Едва ли има просветен българин, който да не знае името Чудомир и то да не предизвиква усмивка и позитивни чувства в него.
Е, малцина си спомнят истинското му име – Димитър Христов Чорбаджийски, но като Чудомир го знаят. Защото хумористът с този псевдоним напълно се препокрива с името – той наистина е мирско, световно чудо. При Чудомир човек не може да определи кой от талантите му е по-голям – писането, или рисуването.
На 25 март 2018 г. се навършиха 128 години откакто е дошло на бял свят чудото Чудомир. А как възниква псевдонимът му Чудомир? – Малцина знаят, че идеята е на съселянина на хумориста – Дянко Фурнаджията, който един ден видял фотографията на издирвания с парична награда деец на ВМРО – Чудомир Кантарджиев, и намерил огромна прилика между „терориста“ и Митко. Така бъдещият писател и художник-карикатурист първо се сдобива с прякор, а по-късно прякорът му става псевдоним.
С образование
Чудомир е името, с което става известен, но използвал и други псевдоними: Брей, Два пъти фан, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Оскар Бум, Пилот, Мария Василева, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Шлук и Яу, Яу, Ч., Чуд. и др.
Димитър Чорбаджийски-Чудомир, е роден на 25 март 1890 г. в село Турия, Старозагорско, като седмото от осемте деца на хаджи Христо Георгиев Чорбаджийски и Мария Дончева. Началното си образование завършва на село и отива да учи прогимназия в Казанлък. Баща му се надявал будният Митко един ден да стане офицер, или търговец, но момчето го влече рисуването. В автобиографията си Чудомир, в типичния си стил, разказва как слава Богу рухнали плановете на баща му да го направи или военен, или поп. Накрая човекът се уверил, че синът му и за бакалин не става, защото раздавал стока на вересия. „И така попаднах в Рисувалното училище“, разказва Чудомир.
През 1913 г. завършва Държавното художествено-индустриално училище в София. Започва Балканската война и роденият за тихо творчество, е мобилизиран на фронта. През 1912 година Чудомир сключва брак с колежка – художничката Мара Нонова. След като се дипломира през 1919 г. , и двамата работят като учители в Казанлък. През 1929 г. Чудомир заминава за специализация по рисуване в няколко училища в Париж. След нея прекарва известно време във Виена.
През 1932 г. съгласно един закон, според който при семейните двойки учители единият трябва да напусне държавната работа, Чудомир остава без работа. Канят го да поддържа хумористичната страница на в. „Зора“. Не се чувства удовлетворен от тази работа и я напуска през 1940-а. В този период прави няколко пътувания в чужбина – до Рим, Венеция и Римини. „Вдишва културен въздух!“, както се изразява самият той.
Чудомир: „- Когато бог иска да накаже някого, прави го учител“
През 1938 г., за забележителния си принос като краевед, Чудомир става член на Върховния читалищен съвет в Казанлък, през 1965 г. става заслужил деятел на изкуствотоа, през 1966 г. е избран за народен представител в Петото народно събрание, а на 23 май 1967 г. получава званието Народен деятел на културата. Продължава до последния си дъх през 1967-а да оглавява читалище „Искра“ и Историко-етнографския музей в Казанлък.
В продължение на 60 години Чудомир твори. За пръв път публикува свои карикатури и злободневки в рими през 1907 година. Постепенно се пробва и в по-сериозните жанрове – започва да пише фейлетони, разкази и епиграми в списанията „Барабан“, „Въртокъщник“, „Остен“, „Жило“, „Червен смях“, както и от вестниците „Слово“, „Зора“, „Искра“ (Казанлък) и др.
Сред приятелите му още от ранните години на творчеството му, са други двама колоси на литературата – Димчо Дебелянов и Людмил Стоянов. Най-голяма популярност му донасят кратките му хумористични разкази. Те са издадени в поредица от книги: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др.
Няколко дни преди смъртта си, сякаш е предчувствал края си, Чудомир предава на Серафим Северняк свои записки, кръстени „Драсканици в болницата“. Там с типичното си чувство за хумор пише: „Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не вали дъжд.“
Умира на 26 декември 1967 г. в София. Погребан е по негово желание в градинката пред къщата, в която е живял.
Източник: uchiteli.bg
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
