Свети Цар Петър (927-969) – владетелят с най-дълго управление в историята ни

„Тогава цар Петър, като насипа чаша злато, изпрати му я, казвайки: „Приеми това от мен, царя, та да ти бъде подръка за каквото искаш.“ И светият Иван взе чашата, а златото върна, като рече: „Брате мой, не само с единия хляб живее човек, но и със словото Божие… Аз, брате мой, ни войска ще въоръжавам, ни някакъв прикуп ще купувам! Та вземи си златото, понеже за теб е много нужно, а чашата задържах за спомен от теб.“ И върна златото, а чашата задържа.“ – Из Народното житие на св. Иван Рилски

В началото на Х в. по неизвестни причини българският цар Симеон Велики (893-927) изоставил първия си брак и се оженил за втори път – за сестрата на ичиргу боила Георги-Мостич. От този брак се родил бъдещият български цар Петър.

Един от парадоксите на историята е, че след владетелите, прочули се с военни победи и дипломатически успехи, най-често техните синове – наследници на престола, жънели плодовете на политиката, водена от великите им бащи. Донякъде такъв бил случаят и с цар Петър, който се възкачил на българския престол във Велики Преслав в първите дни на юни 927 г. Под влияние на вуйчо си Георги-Мостич цар Петър преустановил десетилетната българо-византийска война и започнал преговори с Византия. В продължение на четири месеца били разменени няколко пратеничества между Велики Преслав и Цариград. Така се стигнало до споразумение между двете страни. В началото на октомври във византийската столица пристигнала високопоставена българска делегация начело с царя и шестте велики боляри. Цар Петър и император Роман І Лакапин (920-945) сключили мирен договор, който бил спазван в продължение на почти 40 години. В името на този траен и продължителен мир с България ромеите направили редица отстъпки. На българския владетел била призната титлата „цар на българите“, а византийският император се задължил да му плаща годишен данък. Синодът на Цариградската патриаршия въздигнал българския архиепископ за патриарх и така Българската църква също станала патриаршия. Във византийския дипломатически протокол било установено правилото по време на царските приеми българските пратеници да бъдат посрещани първи, преди легатите на всички останали народи. В чест на омиротворяването един византийски автор съставил специално „Слово за мира с българите“, в което изразявал радостта на ромеите от сключения договор. За неговото затвърждаване бил благословен и династичен брак.

На 8.Х.927 г. в столичната църква „Св. Богородица“ била изпълнена брачната церемония между цар Петър и внучката на император Роман І Лакапин – Мария, която в чест на мира била преименувана Ирина. За пръв път в историята на Византийската империя една царкиня била дадена за съпруга на чужд владетел, а Мария-Ирина била първата византийка, която станала българска царица.

Новата владетелка донесла със себе си и византийската мода във Велики Преслав. Това не се харесало на всички. По-малките братя на българския цар, Иван и Боян, демонстративно се обличали с български дрехи. През 928 г. Иван организирал заговор срещу цар Петър, но бил разкрит. През 930 г. от манастира излязъл насила замонашеният първороден син на цар Симеон Велики – Михаил, който повел голямо въстание по долината на Струма и само неочакваната му смърт спряла бунтовното движение.

Тези разпри за властта в Българското царство били използвани от околните племена и народи. Те, които дотогава изпитвали неговата власт и сила, сега се опълчили срещу България. През 931 г. сърбите отхвърлили ярема на българското робство, което тегнело над тях от 924 г. Старите Симеонови съюзници – печенежките племена, опустошавали Добруджа. От северозапад унгарските племена периодично нападали българските земи (934, 943 г.). Мирните отношения с Византийската империя не помагали с нищо на България. Новото взаимно отношение на политическите сили в Европейския югоизток чувствително усложнило положението на Българското царство.

В по-старите исторически съчинения цар Петър несправедливо и предубедено е упрекван, че останал пасивен, а някои историци като Петър Мутафчиев (1883-1943) стигат до крайност в оценките си за него: „Новият цар бил лишен от всички качества, каквито трябвало да има един приемник на Симеона: кротък, безволен и крайно набожен, той не можел да бъде нито управник, нито пълководец…Разложението, на което хилавото управление на Петра обрекло могъщата симеоновска България, довело и до чувствителни териториални загуби.“ Историческите изследвания от последните десетилетия показват, че цар Петър зорко е следял ставащото в Европа и е търсил начини да заварди Българското царство от бурите на времето.

През 943 г. един от българските военачалници – жупан Димитър, се опитал да възпре поредното печенежко нападение. През 963 г., когато умряла царица Мария-Ирина, договорът с Византия бил подновен, като в Цариград за заложници били изпратени синовете на цар Петър – Борис и Роман-Симеон. Византийският император отказал да подпомогне българите за отблъсване на унгарските нападения. Затова цар Петър потърсил дипломатическо разрешение на въпроса. През лятото на 965 г. той изпратил в Магдебург български пратеници до германския император Отон І (936-973). Не са известни резултатите от това пратеничество. На връщане от Германия обаче българите сключили сепаративно споразумение с унгарските вождове, по силата на което последните щели да бъдат свободно пропускани през българските земи за походите си срещу Византия. Междувременно император Никифор ІІ Фока (963-969) отказал да заплати дължимия данък по договора от 927 г. и заповядал да набият българските пратеници дошли за него в Цариград. В отговор, през 965-966 г. цар Петър изпратил български отряди да опустошат околностите на Солун. Именно Петър, а подир него и цар Самуил (997-1014) измествали центъра на конфликта с Византия от Източна Тракия към Балканския югозапад. Последвалият поход на киевския княз Светослав (945-972) в българските земи през 968 г. белязал началото на края за ранносредновековното Българско царство, а наскоро след това цар Петър умрял.

В своята вътрешна политика цар Петър се изявил като защитник на православното християнство и на Българската патриаршия. Още в началото на неговото царуване в българските земи възникнало учението, което по името на неговия основател поп Богомил е известно като богомилство. Със своите проповеди срещу държавата и църквата то сериозно подкопавало устоите на България. По тази причина цар Петър отправил две писма до цариградския патриарх Теофилакт (933-956) с молба за съвет и поучение как да се справи с новопоявилата се ерес.

През първите десетилетия от управлението на Петър в българските земи се разпространило и отшелничеството. Негов основоположник бил Иван Рилски (876-946) от с. Скрино. Подвизите му, чудотворното му лечителство и праведен живот заинтригували българския цар и той поискал да се срещне с него. Освен с Иван Рилски, Петър влязъл в кореспонденция с византийския отшелник Павел Латърски Нови, като го призовавал да се помоли за неговото спасение. Вероятно и с двамата отшелници той е обсъждал темата за борбата с богомилското учение и движение.

В историческите извори управлението на този български владетел е оставило спомен за доброто състояние на обществото. Така например в българската апокрифна летопис от ХІ в. се казва: „Тогава, прочее, в дните и годините на свети Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше и кипеше от всяко Божие дарование, и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение Божие.“

В края на 968 г. цар Петър заболял тежко и като се оттеглил от престола, се замонашил. Той завършил дните си на 30.І. 969 г. Отново българската апокрифна летопис дава сведения за това: „Тогава дойдоха някакви насилници като исполини и погубиха българската земя по морето и Петър, цар български, мъж праведен, остави царството и избяга на запад в Рим и там завърши своя живот.“

Известно време след успението му Петър бил канонизиран от Българската църква за светец. Главно свидетелство за това е Службата за него, съхранена в съкратен вариант в два български ръкописа от ХІІІ-ХІV в., в която той е наречен „застъпник“ на своя народ пред Бога. Паметта на цар Петър е упомената на 30 януари и в някои средновековни български богослужебни книги и документи.

Доц. д-р Георги Н. НИКОЛОВ

Източник: tretavazrast.com