С нахлуването на турците от юг над Търновското царство надвиснала голяма опасност.
Иван Шишман, българския цар по онова време бил изправен пред сериозна дилема. Той се нуждаел от време, за да отблъсне вражеските сили.
Султан Мурад бил чувал за красотата на Иван Шишмановата сестра и я поискал за съпруга. Сърцето на царя се разкъсвало, но той знаел, че трябва да я пожертва. Принцеса Мара щяла да краси царският харем, за да спаси българските земи и хора.
Когато хората на султана пристигнали, за да я отведат тя помолила да и позволят да види за последен път местата, където била родена и израснала. На зазоряване тя напуснала хълма Царевец, минала през Арбанашкото плато и се изкачила на белите скали край Лясковец. Оттам тя наблюдавала своите красиви родни земи и и дълго плакала неутешимо.
Хората разказват, че на местата където падали сълзите и израстнали гроздови издънки; хората ги култивирали и от тях се родило прекрасно грозде. Такива лози не съществували по тези земи преди.
Зърната били големи, чисти и тежки, точно като сълзите на принцесата. Дори на този ден, в средата на Август, на празника Успение Богородично, хората сбират грозде и отправят благословии към божията майка, а също така споменават и българската принцеса.
Мара продължила да върви и достигнала до поле, точно под царския дворец. Там тя трябвало да се сбогува със нейните близки: със семейството си, с прителите си и целия български народ. Раздялата била много болезнена.
Всички осъзнавали високата цена, която дъщерята на Иван Александър трябвало да плати. Всички плачели и се молели за нея и за самите себе си. Онази нощ камбаните мълчали и никой не запалил кандилото пред иконата в дома си. Мрак се спуснал върху целия град и върху душите на българския народ. Хората от Търново нарекли мястото, където за последен път видяли тяхната принцеса Марино поле(Марно поле).
Факти
Преди години паркът официално се наричаше „Толбухин”, но въпреки това населението продължава да използва старото име. Това довежда и до „соломоновското” решение зеленият оазис, разположен в центъра на Асеневската столица, да запази традиционното си название, а кварталът, в който се намира, да носи името на съветския военачалник. По повод 100-годишнината от смъртта на П. Р. Славейков през пролетта на 1995 г. се лансира идеята паркът отново да се преименува, но тоя път на „Славейкова градина”. Великотърновци обаче се противопоставят, тъй като това противоречи на историческата памет за емблематичното място.
В своите „Пътувания по България” (1889 г.) Константин Иречек отбелязва, че още през XVII в. на юг от сегашния град в малката равнина Марнополе, обградена с просторни лози и с разкошен изглед към Търново, се намира село, известно като Маринополци (Мариянополци), което е „богато с вино, жито и добитък”. Дописка във в. „Македония” от 17 август 1871 г. потвърждава наличието на селище, отстоящо на една четвърт разстояние от Търново, и през втората половина на XIX в.
В годините на робството в района на днешния парк и около него се намират турски военен лагер със стрелбище и „Токатчийски гробища”, носещи името на известен в миналото търновски аянин.
Кварталът „Марино поле” започва да се застроява след 1885 г., като между 1920 и 1935 г. се правят повече от 500 къщи. Тогава мястото на сегашния кът за отдих е кално, мръсно, буренясало. То се използва като част от пазара за добитък, плодове, зеленчуци и други продукти.
Съвременния си облик тази градска част започва да придобива след 1944 г.
В изпълнение на 460-о министерско постановление от 10 юни 1952 г., свързано с подобряване цялостната дейност по озеленяването на населените места, отдел „Паркове и украса” при стопанско предприятие „Комунални услуги и благоустройство” към градския Народен съвет разработва план за облагородяване на старата столица за периода 1953-1960 година. На първо място в него се посочва изграждането на централен градски парк „Марино поле” с площ 40 декара. Решава се плановете да се изработят от „Главпроект”, дейността по направата на къта за отдих да започне през пролетта на 1953 г. и да завърши през следващата.
Забавянето на проектосметната документация, липсата на достатъчно квалифицирана работна ръка, продължителната и сурова зима на 1953 г. осуетяват срочното изпълнение. Въпреки това към 5 юли 1954 г. с храсти и дървета, доставени главно от новосъздадения декоративен разсадник в местността Дълга лъка, вече е засадена площ от около 20 дка, успешно се осъществява дейността по направата на алеите. Изпълкомът на съвета решава да включи в строителния план за 1955 г. и построяването на Летен театър – естрада.
По случай 80-годишнината от освобождението на града на 6 юли 1957 г. в парка се открива тържествено бюст-паметник на ген. Гурко.
В края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век в най-просторната част на зеления оазис се строи кокет шадраван по проект на арх. Стефан Георгиев. Мнозина граждани все още си спомнят с умиление водното съоръжение с обграждащия го пъстър килим от цветя и златните рибки, плуващи в чистите му води. През тоя период става факт и обичаният и посещаван от всички Летен театър, дело на арх. Живко Драгомиров.
Съдбата на двете привлекателни в миналото кътчета е печално известна. Повечето търновци не са забравили годините, в които на мястото на шадравана дълго време се намират грозни и опасни ями в очакване да се реши въпросът паметник на антифашиста или нещо друго трябва да краси „Марино поле”. За щастие здравият разум надделява и се пристъпва към реализация на водни каскади.
Източник: bgnasledstvo.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
