Знаменосецът от Дряновската епопея

С оръжие в ръка Димитър Атанасов – Русчуклийчето геройски загива в неравната борба с турците за освобождението на България

И той е един от почти забравените герои. За него малко се знае, малко е писано и все е оставян в сянката на известните – поп Харитон, Бачо Киро, Петър Пармаков – главните ръководители на четата, създала с нечувания си героизъм епопеята в Дряновския манастир „Св. Архангел“, на която той е знаменосец.

Редно е да му отдадем заслуженото, защото и той е един от активно действените и забележителни фигури в подготовката на бунта в Русенско, Разградско и Първи революционен окръг. Той е един от плеядата герои, дарили живота си млад за свободата на България през кърваво-зеления април 1876-а.

Димитър Атанасов, известен като Русчуклийчето, е роден в Русчук през 1853 г. в заможното семейство на известния търговец Атанас Маринов. Търговията явно е наследствен занаят, защото по-малкият брат на Димитър – Тодор, също става крупен търговец.

Димитър учи и завършва с отличие V клас на русенското петокласно училище, което имало голям авторитет, който пък се дължал на усилията на известния Драган Цанков.
Бащата се готвел да го изпрати да продължи образованието си в руския град Николаев, като го настани в пансиона на българина Тодор Мангосов. За жалост се разболява тежко и умира и надеждата за образование в Русия отпада….

След кончината на баща си Димитър заминава за Румъния, като оставя на грижите на брат си трите си сестри. В Галац младият българин работи в търговска кантора „Добрович“, където се школува в търговските дела. През 1871 г. се завръща в Русе и, макар млад, става самостоятелен търговец на храни и колониални стоки.
Като прилага занаята си из Русенско и Разградско, той става добре познат на населението, което после му помага в революционната дейност в тия области. Уж по „търговски дела“ като ходи насам-натам, той започва „и работа между еднородните си за национална правда“.

Едно от делата му е да основе с верни другари „Ерфана компания“, която става страж в защита на българщината и е в постоянен конфликт с турските власти и българските чорбаджии.
Димитър Атанасов по външност бил едър здравеняк, а по характер – буйна натура. Той
бил смел до безразсъдство, без да се страхува от турски и гръцки власти, макар да си навличал неприятности. Морално, физически и материално защитавал винаги изпадналите в беда българи.

Забележителен е следният случай. Веднъж чул, че черкези от с. Абланово, Русенско, отвлекли хубавата българка Елена от Русе да я потурчат. Тутакси той оседлава коня си, отива в Абланово да научи подробности. Веднага се връща в Русе и тъкмо Елена била доведена да каже пред кадията и митрополита Григорий, че се отказва от вярата си и иска да приеме исляма, явява се снажната фигура на юначния Димитър и с риск за живота си се изправя между Елена и турците, спира ги и с „буен глас“ извиква: „Елено, какво правиш? Защо се зачерняш? За читак ли ще се жениш? Елено, кажи си правичката, че насила те водят тук, не се съгласявай, откажи…”. Пламенните слова на Димитър спасяват момичето, което признава насилието и властите го освобождават.

След тази случка животът на Русчуклийчето става и по-интензивен в областта на организаторската революционна дейност. Заедно с другарите си Тома Кърджиев, Никола Обретенов, Георги Икономов, Иларион Драгостинов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов от Чукур чифлик и др. той основава таен революционен комитет със седалище с. Червена вода. А в Русе, за да прикрият дейността си, наемат дома на най-влиятелния пред турците чорбаджия Костаки Маринович, като там основават читалище, където тайно правят планове за „будущото въстание“.

Между многото политически „зулуми“ на тази група, начело с Димитър, била и борбата против гръцките владици и гръцката експанзия. Русенските гърци били малко, но наели сградата на Алекси Абаджията при река Дунав и я превръщат в своя църква. Хората от комитета около Димитър решават да ликвидират храма. Навръх Коледа през 1871 г., когато гърците „стрували“ служба, в сградата влизат Димитър, Тома Кърджиев, Обретенов и др. с цигари в уста – с цел да предизвикат гърците към саморазправа. Преди това обаче те пращат хора да бият камбаните, а други с файтони из кварталите Гирдапа, Чукур чифлик, и Диш Варош да викат българите да тичат към гръцката църква, че гърците нападнали „наши българи“.

Целият град изпада в тревога. Всички се струпват при гръцкия храм. В момента, когато нашите момчета пафкат цигарите, влиза пруската посланичка – отявлена гъркиня, и като спира при тях, възмутено ги пита къде се намират – в църквата или в кръчма. На това Димитър отговаря: „В гръцки вертеп“!
Вътре почва борба, отвън – също. Младежите изскачат от храма с викове „Ще ни убият гърците, дръжте, бийте, събарайте църквата!” Българите разгонват гърчолята и за около два часа сградата е изравнена със земята.

Турските власти бият тревога, войските обграждат улиците, но вече е късно. Идва турският паша и застава на страната на гърците като сипе сквернословия към българите. Димитър Атанасов отива при него и с широката си грамадна ръка му зашлевява силна плесница. Отново настъпват сбивания, гърците стрелят от съседните къщи, особено от дома на посланика Калич. Има и ранени, между които и Димитър – с разцепена вежда. Българите го прикриват, като твърдят, че грък е ударил пашата…

Революционният комитет основава и театрално дружество, в което Димитър играе важни роли и е любимец на публиката. Наред с това съвещанията в Червена вода зачестяват под ръководството на учителя Тома Кърджиев. Русчуклийчето обикаля селата – не да печели пари, а да набира верни хора. Той още от рано успява да се снабди с тескере за носене на оръжие. Когато си го изваждал и искал позволение да носи кобури, револвер, пищов, нож и дълга пушка, чиновникът ядосано му казал: „Няма ли топ да запишеш?“ На което отговорът бил: „Че като стане нужда и него ще запиша!“

Облечен в разкошни турски дрехи, въоръжен от глава до пети, Димитър успешно върши своята апостолска дейност. Нямало човек от Русенско и Разградско, който да не го познава. Пред неговата внушителна фигура и неподражаемата му смелост треперели „както българските чорбаджии, така и турските власти. Неговото прозвище „Алай бей“ се носеше навред“ – съобщават очевидци и съвременници.

Пропагандата на Димитър Атанасов из Русенско и Разградско продължава до 1875 г. Русенският комитет работи добре, събират се средства за муниции и оръжие. И в 1875 г. започва пренасяне на оръжие от Румъния. Димитър заминава за Гюргево и Букурещ, откъдето да се занимава с тази задача. През март 1876 г. той и тъй нареченият Никола Червеноводеца (Еленчето) отпътуват от Гюргево за Зимнич и през Дунав – в Свищов (според брат му Тодор), откъдето пребродват навред селата и стигат дори до Михалци и Бяла черква.

Но преди това, той минава през Горна Оряховица, където начело с Георги Измирлиев и Иван Панов се готвела чета за въстанието. Следствие на три последователни предателства двамата революционери са заловени заедно със знамето и арестувани. Въстанието в този търновски край пропада. Остава Белочерковският център – северозападно от Търново. Димитър трябвало да се крие из града, докато заедно с поп Харитон и Петър Пармаков се „измъкнали“ и спасили от арестите.

Докато е в Михалци, Русчуклийчето се крие в къщата на хаджи Дафин. Веднъж, било по Гергьовден 1876 г., в дома му дошъл турският началник на жандармерията – табур-агасъ Теферик бей, с цел да открие нещо в селото. В същото време там е Димитър, който като научава за визитата се кани веднага да застреля бея. Семейството едва успява да го придума да излезе от дома им от задната порта, докато Теферик бей влезе през голямата им порта. Така се предотвратила една трагедия, може би и за цялото село, пък и за делото.

Когато настъпва 28 април, в сборното място Мусина се стичат четниците от селата Бяла черква, Михалци, Вишовград, Дичин, Мусина, Голямо яларе. След полагане на клетвата и избирането на ръководния орган – войвода поп Харитон, подвойвода Бачо Киро, военен ръководител – офицера Петър Пармаков, за знаменосец е обявен Димитър Атанасов. Там той получава въстаническия байрак, ушит от дъщерята на Бачо Киро – Ирина, учителката.
С разтуптени от радост сърца четата от 192 души (103-ма от които са от Бяла черква) потегля.

Веднъж между мен и хора, незапознати с фактите, се проведе спор – къде се е развяло точно знамето, на кое място. Според сведенията на летописеца на Бяла черква, (четник в четата на Бачо Киро и поп Харитон) свещ. Петко Т. Франгов, научаваме следното: „Стигнахме село Махалата, което е населено само от българи и се намерва четвърт час от турското село Балван. Спряхме се за малко в това село, взехме хлеб, като се присъединиха към нас още пет искрени родолюбиви момчета.

За пръв път тук се разви байракът пред четата. Слънцето току-що бе изгряло и тих източен ветрец повяваше, а знамето гордо се вееше. На знамето бе написано кръст и надпис „Свобода или смърт“. Знаменосецът бе Димитър Русчуклията от гр. Русе… Тогава видях, че може да се плаче от ентусиазъм и от радост. Често се чуваха думите „Живи бяхме да видим знаме да се развява над главите ни!“
В Дряновската обител Димитър поставя байрака насред двора на манастира, а той се сражава смело 9 денонощия с турската войска и башибозук.

Накрая, след като вече е невъзможно да се остане в потъналата в пламъци обител, идва време да се търси начин за пробив и излизане от него. По общо съгласие знамето е изгорено, за да не попадне в турски ръце, и през нощта на 7 срещу 8 май 1876 г. останалите живи четници (без поп Харитон, който ослепен се простил с всички) правят отчаян опит за излаз през манастирското лозе. Именно в тая нощ пада пронизан и знаменосецът с буйната и непокорна глава Димитър Атанасов – Русчуклията.

„Знаменосецът запечата със скъпата си кръв свободата на многострадална България. Русчуклийчето… при манастирското лозе, с оръжие в ръка, геройски загина в неравната борба с азиатците за освобождението на България“ – пише свещ. Петко Франгов в една от книгите си.

Източник: desant.net