За Дойно Граматик, уникална възрожденска личност, учител, свещеник и книжовник, знаем малко.
Един от първите му биографи – Милан Радивоев, е съхранил за поколенията следното предание, чуто от стари еленчани, почти съвременници на Дойно:
Около края на ХVІІ век, след някакви размирици в Османската империя, „едно отделение от 100-150 еничари пристигнало в село Дрента, Еленско, през Радовския проход (Хаинбоаз)… със себе си водели няколко пленени български момчета…“ Едно от тях било спасено от бездетен дренчанин. То се казвало Стоян, но било наречено от връстниците си „робчето“. Това прозвище остава за потомците на Стоян – Робовската фамилия.
„Стоян добил син, когото при кръщаването нарекъл Станю, на името на избавителя и благодетеля си. От Станю се родили няколко деца, от които са известни само две: Михо и Дойно. Като поотраснали тези двама братя, били заведени в Елена да се учат на четене и писане при тогавашния хилендарски изповедник хаджи Сергий и да му слугуват. Тук в Елена се заселили, задомили и станали родоначалници на две отделни поколения.“
Дойно Граматик е роден в средата на ХVІІІ век. Незнайно къде и кога изучил златарския занаят. Бил сръчен майстор. Построил даже един дървен часовник. „Сетне научил от Стоян Граматика, учител през първата половина на ХVІІІ век в Елена, да подвързва с мешина всякакви църковни книги и върху кориците им да отпечатва някои от Евангелието образи, които той изливал от мед.“
Дойно Граматик учителства у дома си. Прави препис от Паисиевата история от втория Софрониев препис, като за целта ходи в Котел заедно със съгражданина си Иван Кършев. През 1786 г. става и свещеник, за което свидетелстват надписите по первазите на два медни сахана, съхранени от потомците му.
Дойно Граматик има забележителна за времето си книжна сбирка. Макар и пострадала на 22 ноември 1877 година при нашествието на Сюлейман паша, от нея са запазени няколко печатни книги и ръкописи. Един от ръкописите, освен религиозни разкази, съдържа и речи против самовили и магьосници.
В старо руско съчинение, в което се говори за разделението на църквата във време на патриарха Фотий, има и интересни сведения за българска история. В библиотеката на будния свещеник има и сбирка стихове от Светото писание, печатана през 1763 година, с корици, по-стари от самата книга, върху които е отбелязана годината 1707.
Към известното от библиотечния фонд на Дойно Граматик можем да отнесем и преписа от Паисиевата история, който той прави през 1784 година, както и подвързаният към него труд на Христофор Жефарович „Стематография“ (1741 година), съхранявана сега в Народната библиотека в София.
От преписа на „Историята…“ научаваме твърде много за културата и гражданските позиции на еленския възрожденец.
Според изследователя му Б. Ангелов Дойновият препис на Паисиевата история се отличава твърде много от другите нейни преписи.
Най-интересни са местата, допълнени от ръката на Дойно Граматик.
Разказът за Ной и тримата му синове например не се ограничава с казаното от Паисий, нито пък с казаното в самата Библия, по която книжовникът се води. Повествованието е по-подробно, по-целенасочено. Завършва с фразата: „И от този родъ Афетовъ произишле родь славянскии, сиреч славни на име москови, поляци, чехи, кроати, серби, болгари, моравляни и прочыи премноги народи, що са били най-силни на землята.“
Обширна е добавката, в която става дума за разселването на славянските народи.
Третата добавка е пак за славяните – тук още веднъж се изтъква мисълта, че измежду другите народи, възхождащи към рода на Афет, славяните били най-прочути. Понеже българите, живеещи покрай Волга (откъдето идва и името на народа ни според Дойно Граматик), се умножили много, те тръгнали на юг, към Балканския полуостров, да дирят нови земи. Това станало през 378 г., както говори и Паисий.
Интересни са и двете прибавки за цар Самуил, заети, както казва сам Дойно Граматик, „от друга история“. Той не уточнява книгата, от която заимства, но е безспорно, че прибавките идат от прочутата и пламенно написана книга на хърватския поет Андрия Качич-Миошич „Razgovor ugodni naroda slovinskoga“.
Особено важни прибавки в Еленския препис на Паисиевата история са двете стихотворения, които Дойно Граматик помества в творбата – едното за цар Крум, другото – за цар Самуил и дъщеря му Косара. Тук те се срещат за първи път в нашата литература.
Забележителен е фактът, че Дойно Граматик е счел за нужно да притури тези стихотворения, за да покаже по-пълно живота и подвизите на тези български царе. Това са първите произведения в българската литература на светска тематика – военна и любовна. Това е голяма заслуга на Дойно Граматик, защото дотогава поезията е единствено религиозна – свързана с живота на някой светец или говореща за религиозно-мистични чувства.
В стихотворенията се прославя бойната победа на Крум над гордия византийски император Никифор и силната любов на Самуиловата дъщеря Косара към пленения от баща й сръбски крал Владимир. Да се заеме с превеждането им, книжовникът не смее. Но въпреки мисълта му, че ги преписва по „сербский йазик, той внася някои особености на своя роден говор – фонетични, морфологични, синтактични и лексикални.
Веднага след песента за хан Крум Дойно Граматик обяснява на своя читател: „Никто да се не чуде, що е оно ситно писано и овако ся песна пишетъ“, което е едно от първите определения в областта на теорията на литературата.
Според Б. Ангелов Дойно Граматик проявява критично отношение към своя извор – не преписва буквално, а комбинира и преразказва отделни пасажи, които не харесва. Така показва своето будно народностно съзнание – не всичко, което открива за българската история, счита за полезно, и това се отразява на книжовната му работа над Паисиевото съчинение.
По време на кърджалийското нападение над Елена през пролетта на 1800 година Дойно Граматик предвожда населението в защита на града. През същата година е част от тричленна делегация, която отива в Цариград да иска разрешение за изграждане на кале в Елена. В новоизградената църква „Свети Никола“, върху нарочно приготвена каменна плоча, през 1805 година той обезсмъртява случката, като подчертава, че църквата е изградена върху основите на старата, след опожаряването й „от агарянските разбойници“.
Запазен е и един миней за месец април, руско старопечатно издание, намерен в една от нишите на църквата „Успение на Пресвета Богородица“. В него се намират допълнителни данни за подвързаческото и преписваческо майсторство на Дойно Граматик.
Книгата – 294 листа, сериозно повредена, е лепена, укрепвана и дописвана, често по половин страница, от книжовника. Ръкописният текст навсякъде изкусно наподобява печатния. Тук за първи път имаме възможност да видим истинския краснописец Дойно Граматик.
Върху първите девет листа по горните бели полета неизвестна ръка е написала: „Тази книга, нарицаемая миней, принадлежи на храма „Свети Никола“ в село Елена. Той е бил скрит от кърджалиите да не го изгорят 1812 по Възкресение на априлия от I до XXIII и от туй е изгнил и подвързан от поп Дойна Станюв“.
Освен книговезец, преписвач и златар, Дойно Граматик е и майстор на медната и каменната пластика. Предполага се, че са негово дело надписите на Карайоановата и Хаджикръстевата чешма. Еднаквостта на материала, размерите, композицията и сходният текст на паметниците издават един и същ майстор. Даже стилово тези два надписа са сходни и много приличат на надписа в храма, който е „Дойно йерея писал“.
Към декоративната украса на двете чешми са добавени и две изправени лъвчета, едно срещу друго, държащи надписа – както е на българския герб в „Стематография“ на Жефарович, която Дойно притежава от 1771 година.
За датата на кончината на Дойно Граматик също се спори. Според някои изследователи е починал през 1810-а, но други посочват период след 1814-а, когато са датирани надписите на чешмите.
Източник: balgari.bg
Вижте повече на Patrioti Net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
