Иван Фичев е сред малцината търновски генерали, към които паметта и признателността на поколенията проявява известна щедрост.
Това се дължи на факта, че той не само достига до най-високите длъжности в армията: началник на Генералния щаб, началник-щаба на Действащата армия по време на Балканската война 1912-1913 година, военен министър (1914 – 1915 г.), но и на избора му за действителен член (академик) на Българското книжовно дружество (БАН) през 1909 година.
Още през 1942 г. друг бележит висш военен от старата столица – генерал-майор Рашко Атанасов, посвещава на именития си съгражданин биографичната книга “Генерал от пехотата Иван Фичев”. За съжаление сега тя вече е библиографска рядкост и не може да бъде открита дори в депозитната Регионална библиотека “П. Р. Славейков” – Велико Търново.
Иван Фичев има щастливата съдба и привилегия не само да се роди в най-българския град Велико Търново, но и да произхожда от фамилията на Колю Фичето.
Внукът на прочутия майстор строител има прекрасната възможност да учи при най-добрите търновски учители: Георги, Петър, Цани Гинчев, Ангел Границки. По-късно продължава образованието си в Габрово и цариградския „Робърт колеж”, който не завършва поради смъртта на баща си през 1877 година.
Скоро след трагичното семейно събитие започва Руско-турската освободителна война 1877-1878 година. Младият родолюбец постъпва доброволец във Второ опълчение. Качествата му впечатляват руското командване и той е назначен за преводач на габровския окръжен управител, а по-късно и на търновския губернатор. Впоследствие става секретар на търновския окръжен началник. Канцеларската служба обаче не му допада и Иван Фичев решава да се посвети на професионална военна кариера.
След успешно издържани на 26 май 1880 г. писмени изпити той е зачислен на действителна служба като юнкер в Софийското военно училище. На 30 август 1882 г. го завършва девети по общ бал и е произведен в първи офицерски чин “подпоручик”.
По време на Сръбско-българската война 1885 година, вече поручик, Иван Фичев е командир на рота, с която участва в отбраната на Видинската крепост.
След края на най-българската война бележитият старостоличанин служи в 6-и Търновски пехотен полк като ротен командир. На тази длъжност го заварва драматичният август на 1886 г., когато превратът по детронацията на княз Александър І Батенберг е последван от контрапреврат, възглавяван от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов.
За разлика от други търновски генерали, Иван Фичев застава твърдо до някогашния апостол и настоящ държавник Стамболов. Нещо повече, той успява да спечели напълно доверието му. За това свидетелства фактът, че един от първите мъже на България не само го взема със себе си при посрещането на Александър І Батенберг в Русе, но дори успява да издейства назначаването му за адютант на княза. Тази “чест” не продължава дълго, тъй като още същия месец Александър І Батенберг абдикира. Иван Фичев се завръща в родния си град и продължава службата си като офицер.
През февруари 1877 година Русенският гарнизон се вдига на бунт срещу регентството и режима на Стефан Стамболов. И този път бъдещият генерал “удря рамо” на своя съгражданин. Начело на сборна рота от 110 души той пристига от Велико Търново в Русе, където “допринесъл за бързото възстановяване на реда”. За благодарност е повишен в чин капитан и за месец и половина е командирован във висшата военна школа в Белгия. Малко по-късно, от 1889 до 1891 година, учи в италианската академия на Генералния щаб. През януари 1892 г. получава званието “майор” и е назначен за старши адютант при управлението на II тракийска дивизия.
През 1893 е назначен за началник на Учебното бюро при Военното министерство, предназначението на което е да подпомага обучението на войските. Може би малцина знаят, че Иван Фичев е редактор на първия български военен вестник “Народна защита”, издаван във Велико Търново още през 1886 година. Като началник на Учебното бюро той поема и редактирането на сп. “Военен журнал”.
Преди започването на Балканската война 1912 – 1913 г. Иван Фичев е назначен за началник-щаба на Действащата армия.
Под негово ръководство се изготвя нов оперативен план за действие на армията. “Стратегическата изненада на Фичев – пише Симеон Радев – произведе навремето силно впечатление у военните кръгове в Европа. Те видяха в нея една бляскава проява на българската военна мисъл.”
След Балканските войни Иван Фичев продължава да е началник-щаба на армията. На 1 януари 1914 г. с повишението му в звание “генерал-лейтенант” е назначен за началник на Трета военноинспекционна област със седалище Русе. С Указ N 5 на Министерския съвет от 1 септември 1914 г. е назначен за министър на войната в правителството на д-р Васил Радославов.
Предвидливият търновец обаче, измъчван от преживения погром в Междусъюзническата война, не споделя войнствения ентусиазъм на управляващите и най-вече желанието им да обвържат страната с Централните сили. Затова по собствено желание с височайша заповед N 29 от 17 август 1915 година търновският генерал е уволнен от всяка служба и е зачислен в запаса на армията.
През 1921 година Иван Фичев приема предложението на земеделското правителство и става пълномощен министър на България в Румъния.
След завръщането си в България Иван Фичев се установява в София и се отдава предимно на историографска дейност.
За разлика от някои старостоличани, които след установяването си в София бързо “забравят” за “провинциалния” си произход, внукът на Колю Фичето никога не изневерява на корените си.
През есента на 1904 година той е сред основателите на великотърновската дружба “Трапезица” в София, която си поставя за цел “да поддържа връзка с родния си град и да се грижи и подпомага за икономическото повдигане и историческо изучаване на гр. Търново”. Бъдещият генерал е избран за подпредседател на настоятелството. В периода 1929 – 1930 година той става и негов председател и до смъртта си на 18 ноември 1931 година е в състава на ръководството.
Поклон пред паметта му!
Източник: voivodi.eu
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.