Цар Борис I – Михаил – Покръстителят

След смъртта на баща си кан Пресиян през 852 г. Борис I наследява една обширна България, превърнала се във фактор в Европейския югоизток.

Според него външната политика трябва да съответства на силата и мощта на държавата ни. Още на следващата 853 г. младият кан решава да окаже помощ на укрепналата Великоморавия в конфликта й с Източнофранкското (Немското) кралство. Тази първа война, която кан Борис води е несполучлива.

Моравците и българите са победени от немците. Военният неуспех се оказва знаменателен за съдбата на младия кан, като държавник и личност. Конфликтът е урегулиран през 855 г. и вниманието му е насочено към българо-ромейската граница в северна Тракия, където набезите от двете посоки продължават. Изпратено е пратеничество в Цариград. В това време Византия е атакувана от арабите на изток и втора война с българите й е нежелателна. Започват продължителни преговори, завършили с мир, според които Загоре и Родопите са трайно в българските предели. В началото на 60-те години на IX век, Византия организира заедно с Великоморавия, Сърбия и Хърватско коалиция срещу българите. Единственият възможен съюзник за Борис е Немското кралство. През 863 г. заедно с Людовик II Немски (855-876 г.) българите постигат успех срещу Великоморавия. Но в Сърбия българската войска търпи поражение. Там са пленени престолонаследникът Хръсате и 12 велики боили. След личната намеса на кан Борис те са освободени и е сключен мир без промяна на границата.

Неуспешна е и войната с хърватите, водена лично от кана. И тук Борис I постига мир без промяна на границата. През първото десетилетие на трона, проличава силата на Борис в преговорите, а не във войната. Неуспешните войни с могъщите съседи на България – Византия и немското кралство водят до размисъл у българския владетел. Той прозрял, че те са духовно и идеологически обединени чрез християнството.

От друга страна народът в България е доста пъстър в етническо и религиозно отношение. Тези обективни външни и вътрешни причини подтикват Борис I да вземе съдбоносното решение да се покръсти и да покръсти своя народ. За да избегне прякото политическо влияние над държавата си от съседна Византия, канът решава да приеме кръщението от Рим. През 863 г. той поема задължение пред Людовик II за покръстване по западен образец. Научили за това във Византия веднага реагират с военен поход в България.

През VIII 863 г. започват земетръси продължили цели 40 дни, връхлитат скакалци земята и настава глад, върлуват болести. Всичко това заставя владетеля да започне преговори с ромеите. Те завършват със сключването на „дълбокия мир“ за срок от 30 години. Териториално е сравнително благоприятен за България. Загоре остава в нейните предели дори уголемено в северна Тракия. Загубени са само част от Родопите и извоювания от кан Пресиян излаз на Бяло море между реките Места и Струма. Едно е условието, което налага император Михаил III (856-867 г.) българите да приемат християнството от Цариград.

В началото на 864 г. кан Борис I със семейството си и всички влиятелни боили от двореца и Плиска са покръстени от византийски сановници от цариградската патриаршия, тайно и в дълбока нощ. Борис сменява титлата си с княз и приема името на кръстника си император Михаил. Опитите на ромейските мисионери да пристъпят към покръстване на аристокрацията и народа среща недоволство. През 863 г. броженията се засилват и след като обхващат всичките 10 комитета (области) започва открит бунт. Владетелят взема крути мерки и се разправя сурово, по езически с водачите на бунта. По негова заповед са изтребени 52 велики боили и наследниците им. Народът и по-малко знатните той освободил. Както пише летописецът с христова сила и кръстния знак, той победил коравото и непокорливо българско племе. Така през 865 г. започва масовото покръстване на българският народ и болярите му.

С налагането на християнството обаче се увеличава опасността от засилването на прякото ромейско политически влияние над България. Поради това започва борба за независима църква. Тук отново проличават големите дипломатически заложби на Борис. С умелото лавиране и пратеничества в Цариград и Рим използва съперничеството между източната и западната църкви и двата християнски центъра за да постави твърдо българските искания за самостойна църква. Достатъчно е да припомним българските 106 въпроса до папата в Рим. Цариградският патриарх Фотий и папа Николай I се вплитат в яростно съперничество по българския църковен въпрос. Чие да е църковното влияние в България се разисква на църковния събор в Константинопол през 867 г. където се достига до схизма.

Опитът на папа Адриан II да постави свой епископ начело на българската църква кара Борис Михаил да се обърне отново към Цариград. В края на 869 г. е свикан нов VIII Вселенски църковен събор в Цариград, който да преодолее схизмата между западната и източната църкви. На 4. III. 870 г. на последното извънредно заседание на събора са въведени български пратеници, които поставят българския църковен въпрос. Достига се до решение България да се върне към светата Константинополска църква от която беше отделена. Тогава се решава България да има свой архиепископ – византиец – назначен със съгласието на княза. На 24. XII. 879 г. е дадена самостойност на Българската архиепископия. Първият й архиепископ е Йосиф. За българите остава нерешен въпросът за гръцките свещеници по места, проповядващи на народа на неразбираем за него гръцки език, превърнал се в държавен.

Истинското божие благоволение е появата на прокудените Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум и Ангеларий през 886 г. първо в Белград, а после изпратени в столицата Плиска. Посрещнати радушно от княз Борис I Михаил, те започват своята мисионерска дейност да разпространяват християнството на славянски език чрез светите книги, написани от глаголица. Климент е изпратен в Кутмичевица, в градовете Охрид, Девол и Главиница, а наум остава в Плоска и Преслав. Посял семената на християнството и подкрепил началото на славянската просвета, Борис решава да се откаже от престола и да се отдаде на монашеско усърдие.

Това става през 889 г. в полза на първородния му син Владимир Хръсате (Расате) (889-893 г.). недалновидната политика и опитите за реставрация на езичеството довеждат до дворцовия преврат на бащата. Борис с верните си хора сваля от трона Владимир, наказва го с ослепяване и го изпраща в затвора.

Свиква народен събор в Преслав. Решенията на събора са важни – третият Борисов син Симеон става княз, славянският език е официален, ромейското духовенство е прогонено и е заменено с български свещеници. Климент Охридски е избран за пръв български епископ на славянския език, Преслав става новата столица. След тези важни събития Борис отново надява монашеската дреха и се връща в манастира. За да остане там до края на дните си. Осъзнал и покаял се за греховете си, извършени като държавник в полза на въздигането и обединението на българския народ и неговата държава в Европейския югоизток. Така в съгласие със себе си и в прозрение на величието на неговото патриотично дело старият княз починал на 2.V.907 г., в събота вечер около 80-годишна възраст. Българската църква го канонизира за първият наш владетел цар – светец. Но делото му за покръстването на българите, църква с проповеди на славянски език и църковна самостоятелност го правят сред най-значимите български владетели от I Българска държава.

Румен СТОИЛОВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!