Ако Чавдар и Лалчо са до голяма степен рожби на една легенда, вдъхновена легенда, на едно предание, Чакър войвода от Самоков е достоверна историческа личност. Неговото детство е поучителен пример на това как се ражда един хайдутин.
Когато бил на три-четири години, баща му бил убит от турците… „Щом поотраснал“, вуйчо му, поп Никола, го дал в ковачницата на Рилския манастир да си вади хляба. Но майсторът калугер направил тоя хляб горчив. Сприхав човек, несвестен и жесток, той често биел едроглавото русо чираче, а веднъж запратил големите щипки върху него и насмалко да го затрие, ако не се мушнало момчето под гюрука.
До вечерта Христо изгледал манастира от Кобилино бранище и хванал преките пътища към Самоков.
И в Самоков не го оставили дома: дали го в тюфекчийницата на Мито Шатарента. Отначало той въртял точилото, лъскал с пепел и оцет ръждясалите шишанета и раздухвал огъня, но бърже свикнал работата и скоро заместил майстора — вече стар и уморен човек, който повече обичал припеците и каймаклията кафе…
Встрастеният към оръжие Чакър изучил всички тънкости на оръжейния занаят, а покрай това — навиците, нрава и бабаитлъците на турците, които носели там развалено оръжие за поправка. Тюфекчийницата имала и стрелбище за изпробване на поправените пушки, така че, без никому да се зловиди, Христо можел на воля да стреля, докато станал най-добрият стрелец не само в Крайискърската махала, но и в целия град Самоков. На турците бездруго не се харесвал много-много тоя пъргав, мускулест мъж със засукани руси мустачки и чакърести очи, но те още повече го намразили, когато се намесил веднъж в играта на няколко турчета и метнал камък три пъти по-далеч от тях. На недотам любезната покана да се махне той им показал юмрук. Два дена след това неколцина „гъжвалии“ нахълтали в тюфекчийницата да го убият, но младият майстор измъкнал тежката наковалня и се развъртял с такава сила, че нападателите побягнали презглава.
Чакъра достатъчно познавал „правоверните“ свои съграждани, за да мисли, че след тия сблъсъци спокойно ще може да остане между тях, за да им точи ятаганите, и затуй отрано започнал да се готви. Раздал тук-там на свои приятели, които обичали като него миризмата на барута, по някоя поправена от него пушчица, водел ги на стрелбището да стрелят като него, а вечер се събирали в горния етаж на бакалничката на дядо Мите Ковано, където правели военни упражнения с ятагани. На новаците бъдещият хайдутин давал дървени саби. Едни карал да „секат“ по обичая на турците, а други да да отбиват ударите, като „мушкат“. На по-напредналите заменял дървените саби с повити в парцали истински ятагани и най-после отвивал острилото на ятаганите. Подът на бакалничката така се тресял от жестоката опасна игра, че от време на време дядо Мите Ковано провиквал отдолу: „Кротко, ей, че отиде мазата!“ На което Чакъра отговарял: „Нека една маза отиде, сто юнака да живеят.“
Едва ли ще да е мислил Христо Чакъра, когато е джаскал ятаган в ятаган, че много скоро той ще води не игра, а истински бой с ятагани…
Николай Хайтов
Източник: chitanka.info
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
