През 1968 г. писателят Георги Мишев предлага в Киноцентъра свой сценарий, озаглавен „Шапка на тояга“. Оценката на Художествения съвет е убийствена: „Няма концептуално осмисляне на материала, свежа, но безстрастна палитра, нужна е по-голяма температура на авторовата позиция, главният герой Ран е без ясна представа за живота…“ Георги Мишев прилежно си записва критичните бележки и се чуди как един абитуриент може да е напълно наясно с живота пред него.
През 1969 г. сменят тогавашния шеф на Кинематографията Христо Сантов и командването временно поемат заместниците му Павел Вежинов и Александър Карасимеонов. И двамата определено не харесват сценария. „В България няма такива младежи като Ран, не може гимназист да се влюби в омъжена жена“, мотивира се Вежинов. „Сякаш имаше някакъв страх от сценария – казва Георги Мишев. – някакъв странен младеж, непозната ситуация, няма истински положителен герой. Ученическата среда им се струваше някак лековата, при това в нея не прозира увереността в утрешния ден.“
И когато всичко изглежда загубено, на помощ се притичва съдбата, маскирана като „социалистически план“. В средата на 1970 г. се оказва, че за вторите шест месеца няма одобрен сценарий за снимане. А за неизпълнение на плана следват сериозни санкции. И някой от началниците казва: „А бе, я пускайте онова там с шапката…“
Павел Вежинов обаче поставя условие: сладкарката (Невена Коканова) и Филип К. Филипов (Кирил Господинов) да бъдат брат и сестра, а не съпрузи. Тъй като това би срутило целия сюжет, Георги Мишев измисля спасителен ход. Убеждава режисьора Людмил Кирков да снимат епизодите с тях в два варианта: в единия са семейство, в другия – сестра и брат.
И снимките тръгват, но полунелегално, както се казваше в оня виц за Тодор Живков. За да си върже гащите, временното началство не подписва заповед за снимките. Ако готовият филм е провал – моля, ето, няма подписи под заповедта! Ако обаче филмът излезе хубав – о, успехът винаги е с много бащи, а и си има перфектни счетоводни хватки „със задна дата“. Само че заради тази „полунелегалност“ на екипа не отпускат цветна лента. Чернобелият вид след това ще му отреже много пътища до световни фестивали и международния пазар.
Когато „Шапка на тояга“ е завършен снимачно, шеф на Кинематографията вече е Павел Писарев. Показват му филма и с двата варианта на отношенията между героите на Коканова и Господинов. „Ще ни изядат, няма да приемат ученик да се влюби в по-възрастна жена, при това омъжена“, чуди се какво да прави Писарев. „Когато си притиснат до стената, понякога действаш като каратист“, разказва Георги Мишев. Сякаш с картечница той изстрелва куп художествени и житейски аргументи към Писарев и в един момент шефът казва: „Добре. Убеди ме“.
Но и това не е краят на мъките. За Коледа на 1971 г. висшето ръководство на БКП е на другарска среща в Боровец. Искат да гледат някой нов български филм и им занасят „Шапка на тояга“. Гледат го другарите начело с Тодор Живков и след прожекцията в салона се разразява буря. Още се носи ехото от августовските събития през 1968 г., когато войските на соцлагера нахлуха в Чехословакия, за да спасяват народа от Пражката пролет. Не са заглъхнали и младежките движения във Франция. Най-вече на нож срещу филма скачат генералите:
„Ние анархисти ли ще възпитаваме от младото поколение или бъдещи строители на комунизма? Не може социалистическата младеж да си размахва шапката на тояга!“
И шефът на Отечествения фронт Пенчо Кубадински се обявява против филма – нали политическата му кариера започва като бригадирски командир, живее със самочувствието, че познава младежта и нейните проблеми. „Този филм не показва истински и по социалистически вълненията на младите!“, отсича Кубадински. Тодор Живков мълчи, хъмка, но не дава никаква оценка на филма. Това окуражава Писарев и още на другия ден отива при Георги Мишев в къщата му в Панчарево. „Дойде след 11 часа вечерта и направо от вратата вика – давай да сменяме заглавието на филма“, спомня си писателят.
Като всеки творец, той отначало брани хубавата си находка, но аргументите на Писарев са съкрушителни: „Ако не сменим заглавието, няма да пуснат филма. След време може и да върнем старото име, те вече ще са забравили…“ На другия ден Георги Мишев носи в директорския кабинет списък от 30 варианта за ново заглавие. Писарев го изчита и с мениджърския си нюх веднага посочва номер 24: „Момчето си отива“. После генералите си отидоха, но Момчето остана и до ден днешен.
Може би филмът не би имал този зрителски успех, ако в него не играеше Невена Коканова. Според мнозина киноспециалисти това е най-силната роля в кинокариерата на актрисата. Когато започват снимките Коканова вече е безспорна звезда номер 1 на българското кино. Режисьорът Людмил Кирков й дава право на избор: естрадната певица Нели Йорданова или мълчаливата продавачка от сладкарница „Тинтява“, която даже няма име. Първата роля е ефектна и атрактивна, втората изглежда незаблежима, но е по-истинска и страхотно благодатна за актьорска изява.
Коканова без колебаниe избира втората роля. Тя вече е изиграла мълчаливата лекарка в „Най-дългата нощ“ на Въло Радев, но тук героинята й, освен че почти няма реплики, е много по-лирична. Името „Тинче“ го измисля екранният съпруг Кирил Господинов.
И Тинчето, красивата и загадъчна продавачка в сладкарницата, събужда мъжките мечти у юношата Ран. Всеки ден той застава пред плота в сладкарницата и произнася една и съща реплика: „Една боза от 6 стотинки…“ А зад нея се крие притесненият му поглед и неистовото желание за близост с тази магнетична жена.
Невена Коканова не гради ролята си с външно ефектни средства. В поведението й има красота, еротиката е само леко загатната. Актрисата играе с полутонове и полусенки, с кратки погледи, деликатна усмивка и с много сдържани жестове. От сцените с налудничавия й съпруг личи, че тя не споделя собственическите му стихии, а живее в свой затворен и малко тъжен свят, в който жадува за обич, разбиране и уважение.
Целувката, с която Тинчето дарява осмелилия се да влезе в дома й Ран, е едно от най-красивите неща в българското кино. Тази целувка е полумайчинска, полулюбовна, полуприятелска. С нея красивата жена сякаш иска да предаде на младежа нещо от светлото и хубавото на своя вътрешен свят. Нещо от своята ученическа младост. Почти съвършени са и останалите безмълвни сцени, когато Ран непохватно гали ръката, а от грамофона звучи онзи шлагер на Лили Иванова „Ти сън ли си, или те има…“
Не само физически, но и вътрешно е красива Невена Коканова във финалните сцени на филма. Докато почти целият град се е струпал да гледа абитуриентското дефиле, героинята й се показва зад витрината на сладкарницата си и плахо маха с ръка. После дарява своя обожател с най-красивата и чиста усмивка, която може да има на света. Изпраща го с малко тъга, но и с разбирането, че нищо повече не може да има между тях. Момчето си отива, тя ще остане в спомените и юношеските му мечти…
А кой ли актьор щеше да изиграе абитуриента Рангел (Ран), ако Филип Трифонов беше взел много навътре думите на самия Боян Дановски?! През 1955 г. 8-годишният Филип се явява за участие във филма „Точка първа от дневния ред“ по сценарий на Валери Петров. След пробните снимки Дановски отпраща малчугана с думите: „Момченцето да си отива, не става за кино. Липсват му вяра и наивност…“ През 1956 г. този филм излиза на екран под името „Точка първа“ и остава в историята като първа цветна българска лента. 16 години по-късно второкурсникът във ВИТИЗ Филип Трифонов буквално избухва във втория си филм с името – каква ирония на съдбата! – „Момчето си отива“.
„Учех актьорско майсторство при Апостол Карамитев, когато прочетох сценария на Георги Мишев и много се смях. Карамитев също хареса текста“, разказа Филип Трифонов. Пробните снимки са в Киноцентъра. Десетина двойки студенти от ВИТИЗ разиграват сцени и диалози от бъдещия филм. При една от тях Филип Трифонов и Сашка Братанова истински разсмиват режисьора Людмил Кирков. Филип си тръгва с усещането, че е одобрен, за разлика от оная „Точка първа“. Тогава обаче той не знае, че Кирков има двама претенденти и силно се колебае кого да остави за ролята на Ран. Освен Филип – и Ириней Константинов.
Георги Мишев разрешава дилемата на режисьора със следния аргумент: „Ириней е красавец, холивудски тип актьор. Понеже историята във филма е и моя лична, гледай мен и избирай…“ Така Филип става Ран, а Сашка Братанова – Марияна.
Филмът трябва да бъде сниман в Ловеч, където преминава юношеството на Георги Мишев, но понеже главната улица е разкопана, Кирков откарва екипа в родната си Враца. „Което е живо доказателство, че колкото и хубаво да е написаното от писателя, попадне ли в ръцете на режисьора, нещата излизат извън контрол“, коментира Филип Трифонов.
Той става доста известен след излъчването на филма и повечето мъже винаги го подпитвали: „Абе ти имаше ли нещо с Коканова?“, като придружавали въпроса с деликатен, но недвусмислен знак и с леко намигане. Интересът им скоротечно замира, след като актьорът отговаря, че не е имал нищо извън снимките. А сигурно е имало „нещо“, но нещо друго може би, щом филмът все още се помни и гледа с интерес.
Апостол КИНОВ
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
