Според историята, когато определените от турското правителство хора трябвало да избират място за образцово коневъдно стопанство, те посочват Кабиюк, (името вероятно идва от Кая бююк – ‘голям камък, голяма скала’ или от Каба бююк – ‘голяма поляна’) близо до тукашните села с татари, тъй като знаят за тяхната привързаност към конете. Татарите се славели като опитни и отдадени на работата си коневъдци. Отглеждали коне не толкова за впрягане, колкото за езда, а част от тях даже пиели кобилешко мляко и ядели конско месо.
Чифликът възниква на 1 км североизточно от Кабиюшката могила върху терен, богат на чисти води и хубави пасища. За времето на откриването му д-р Рачо Рачев в своя статия цитира документ, в който пише: „…в района на гр. Шумен е разкрит през септември 1864 година военен конезавод, снабден с арабски и персийски кобили и жребци”. Митхат паша, валия по това време на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир, става негов покровител. Построени са 7 конюшни и казарма за 100 войници. Скоро след това от кабиюшките конюшни излизат коне, годни да се състезават по красота, бързина и издръжливост далеч зад пределите на Османската империя.
Един случай за възникването на „Кабиюк” разказва, че сред хората на които било възложено към 1860 г. да намерят подходящо място за държавен конезавод, бил и началникът на Шуменския гарнизон – Хасан паша, назначен за управител на „Кабиюк” при неговото откриване. Той бил зъл и алчен човек. От кабиюшката казарма изпращал войници да му работят на чифлика, а хората от съседните села карал да му работят безплатно. Безчинствата му достигат до управниците в Истанбул, които намират начин да се отърват от него.
През 1883 г. „Кабиюк” вече е държавен конезавод за подобрение на местния кон. Голяма заслуга за това имат княз Александър Батенберг и бившия министър Григор Начевич. Княз Батенберг избира за своя лятна резиденция конезавода, като построява там жилище в готически стил – „Палата”. Конезаводът носи името „Александровски държавен конски завод и заводска конюшна”, а над този надпис е поставено името на Министерство на войната. Неговото предназначение е да развъжда главно коне за нуждите на армията. За тази цел са закупени първоначално 28 жребци и около 100 кобили от Русия, които обаче са с несигурна расова принадлежност. Поради това и поради липсата на обучен персонал се създава неблагоприятно мнение за завода и на 15.12.1887 г. той е закрит.
През 1894 г. е възстановен към Министерството на търговията и земеделието, с първи директор д-р Кирил Митракиев. От тогава конезаводът работи непрекъснато за подобрението първоначално само на коневъдството, а в последствие на всички скотовъдни отрасли. „Кабиюк” притежава около 28 000 декара площ, от които обработваемата е около 16 000.
След 1934 г. директорът Иван Георгиев модернизира завода. Срутва старите несигурни постройки в центъра на стопанството, построява парк и нова метеорологична станция. От старите сгради е оставен само „Палата” на Батенберг. Заводът се сдобива с люпилня, яйчарник, краварник и други стопански постройки. Около новия парк възникват голям брой жилищни и социални сгради. Построена и напълно обзаведена е казарма за работещите войници – трудоваци. Има кухня, хлебарница, мелница, обществена баня и каптаж, който осигурява чиста вода.
По отношение на културните инициативи се наблюдава същото темпо, каквото по отношение благоустройството на конезавода. Построена е сграда с голям салон, читалище с библиотека и църква.
Към настоящия момент Държавно предприятие „Кабиюк” притежава 3 000 хектара земя – 2 000 обработваема, в която се отглеждат ечемик, пшеница, царевица, слънчоглед и люцерна и 1 000 хектара пасища. Отглеждат се крави, овце, свине и коне. Към основните дейности са опазването на застрашените местни породи – медно-червена шуменска овца, каракачанска овца и българско сиво говедо. Полагат се също грижи за опазването на територията на Кабиюшката могила със съществуващите там редки билки и растения. На могилата в с. Коньовец е намерено единственото цвете „котенце“, останало още от ледниковата епоха.
Източник: shumenski-krai.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Comments are closed.