Разказ за приятелската дружинка

В Централния държавен архив се съхранява разказ на Райна Попова, предаден от сина й Ангел Г. Попов с бележката:

„Спомените на майка ми Райна Георгиева Попова, по баща Маврудиева, за народния поет Иван Вазов са писани през първата половина на 1950 г., когато се подготвяше отпразнуването на 100-годишнината от раждането на поета. Това стана по молба на художника Преслав Кършовски. Самите спомени, обаче, не бяха публикувани.

Майка ми Райна Г. Попова е родена в Ямбол на 9.ХІІ.1885 г. и се помина на 4.ІІІ.1973 г. на 88-годишна възраст. С буден дух, любознателна, със силно развито обществено чувство и надъхана с напредничавите идеи на времето, тя се включва във всички културни инициативи на града – една от основателките е на местния хор, на самодейната театрална група, а няколко години е била и библиотекарка в местното читалище. По същото време баща ми е телеграфо-пощенски служител в Ямбол.

Запознават се, даже взимат съвместно участие в театралните представления, организирани от самодейната театрална група. По думите на майка ми играни са били между другото “Доходно място” на Островски; “Хъшове” на Вазов; “Разбойници” на Шилер и др.

През 1910 г. семейството ни се установява окончателно в София. Майка ми участваше в редица женски дружества и се движеше в кръг от артисти и беше в близки приятелски връзки с Адриана Будевска, Елена Снежина, Вера Игнатиева и др. Семейството ни поддържаше връзки и с някои писатели като Люба Касърова, Евгения Марс, Людмил Стоянов (на когото родителите ми кумуваха при първия му брак) и др.”

А ето и нейният разказ:

„Познавам поета през последните няколко години от живота му.

Запознанството ни стана през септември 1917 г. в дома на моята приятелка, покойната писателка Евгения Марс. По изявеното от моя страна желание поканена бях след обяд на чай, за да бъда представена на поета.

Първите ми впечатления бяха: малко разговорлив, сдържан и сериозен, а в същото време крайно внимателен, любезен и занимателен. Говореше спокойно и с тежест. Разговорът се водеше на злободневни теми – развоя на войната, трудностите по снабдяването, изгледите за свършването на войната и пр. По политическите въпроси той говореше предимно с д-р Елмазов. За първата ми среща с поета не мога да кажа нищо съществено, тъй силно бях развълнувана. Трябва да се има предвид, че нашето поколение израства и се възпита с неговите творби и вълнението ми при запознанството ми с Вазова, което отдавна бе и една моя мечта, бе лесно обяснимо.

След чая у Елмазови пътят ни с поета бе в една посока и тръгнахме заедно. Той се опитваше да поддържа разговора и стана по-разговорлив. За да го улесня, аз разправих на Вазов, че неговата пиеса „Хъшове” е станала причина да се запознаем, да се залюбим и по-късно венчаем с мъжа ми. Това заинтригува поета. Обясних, че като любители на ямболската сцена (аз съм родом от Ямбол) сме участвали в тази негова пиеса, моят съпруг в ролята на Владиков, а аз – като Евгения. След като завърших, усмихвайки се добродушно, поетът ми каза: „Навремето мнозина не одобряваха тази моя пиеса. Аз лично я ценя като картина от живота на емигрантите хъшове в предосвободителната епоха… Но ако друго не е могла да допринесе, то поне е могла да се запознаете и да се залюбите със съпруга ви.” А после като се усмихна още повече, добави: „А може да има и други като вас.”

Приятелските връзки между поета, нашето семейство и общата компания, която поетът наричаше “дружинка”, продължиха без прекъсване до неговата смърт. През следващите години – 1919, 1920 и т.н. се събирахме вече доста често, както у дома, така и по домовете на сем. Елмазови, сем. Велеви (сестрата на Елмазова) и излизахме заедно.

Винаги, когато го канех у дома, той ни предупреждаваше да няма чужди хора. “Не обичам, казваше, кръга от непознати и отбягвам нови запознанства.” Вазов предпочиташе интимния приятелски кръг, в който той ставаше съвсем друг човек – поотпускаше се, ставаше разговорлив и духовит. Предпочиташе простото и скромно държане на хората около него. С тях той се държеше свободно и мило. Ядеше и пиеше умерено. Редко се е случвало да пие повече от 2-3 чаши вино. При добро настроение веднъж у нас, спомням си дори, че се хвана да играе българско хоро. Друг път пеехме български песни и той се опитваше да ни приглася. Обичаше много руските песни и сам често, когато беше в добро настроение, пееше много песента “Ах, Москва, Москва, белокаменая…”

През лятото на 1919 г. доста често се събирахме в Градската градина и по-точно в градинката-бирария на Градското казино. По него време там свиреше голяма духова музика. Вазов казваше: “Обичам да слушам познати музикални парчета, обичам музика мелодична и родена от сърцето. Тогава я слушам с наслаждение.” Особено обичаше да слуша потпури от познатите опери: “Фауст”, “Травиата”, “Трубадур”, “Риголето” и пр.

С тази компания и с поета сме посещавали често и Народния театър – обикновено на премиерните представления. Спомням си, че Вазов особено много ценеше заради таланта й и уважаваше като човек нашата голяма драматична артистка Адриана Будевска. Често съм слушала ласкави изказвания от него лично за Кирков, Огнянов и Стефанов. Веднъж, след едно представление на драмата от Евгения Марс “Магда”, той дълго говори с възторг и одобрение за тази театрална творба на Евгения.

Като събеседник Вазов беше прекрасен и забавителен. Говореше на изискан поетичен език, употребяваше често, както русизми, така и красиви, чисто български думи, взети от българското езиково богатство. Той се възхищаваше често от богатството, красотата и широката нюансировка на нашия език.

Сам Иван Вазов казваше: “Лош оратор съм и още по-лош ставам, когато се развълнувам. Голяма мъка беше за мен по юбилея ми, когато трябваше да говоря. Изобщо трябваше да употребя много усилия, за да издържа от началото до края тържествата по юбилея. Беше много мило и затрогващо за указаното ми от всички внимание, за израза на уважение, които ми засвидетелствуваха, но за мен тези тържества бяха цяло мъчение.”

Моите лични впечатления от връзките на поета с Евгения Марс са, че те бяха приятелски и сърдечни. В нашите интимни разговори с Евгения, тя не ми е доверявала нищо, въпреки че бяхме добри приятелки, което да ми даде повод да мисля, че техните отношения са надхвърлили тези рамки. Вазов беше силно привързан към Евгения Марс, нещо повече, той я обожаваше. За това говорят не само писмата му до нея (издадени посмъртно), но и неразделната им дългогодишна дружба и особеното внимание и нежност, с което той се отнасяше към нея винаги. Не само в нашия тесен кръг от познати, но и пред външни хора, които са попаднали в компанията, той я наричаше “царицата”. Когато бивахме събрани на чай (той пиеше чай винаги от стъклена чаша) или на вечеря и ако Евгения случайно липсваше, той я търсеше с очи и ако не я виждаше, питаше: “Къде е царицата?”

Веднъж Вазов ми разправи за запознаването си с Евгения Марс, което тя в последствие ми потвърди. Спомням си, че това се случи в началото на пролетта на 1918 г. Връщахме се двамата с поета от семейство Велеви, където бяхме на чай. По пътя минахме покрай бившето кафене “Панах”, за да минем по Търговска за градската градина, и пред кафенето продаваха кокичета. Стана и дума за Евгения и Вазов разправи следното за запознаването си с нея.

Това станало в един ресторант-бирария в Горна баня. Поетът бил на една маса с няколко приятели, а семейство д-р Елмазови на друга в съседство. Тя му направила впечатление на млада, интересна, интелигентна и пълна с живот жена. Струва ми се, че в компанията му е имало общ познат, който е запознал поета със сем. Елмазови. По това време Евгения е била написала някои свои работи и поетът се заинтригувал извънредно много, когато се научава за това. Той изказва желание да му прочете някои свои работи, които той харесва, и така в последствие се създава една здрава приятелска връзка, която продължила до края на живота на поета. Вазов също така ми каза, че той се бил спрял на псевдонима на Евгения “Марс”.

Сашка ЖЕЧЕВА

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!