Цар Иван Владислав – „Самодържец Български“

В българската историческа литература цар Иван Владислав (1015-1018) е прицел на пристрастни оценки: „вулгарен убиец“ (В. Златарски), човек, способен на „… престъпления, подозрителност и вероломство“ (П. Мутафчиев).

Така Иван Владислав е превърнат в символ на черната неблагодарност, върху него ляга сянката на възможното предателство и измяната на българските интереси. Едва в по-ново време въпросът за ролята на Иван Владислав се поставя на обективна основа (В. Тъпкова-Заимова).

Личните амбиции и грехове на царя не бива да се превръщат в решаващ „знаменател“ пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Битолският надпис демонстрира категорично не само яркото родолюбие на „българския самодържец, българин родом“, но и реални мерки за отбраната на държавата. Въобще през последните си години Първото българско царство е имало смел и енергичен владетел. Неговата воля и действия за съжаление са недостатъчни за да преодоляването на тежките проблеми, струпани през продължилата половин век унищожителна война с мощната империя.

Борбата за власт във всички епохи, особено пък през Средновековието, е белязана с нелоялност и дори с престъпления. Иван Владислав може да бъде осъждан в морален план. Друг е въпросът, че ако са липсвали сериозни причини, нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на престола. До 1015 г. Иван Владислав надали е се е примирявал леко с наложената му маргинална роля. Дори простият факт, че той дава на своя първороден син владетелското име „Персиан/Пресиан“ е категорично напомняне за правата върху короната. До смъртта на цар Самуил Владислав няма реални шансове за успех. Допуска се, че той управлява Средец (София). Тесните му връзки с Кракра допълнително аргументират това допускане.

В своето писмо до Василий II Иван Владислав дава нови обещания за „покорство и подчинение“. След няколко дни пристигат писмени клетви от страна на владетеля и най-видните боляри. При Василий II обаче изненадващо се явява новият кавхан Теодор. Той твърди, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си и на свой ред обещава да го ликвидира! Това трябвало да извърши един подкупен Владиславов „слуга“. Слугата обаче на връщане убива самия Теодор… Явно борещите групировки търсят различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят време. Тази безскрупулна борба достига до самоунищожение! Както изглежда, след убийството на Теодор България няма нов кавхан. Отсъствието или изолацията на втората по ранг институция задълбочава кризата в средите на болярството, а и в самия държавен апарат и армията.

Жестоката борба в българския лагер трябва сериозно да се анализира, но при оскъдните извори това не е лесно. През 1015 г. значителна част от болярството (вкл. влиятелни личности като Богдан, Кракра, Ивац, Николица и др.) подкрепя именно Иван Владислав, въобще „Ароновците“. Други, на първо място може би кавханският род, остават привързани към „Самуиловци“. За съжаление Иван Владислав продължава братоубийствената линия, като веднага ослепява неизвестния по име най-голям син и престолонаследник на Гаврил Радомир.

В тази обстановка Василий II продължава офанзивата и разорява района на Острово (при Арниса, Гърция), след което нахлува в жизнено важното за българската държава Битолско поле (Пелагония). Градът Битоля (или „Битола“, както се е произнасяло още тогава името му според Битолския надпис) е завзет. На оставените тук византийски сили е заповядано да опустошават района, докато Василий II продължава похода към столицата Охрид. След кратка обсада градът, в който са „дворците на царете на България“, е превзет. Вътрешната (т.нар. Самуилова) крепост обаче не е овладяна. Българският цар отстъпва на юг към Девол и планините в дн. Северна Албания. Местното българско население, тогава доминиращо в етнически план, е по-малко пострадало, с по-висок дух и съпротивителни сили. Едва ли е случайно, че през злощастната 1018 г. последните огнища на съпротива са именно в днешните албански планини.

След като влиза в столицата Охрид Василий II би трябвало да приключи с „българския въпрос“. На пръв поглед необяснимо защо обаче императорът се отказва да постигне главната задача на своя живот! Византия има достатъчно негативен опит с умението на българите да водят „планинска война“, а Василий II сам е имал горчиви спомени от разгрома в Траянови врата тридесет години по-рано. Това, от което вероятно се опасява Василий, наистина се случва. Оставените в Битоля ромейски сили са разгромени от „много изтъкнатия и известен“ Ивац. Този болярин, който подобно на други (Елемаг, Кракра, Алусиан, Пресиан и т.н.) носи [пра]българско име, вероятно е близък роднина на Комитопулите. Императорът сам потегля срещу него и го изтласква към Прилеп. По-късно от базата си в Мосинопол (дн. Комотини) в Беломорието Василий предприема нови акции по посока на Струмица и Средец/София.

Следващата кампания против българите започва през есента на 1016 г. „Паузата“ е използвана от Иван Владислав – Охрид и Битоля са очистени от ромейско военно присъствие, заздравени са българските позиции около Костур, в Софийското поле и т.н. На 20 октомври 1015 г. започва възстановяването на крепостта Битоля „за убежище и за спасение, и за живота на българите“. През май 1016 г. Иван Владислав успява да убеди княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с Византия, да се яви при него. След като получава гаранции, бъдещият светец идва в Преспа, но е убит пред вратите на катедралната църква. Убийството на св. Иван Владимир е предмет на различни оценки. Независимо от всичко, с този акт българският владетел се старае да укрепи позициите си с оглед на византийската заплаха. Неслучайно скоро след това Иван Владислав обсажда Драч – главната опора на империята отвъд югозападната граница на тогавашна България.

В края на лятото на 1016 г. Василий ІІ за пореден път напада „областта на Триадица“ (Средец/София). Кракра отново се укрепява в Перник. Обсадата продължава цели 88 дни и пак е неуспешна. През пролетта на 1017 г. Василий II се насочва към Костур и плячкосва района. В императорската армия е включена и „варяго-руската дружина“, на която Василий дава една трета от българската плячка. Скоро обсадата на Костур е прекратена, тъй като управителят на Дръстър Цицикий съобщава за опасните планове на Кракра и Иван Владислав. Оказва се, че пернишкият воевода е събрал „…много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл към себе си и печенезите…“

Вероятно поне част от „многото войски“ са от българи, бягащи от покорените земи на днешна Северна България и Тракия. Кракра по онова време е най-близо разположеният български управител спрямо повторно окупираните през 1000-1003 г. области, за чието освобождаване отново е имало планове. От Скилица знаем, че печенезите в крайна сметка се отказват от договорените действия против империята. Някои унгарски извори дават основание да се мисли, че на юг от Дунава все пак се появяват отделни печенежки отряди.

През есента на 1017 г. Василий II превзема укрепената българска царска резиденция („василия“) Сетена близо до дн. Лерин (Флорина, Гърция), където намира много жито (явно военновременни запаси). Иван Владислав се отправя срещу ромеите, като прави опит да въвлече противника в засада. При създалата се опасност Василий II сам повежда атаката. Иван Владислав не съумява да овладее положението. Ромеите избиват бягащите българи, в плен пада племенникът на царя със своя елитен отряд. След тази решителна победа Василий II обаче отново се отказва от по-нататъшни действия в планините.

През февруари 1018 г. императорът получава изненадващата вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч. При единоборство с патриция Никита Пигонит царят е нападнат коварно в гръб от двама византийски пехотинци… Василий II веднага потегля към България, където нещата вземат извънредно лош обрат.

Защо след смъртта на Иван Владислав българският трон не е зает от престолонаследника Пресиан?

Иван Владислав, обичан или мразен, явно е бил човек със значителен политически опит. Неговият син през 1018 г. обаче е млад, недостатъчно популярен и т.н. – ситуацията много напомня онази през 969-971 г., когато тронът на царувалия повече от четири десетилетия Петър е зает от Борис II. В Охрид и страната се развихря драматична борба, в която връх взема „партията“ на онези боляри, които вече са склонни да капитулират пред империята. В тази групировка неочаквано виждаме самата царица Мария, патриарх Давид, ичиргу-боилът Богдан, Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица, воеводите на царските отряди Несторица, Добромир Млади, Лазарица, Николица Млади и др.

В тази вътрешна борба падат жертви, между които е видният болярин Матеица. Пресиан е трябвало или да бяга от Охрид или пък да остане с верните си сили в планините на днешна Албания. Може би след смъртта на Иван Владислав е проведен събор, който решава капитулацията пред Василий II. Тази капитулация вероятно включва някакви условия – запазване на данъчната система, амнистия на военопленниците и пр. Каквито и да са били тези условия, те изключват запазването на държавен суверенитет, на първо място наличието на собствен владетел.

Пръв обявява намеренията за капитулация не някой византийски „приятел“, а непоколебимият воин Кракра! Така действа и Драгомъж, храбрият защитник на Струмица. Мотивите и линиите на капитулация са различни. Не може всичко да бъде обяснявано с предателства, с желания за запазване на имоти и привилегии. Българското общество изпада в тежка социалнопсихологическа криза – тъжната гледка на хиляди слепци и просяци, опожарените и разорени земи около Битоля, Охрид, Мъглен и т.н., сринатите крепости, нарастващата бедност предизвикват неверие в собствените сили. Тези нагласи имат своята предистория в държавния колапс през 969-971 г., във военните катастрофи при Сперхей (996 г.), в Североизточна България (1000), при Скопие (1003), Ключ (1014), Мъглен (1015), Сетена (1017)… В загубата на стари и емблематични за българската държавна идея градове като Велики Преслав, Плиска, Дръстър… Половинвековната, непрекъсната и изпълнена с прояви на извънмерна жестокост „перманентна война“ в крайна сметка довежда до срив на духовете в опустошената и обезверена страна.

Пропадането набира скорост – през март 1018 г. Василий II започва триумфалния си поход в българските земи. Още при Одрин Василий ІІ е посрещнат от пратеници на Кракра, който предава „славния Перник и още 35 крепости“. Малко по-късно той приема ключовете на Битоля, Моровизд и Липлян (в дн. Косово, тогава под българска власт). В Сяр му се представят самият Кракра и неговият „колега“ Драгомъж, управляващ Струмица. Тук пристига патриарх Давид с писмо от царица Мария. Заедно с патриарха е и ичиргу-боилът Богдан, най-високопоставеният държавен деец в този момент. Кракра, Драгомъж и Богдан получават титли на „патриции“. В Скопие е оставен силен гарнизон начело с Давид Арианит, и то като „стратег-автократор“ – така са заложени основите на голямата тема „България“. През Щип, Прилеп и Битоля Василий ІІ се озовава пред стените на „метрополията на цяла България“ Охрид.

Василий II влиза тържествено в града, отваря царската хазна и намира в нея царски корони, златотъкани одежди, хиляди златни монети. Командирите на главните царски отряди (Несторица, Лазарица и Добромир Млади) слагат оръжие. Императорът приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери (знаем името само на най-голямата, Екатерина, византийска императрица през 1057-1059 г.). Царицата получава най-високата титла за дворцова дама – „патриция зости“, както и желаните гаранции за своите роднини и боляри.

Източник: pravoslavieto.com