Революционното движение в Източна Тракия, в годините преди и след Освобождението на България от османско иго, е неразривно свързано с живота и делото на Петър Киприлов, известен в историята като Странджанският Левски. Затова свидетелства неговата биография, написана през 1929 г. по повод петдесетгодишнината му като свещенослужител от неговия най-малък син Константин – учител в Айтоската непълна гимназия.
През 2014 г., по случай 170-годишнината от построяването на храм „Св. вмчк Димитрий Солунски“ в Айтос, в чийто двор е погребан Петър Киприлов, Църковното настоятелство преиздаде биографията на свещеника.
Петър Димитров Киприлов – поп Пею, както е известен сред своите съвременници, е роден на 14 март 1851 г. в с. Пирок, Лозенградско, сгушено в пазвите на омайно красивата Странджа планина – недалеч от борческото село Сърмашик (дн. Бръшлян). Баща му Димитър Стефанов Киприлов е бил дългогодишен кмет на селото, а майка му Стана е от рода на Георги Чорбаджи от с. Дерекьой.
Първоначалното си образование Петър започва в Дерекьой, понеже по това време в с. Пирок нямало училище. Там той учи една година при даскал Лало, родом от Копривщица. Втората година се мести в родното си село при учителя Костадин Димов от Лозенград. Още две години учи в с. Корията, Лозенградско, при известния тогава учител Георги Свирачев, родом от Чирпан.
След завършване на обучението си там баща му го изпраща да следва в Лозенград при учителя Тодор Милков. После се премества в Малко Търново, където добива право да учителства и на 18-годишна възраст става учител в родното си село.
Младият Киприлов даскалува непрекъснато девет години и е първият даскал в килийното училище в Сърмашик. Там той се сгодява за Станка Кържева от с. Чаглаик (сега в Турция) и на 1 май 1877 г. те се женят.
Най-малкият син на Петър Киприлов – Константин, учител по литература в Айтоската непълна гимназия, говори за посещение на Васил Левски в Лозенградско, за което му е разказвал през 1929 г. престарелият му баща:
През 1872 г. като учител в с.Пирок Киприлов бил посетен от Апостола на свободата, който бил доведен тайно от дядо Никола Биячев от с.Дерекьой. Според преданието Васил Левски е пребивавал и в с. Бръшлян, където е нощувал в къщата на Петко Чорбаджи. По това време Петър Киприлов е учител в килийното училище в селото и заедно с Левски тайно от турската власт посещават селата Чеглаик, Дерекьой, Кара Хадър и близкото до Лозенград с.Каваклия, където намират отличен прием в къщата на учителя Никола Петканов, баща на писателя Константин Петканов.
Когато през 1873 г. като мълния се разнесла вестта за гибелта на Васил Левски, комитетът в с. Пирок бил разтурен, но през 1875 г. Петър Киприлов го подновява под ръководството на Продан Сербезов, учител в с. Дерекьой. През пролетта на 1876 г. е събрана парична помощ, която трябвало да бъде занесена на войводите Панайот Хитов и Дядо Желю в Сливенския Балкан. Жребият се паднал това да сторят Киприлов и Иван Свирачев – учител в с. Корията, които на следващата година пак занесли на четниците парична помощ.
Като деен участник след Априлското въстание през 1876 г. учителят Киприлов бил заловен и хвърлен в затвора. Обвинен като виден бунтовник в Лозенградско,той бил подлаган на зверски мъчения. След месечен затвор, благодарение на застъпничество, е освободен.
През 1878 г. когато руските войски пристигат в Лозенград, той е назначен за пристав, на която длъжност остава шест месеца. През това време на два пъти отвежда повече от сто доброволци в Сливен, където митрополит Серафим му подарява сребърен джобен часовник. По-късно става кмет на родното си село, а през пролетта на 1879 г. се изселва в с. Караеврен (дн. с. Близнак), където отново е кмет.
След Освобождението на България, когато Лозенград отново остава под турско робство, учителят е ръкоположен като свещеник в с. Ениджия, Лозенградско, от Негово Високопреосвещенство Синесий, Одрински митрополит. За 25-годишната си служба той бива избран за благочинен свещеник да събира владишкото даждие и да ревизира свещениците в целия Лозенградски окръг.
През 1896 г. неговият дух отново е развълнуван и увлечен в революционната борба. Тогава лозенградският даскал Павел Генадиев започва да образува комитети за въстание. Смелият и борчески дух у Петър Киприлов отново закипява и той заедно с Лазар Маджаров, тогава учител в Лозенград,се включва в образуването на комитети за въстание в Странджанско.
През 1900 г. тримата войводи: Лазар Маджаров, Лазо Лазов и Коста Тенишев, се явяват с четите си в околностите на с. Пирок. Свещеник Киприлов с евангелие и кръст в ръка лично заклева бунтовниците.
Но турската власт разкрива дейността му и на 27 април 1903 г. той е арестуван и отведен под стража в Лозенград. В тамошния затвор свещеникът е поставен в отделна стая. Една вечер е отведен при караулния началник, който му казва: „Е, папаз ефенди, ние всички гарантирахме, че не си намесен в комитлъка, а то излиза, че ти си баш комита“. Поп Пею, уверен в хората, посветени в общото дело, рязко отвръща: „Доведете един човек и ако каже пред мене, че съм виновен, обесете ме в чаршията за пример на другите!“.
Още същата вечер пред него е изправен заловеният Янко Каридов, който заявява: „Не съм виждал дядо поп да се меси в комитетски работи“. Началникът силно нервиран извиква: „А бе керата, нали ни каза, че той ви заклел в черквата“. „Казах го от голям зор, за да не ме мъчите повече“ – отговаря мъжът.
След този разпит и двамата са изпратени в затвора, където започват най-тежките дни за свещеника. Всяка вечер той е разпитван, бит и измъчван да изкаже виновниците за бунта, но той твърдо отрича да знае нещо за това. И отново е подложен на нечувани изтезания. Но Киприлов с хладнокръвие и презрение им казва: „Да ме убиете можете, но душата ми не може да убиете“.
Тогава разяреният черкезин Меймед ефенди извиква: „Защо стоите, вземете малко восък, стопете и излейте го в устата му и всичко ще каже“. А Фари ефенди се обажда: „Восък нямаме, но куршум да стопим“.
Озверените азиатци вярвали, че зверските мъки ще накарат „комитата поп“ да преклони глава. Веднага бил стопен куршум и заедно с мангала бил внесен в стаята, а разтопеното олово – излято върху езика му. Но свещеникът пак не отронил дума.
На другия ден е тикнат в карцер, където останал прав в продължение на 21 дни, без да го разпитват, като отгоре му наливали топла вода, а отдолу студена. Изнемощял, почти мъртъв, той е изваден оттам и оставен в двора на затвора върху една рогозка. Краката му били гранясали от рани. Дошъл градският лекар – евреинът Леон-ефенди, изрязал куршума от езика му и раните започнали да заздравяват.
Киприлов е осъден на 101 години тъмничен затвор и откаран в Одрин да излежава присъдата си. Впоследствие тя е намалена на 15 години. На Великден 1904 г. на затворниците е прочетена заповед за амнистия, след което са фотографирани и на следващия ден са освободени.
Пуснат на свобода, Киприлов е посрещнат от свои приятели и на техни разноски е отведен в Лозенград, където архиерейският наместник го назначава за свещеник в Малко Търново. Скоро след това в квартирата му се явил един турски войник и тайно му съобщил: „Папаз ефенди, ние сме ти яли хляба, затова не мога да скрия това що чух. Снощи нашите офицери се сговаряха да те убият. Затова бягай оттук“. Още същата вечер с двама верни другари той преминава границата с България.
Там главната му грижа е да потърси семейството си, пръснато в разни села в Бургаски окръг. В с. Герге бунар (дн. Росеново) намира само две от децата си (той има петима сина: Димитър, Иван, Тодор, Никола и Константин и четири дъщери: Тодора, Цонка, Мария и Елена, като първите двама от синовете му са починали твърде рано) и жена си.
В продължение на няколко месеца той събира всичките си деца и след дълги лутания най-после семейството се установява в с. Вресово, Айтоска околия, където свещеникът служи шест години. По негова инициатива и с помощта на жителите на селото там е изграден днешният православен храм „Св. Петка“.
Петър Киприлов доживява 80-годишна възраст и като член на Настоятелството на Айтоското тракийско благотворително дружество, полага активни грижи за тракийските бежанци, намерили убежище в Айтос и околията. На заседание на Настоятелството на 18 февруари 1925 г. отец Киприлов е избран за негов почетен председател.
В чест на 165 години от рождението му признателните потомци на бежанците от Източна и Беломорска Тракия и от Мала Азия предприеха дарителска кампания за набиране на средства за изграждане на паметен знак на свещеника, свързал завинаги името си с населението на Айтоския край.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
