иска присъединяването на Македония към България от името на много граждани от Македония
След Освобождението се установява в столицата на новобразуваното Княжество – София. Диамандиев е народен представител в Учредителното събрание, както и в Първото Велико Народно събрание. Диамандиев е сред учредителите на Софийската библиотека (днес Народната библиотека) и неин заместник-директор от 1885 до 1891 година. Работи в сферата на съдебната власт като председател на Кюстендилския окръжен съд (6 януари – 1 юни 1879), член на Русенския апелативен съд, член на Върховния касационен съд (1883) и други. От 1885 до 1886 е Директор на Първа софийска девическа гимназия, в периода 1888 – 1892 е главен счетоводител в Министерството на финансите, през 1891 – директор на Народната библиотека в Пловдив
Дамандиев развива и широка дейност в съпротивата срещу Берлинския договор и в подкрепа на революционното движение на македонските българи. Още в началото на 1878 година е един от инициаторите за създаване на ръководен център от македонски бежанци в София, който да оглави борбата за присъединяване на Македония към Княжеството. Става член на Софийското областно дружество за спомагане на болни и ранени войници, председателствано от митрополит Милетий Софийски, като заедно с Димитър Карамфилович, Димитър Македонски, Константин Мишайков, Кузман Шапкарев, Петър Шулев и други дейци, работи за разширяване на дейността на дружеството. Член е на софийския комитет „Единство“ и активно съдейства на Централния комитет, начело с Натанаил Охридски. Заедно с Димитър Карамфилович протестира пред Берлинския конгрес против връщането на Македония и Одринска Тракия на империята и заплашва с въстание. Изпраща телеграма и до руския цар. Участва в изработването и изпращането на други петиции и мемоари до европейските правителства във връзка с македонските българи. Развива разностранна дейност в подкрепа на Кресненско-Разложкото въстание.
Като член на Апелативния съд в Русе в началото на 1880 година участва в основаването и председателства Българомакедонската лига. Лигата чрез Михаил Хитрово изпраща мемоар до Европейската комисия в Цариград и до Берлинската международна конференция, свикана по повод гръцко-турския конфликт за Тесалия. В мемоара се иска подобряване на положението на македонските българи чрез самоуправление подобно на това в Източна Румелия и се заплашва с общо въстание, ако не бъдат изпълнени ултимативните ѝ искания. Под натиска на чуждите дипломатически агенти лигата е закрита от правителството на Драган Цанков.
През втората половина на 1882 година Диамандиев е избран за председател на Българомакедонското благотворително дружество.
От 1884 до 1885 година председателства и дружеството „Македонски глас“, създадено в периода 4-10 декември 1884, което издава едноименният вестник „Македонски глас“. Дружеството подготвя и изпраща в Македония четата на Адам Калмиков.
Васил Диамандиев умира на 1 май 1912 година в София
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
