Уроците от съдбовния пробив при Добро поле

В края на август 1918 г., Франше Д’Епре, командващ Солунската армия, взема решение да пробие нашия Южен фронт, като нанесе главния удар в направление Воден, Добро поле, Градско и спомагателни удари в направленията Кукуш – Струмица и Битоля – Прилеп, с цел да унищожи Първа и Единайсета (германска) армия и да развие успеха в направление Скопие – София.

Общо в състава на Солунската армия влизат 321 дружини, 40 ескадрона, 3212 картечници, 1536 оръдия – всичко 617 000 души.

За изпълнението на този план се създават три войскови групи: ударна, дясна и лява.
Ударната група в състав 6 сръбски и 2 френски пехотни дивизии, една сръбска кавалерийска дивизия и 40 тежки батареи, получава задачата да нанесе основния удар в главното направление: Воден, Добро поле, Градско.

При тази обстановка главнокомандващият генерал Никола Жеков и помощникът му генерал Тодоров, съвместно с щаба в Кюстендил, вземат решение армиите да продължат отбраната на заетите от тях позиции без идея за широк маньовър, тъй като липсват стратегически резерви, а и не са положени усилия за създаването им. Общо Южният фронт е зает от 253 дружини, 2710 картечници и 1217 оръдия.

Мизерното тилово осигуряване, лошо изградената в инженерно-фортификационно отношение позиция, голямото числено и техническо превъзходство на съглашенските войски и редица други грешки неизбежно довеждат българската армия до поражение. Германските командири и щабове се подчиняват повече на германското, отколкото на нашето главно командване.

В изпълнение на поставената му задача командващият ударната група взема решение да атакува позицията на връх Сокол в района на Добро поле, да разгроми нашите Втора и Трета пехотни дивизии, по билото на Нидже планина да настъпи към Неготин и Кавадарци, да развие успеха към Градско и да излезе в тила на Първа и Единайсета армия, а оттам по долината на река Вардар да овладее Скопие.

Ударната група била съсредоточена както следва: Първа сръбска армия (Дунавската, Дринската и Моравската дивизии) в полосата между Будинарци и Търнава, а Втора сръбска армия (Югославянската, Тимошката и Шумадийската дивизии), 122-ра и Седемнайсета френска дивизии – в полосата между Добро поле и Баховския рид.

122-ра и Седемнайсета колониална и Шумадийската дивизии в първи ешелон получават задача да извършат пробив в отбраната на фронт, дълъг 9 км. Тимошката и Югославската дивизии във втори ешелон получават задача да осъществят пробива и да овладеят гребена на Нидже планина и след това да развият настъплението по долината на река Черна.

Първа сръбска армия във втори оперативен ешелон с Дунавската и Дринската дивизии в първи ешелон и Моравската във втори получава задача да развие успеха на първи оперативен ешелон и да продължи настъплението в направление на река Вардар. Началото на настъплението е в 5,30 ч. на 15 септември 1918 г.

Деветкилометровият фронт от връх Сокол до връх Петерник, на който противникът предвижда да нанесе своя главен удар, се заема от левия фланг на Втора пехотна Тракийска дивизия, която отбранява фронт от 30 км, и от десния фланг на Трета пехотна Балканска дивизия, която отбранява около 50 км.

Въпреки че тази позиция се заема от наши съединения още от 1916 г., тя е изградена лошо от гледна точка на фортификацията и не е укрепена. Подготвени са само два реда окопи на разстояние 50 – 100 м един от друг. Укритията не са стабилни и са разрушавани от тежките снаряди на противника, за който боеприпасите не са проблем.

Атакуваният участък Сокол – Баховски рид е било възможно да бъде подкрепен от пет дружини и осем оръдия, отдалечени на 18 км от предния край на отбраната, от 10 пехотни дружини (армейски резерв) на 26 км от предния край и от резерва на групата армии – седем дружини и шест оръдия на 50 км от предния край, в Прилеп.

В края на август 1918 г. нашето командване разполага със сведения, че се готви настъпление от съглашенските войски, като главното направление е Добро поле. Вместо да вземе мерки за укрепване на отбраната, щабът проявява престъпно бездействие.

Цели два месеца пред очите му противникът готви настъпление, но въпреки това не са взети мерки за укрепване на отбраната, което е позорна страница във военната история на България. Тиловото осигуряване и изобщо снабдяването на съединенията и частите с всичко необходимо за живот и бой е в окаяно състояние.

Командирът на Втора пехотна Тракийска дивизия при приемането й през юни донася: „Маса войници без нищо на краката си, часовият бос! Горното облекло парцали, долното – съвсем няма или парцали”.
На 14 септември 1918 г. артилерията на противника открива огън от Дойранското до Охридското езеро. Особено силен е той в района на Добро поле. Окопите, укритията и загражденията по нашата зле изградена позиция са разрушени.

Авторът на книгата „Нашата седма дивизия” – полковник Трифон Ангелов, привежда думите на един от участниците в отбраната: „Барабанният огън бе разрушил всичко… окопи, ходове, подслони, гнезда за картечници и минохвъргачки, наблюдателници и прочие… От телената мрежа нито следа. Гранати и мини бяха надупчили земята като решето… Не можеше да се ходи. Хората затрупани и избити… Имаше много ослепени, оглушали, онемели…”

На 15 септември в 5,30 ч. Шумадийската дивизия преминава в настъпление зад огневи валяк, атакува позициите на 32-ри пехотен полк от Трета пехотна дивизия и ги овладява, с което нарушава целостта на отбраната. В 6,30 ч. на 15 септември 17-а колониална дивизия атакува десния фланг на Трета пехотна Балканска дивизия в участъка, зает за отбрана от 29-и пехотен Ямболски полк, но настъплението няма успех.

Следват още няколко атаки. На места французите проникват в участъка на легендарния 29-и пехотен полк, покрил с непомръкваща слава бойното си знаме при атаката на позицията при Чаталджа през ноември 1912 г., но са отбити с контраатаки. На помощ на 17-а дивизия пристига резервът на Шумадийската дивизия. Към обяд противникът овладява позицията на 29-и пехотен полк, който претърпява големи загуби – общо убити, пленени и ранени 1150 войници и подофицери и 25 офицери.

Вечерта на 15 септември в строя на полка остават към 400 войници и подофицери. До края на деня Трета пехотна Балканска дивизия отстъпва на рубежа вр. Козяк – вр. Преслав.

122-ра френска дивизия атакува участъка на 30-и пехотен полк от Втора пехотна Тракийска дивизия, позицията на която е разрушена от огъня на противника. В 5,30 ч. пехотата настъпва и овладява предните окопи. Резервът контраатакува, но следващите атакуващи вълни овладяват позицията на 30-и пехотен полк и на 10-и пехотен полк.

Вечерта на 15 септември тези два полка се оттеглят на Тунджанския гребен, където влизат във връзка с частите на Трета пехотна дивизия, заемащи позиция по гребена на планината.

Противникът осъществява пробив от 6 до 8 км. Управлението на съединенията и частите, по-голямата част от личния състав и артилерията са загубени. Германското командване на групата армии не разкрива направлението на главния удар, поради което насочва резервите в две противоположни направления. Българското главно командване проявява престъпно бездействие.

На 17 септември в София началникът на Главното тилово управление генерал Стилиян Ковачев среща генерал Рачо Петров, който с възмущение му разказва, че телеграфирал на командващия Пета армия генерал Тошев да предприеме енергични настъпателни действия срещу противника с цел да облекчи положението на нашите войски на Добро поле, а той му отговорил, че заповеди получава само от Главното командване.

На 17 септември между остатъците на Втора пехотна Тракийска дивизия и Трета пехотна Балканска дивизия, подкрепени от късно пристигналия 45-и пехотен полк, е образуван пробив от 15 км. На 18 и 19 септември 1918 г. Девета пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, нанася тежко поражение на настъпващите английски части от източната група.

В центъра противникът осъществява пробив на фронт от 50 км и дълбочина 25 км. На 20 септември той достига височините южно от Кавадарци и западните склонове на Марианската планина и застрашава тила на Първа армия. На 22 септември е овладян Криволак, а на 25 – на десетия ден от началото на операцията – вражеските войски достигат линията Битоля – Прилеп – Велес – Беласица.

Храбрите войници и офицери на България, призвани да поправят и опровергават грешките на политиците, напускат фронта и обръщат оръжието си срещу Фердинанд и неговото правителство. На 23 и 24 септември 1918 г. при Берово, Пехчево и Царево село избухва Войнишкото, известно още и като Владайското въстание.

На 24 септември въстаналите войници начело с подпоручик Димитров разгромяват главната квартира в Кюстендил. Управлението на съединенията и частите е загубено окончателно. На 27 септември е провъзгласена Радомирската република. Въстаналите войници се отправят към София.

Падналите във въстанието и на фронта жертви, заедно с репарациите на стойност 2 милиарда и 250 милиона златни франка, платими в срок от 37 години с 5 процента годишна лихва, изгубената територия, огромно количество добитък и каменни въглища са цената на абдикирането на Фердинанд. Добро поле, Дойран, Владая – трагичен ореол на поражение и катастрофа, доблест, храброст и непомръкваща слава, покруса и отчаяние, величие и трагизъм. Както отбелязва Иван Вазов: „… душата ти, войнико, крила за кървавото тържество“.

Пробивът при Добро поле и поражението на българската армия през септември 1918 г. са резултат от престъпното бездействие на висшето командване, което написа позорна страница във военната история на България.

Без пленени знамена, но с хиляди пленници Добро поле е симбиоза от политически, дипломатически, военнотактически и стратегически грешки, гняв, протест, недоволство, съкрушителна продължителност на войната, отчаяние и жажда за отмъщение, угаснали надежди и духовно опустошение, загубени победи, цинично безразличие на тиловата интелигенция, която алчна, покварена, егоистична, заедно с управляващите руши морала и бойния дух на войниците.

За осигуряване на съединенията и частите с продоволствие, тютюн, боеприпаси, фураж и пр. се формират многочислени и огромни транспорти, като за целта се реквизират 250 000 глави впрегатен и товарен добитък. На полето остават само жени, които с многобройната си челяд орат, сеят, жънат, връзват снопове, вършеят и т.н. Поради масовото измиране на коне, магарета, волове и биволи войниците пренасят на ръце хранителни и бойни припаси на разстояния от 5 до 10 км.

От началото на май 1917 г. за армията заминават ежедневно 30 вагона брашно вместо изпращаните по-рано 40. В редица случаи на фронта пристигат пет, а понякога и три вагона. Приготвеният хляб е 650 г за фронта и 550 г в тила. При това брашното е половината царевично и останалото количество – пшенично. Много често в полевите фурни на фронта хлябът се приготвя само от царевично брашно.

Недостигът на месо е 98 процента. На всеки войник се падат по 40 г за 10 денонощия. От вмирисана овча пастърма се приготвя чорба. Варивата, гозбите от зеленчуци са без сол, без масло и без подправки. Такъв буламач се дава на войската месеци наред. Често порционът е от парче сланина. Единственият продукт, получаван редовно, е тютюнът. Голям е недостигът на облекло и обувки.
Как в такива условия, под взривовете на стотици хиляди снаряди в течение на три години да има висок боен дух, морал и дисциплина? За каква кауза проливат кръвта си войниците на България?

При обявяване на мобилизацията на армията през септември 1915 г. огромна част от запасните остават със своите собствени дрехи поради недостиг на формено военно облекло. Онова в складовете е носено през Балканската и Междусъюзническата война. Ето защо Главното командване, предвид невъзможността да снабди армията с необходимите войнишки одежди, издава заповед да се пришият пагони на горните дрехи на запасните, за да се разбира, че са войници.

Годишното производство на вълна достига 12 000 т, а броят на текстилните фабрики е 30, достатъчни за преработката на суровината и произвеждането на плат за обличането на цялата армия, като остане и за населението. Но дългата германска ръка с помощта на продажници и спекуланти става причина доблестните войници на България, покрити със слава от победите през миналите войни, да се бият на Южния фронт, облечени в негодно облекло. Цялото количество вълна от 1915 до 1918 г. включително се изкупува от Германското покупателно дружество в София и се изпраща в Германия.

И така, на 8 септември 1918 г. генерал Никола Жеков заминава на лечение във Виена и за негов заместник е назначен помощникът му генерал Г. Тодоров. За съжаление това е „гибелен жребий”.
На 15 септември в двореца на вечеря в чест на саксонския крал е поканен и генерал Стефан Паприков, който споделя с ген. Ковачев: „Между присъстващите на трапезата видях и заместника на генерал Жеков – генерал Тодоров. Обърнах се към един от министрите и го попитах тук ли е мястото му, когато армията преживява толкова критични и тревожни минути. Не се мина и четвърт час, генерал Тодоров изчезна от масата и не се върна вече”.

Той е на банкет, а на фронта се решава съдбата на България. И това става на 27 ноември 1919 г.
Като вижда, че при тази обстановка не е в състояние да направи нищо, генерал Тодоров прибягва до недостойни за сана си хитрувания, за да оправдае своето престъпно бездействие. Той измисля лансираната от самия него лъжа, че катастрофата се дължала на предателство, извършено от някакъв полковник, името на когото не знаел. „От великото до смешното има само една крачка”, казва Наполеон. Оказал се не на висота, генерал Тодоров заявява, че не знаел за заминаването на генерал Жеков и че е назначен за негов заместник; че това той разбрал едва на 15 септември на вечерята в двореца.

Храбростта, доблестта и честта на генерала решително изискват да снеме съединения от Четвърта и Пета армия, които не са застрашени, но той лично и като цяло Главното командване не полагат усилия да не допуснат пробива, а впоследствие да възстановят целостта на отбраната. Но противникът така и не среща наши войски зад разбитите защитници на Добро поле.

По време на преговорите в Солун Андрей Ляпчев също заявява, че нашето поражение е в резултат на предателство. Генерал Д’Епре с възмущение отхвърля това долнопробно твърдение и казва, че не е имало необходимост да си служи с такива недостойни средства, защото имал всяка минута най-точни сведения за всичко, което става в България и в нейната армия.

По време на Първата световна война Българската армия води бойни действия на фронт от 1360 км и в дълбочина на 300 км. Мобилизирана е 800-хилядна армия. Участието на страната на Тройния съюз е проява на нов политически авантюризъм и късогледство.
Нашите интереси изискваха да се запази неутралитет, но управляващата върхушка привърза България към германската военна колесница, заложи на погрешен кон и изправи отново армията ни пред противници, които я превъзхождат по численост, бойна техника, въоръжение и боеприпаси. Силите на Първа армия имат линейно разположение без идея за главен удар. Операциите се водят в духа на германската военна доктрина, която отдава голямо значение на максималния първоначален удар с един оперативен ешелон.

Настъпателните операции на Българската армия през Първата световна война се отличават с разпиляване на силите по целия фронт, липса на силна ударна групировка и стремеж да се обхване флангът на противника. Операциите се разпадат на отделни дивизионни сражения, лишени от връзка помежду си. Противникът само се изтласква, без да бъде обкръжен и унищожен.

Стратегическата отбрана на Българската армия от 1916 до 1918 г. се отличава с пасивност, липса на резерви и маневреност, с игнориране на изискванията на фортификацията за изграждане на солидна отбрана. Изключение прави Девета пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, при отбраната на отлично укрепената дойранска позиция. Войниците не искат да проливат кръвта си за чужди интереси. Материално-техническото, тиловото осигуряване и санитарната служба са лошо организирани. Осигуряването с храна и вещево имущество е напълно занемарено.

Полякът Отон Барбар, автор на книгата „Спомени за войните 1912-1913 и 1915-1918 г.” и участник в тях, пише: „Българският пехотинец проявява наистина удивителни качества на боец, но неговите сили са сериозно подкопани и той повече не може да воюва без храна, облекло и обувки, а така също и без достатъчно снаряди и въоръжение”.

В системата на отбраната настъпват качествени промени, главната от които е преминаването към непрекъсната траншейна система, вкопан е целият боен ред с всичките огневи средства. На теория и практика Българската армия е изпреварила руската армия, която преминава към траншейна система в отбраната в хода на войната след 22 юни 1941 г.
Дойранската позиция на Девета пехотна Плевенска дивизия се отличава с дълбочина, отлична огнева система, образцово взаимодействие между родовете войски, съвършена инженерно-фортификационна система. На вр. Фурка функционира станция за пощенски гълъби.

Дойранската епопея остава незасенчена от мрачната слава на Добро поле. Когато посещава позицията на Девета пехотна Плевенска дивизия, генерал Д’Епре с възхищение възкликва: „Страшна организация, става ясен неуспехът на англичаните”.
В края на 1919 г. след подписването на 27 ноември на позорния Ньойски договор съюзните войски се изтеглят от България. Съгласно злощастния договор страната ни се третира като победена и ще носи тежък кръст до своята Голгота.

По бойните полета загиват 200 000 доблестни войници, които са изпълнявали своя воински дълг. Загубваме Южна Добруджа, излаза на Бяло море и Западните покрайнини. Наложени са чудовищни репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, 250 милиона т въглища и 70 000 глави добитък. Българската армия е ликвидирана. Сведена е до осем пехотни полка, 3000 души погранична стража, незначителна артилерия, три инженерни и две колоездачни дружини, малка конница, без авиация.

Помръкват храбростта и военната слава на България. Настъпва време на покруса, разочарование и духовно опустошение. Вярата и идеалите са рухнали. Създават се офицерски, подофицерски, войнишки военноинвалидни дружества, както и дружество на вдовиците на загиналите. Хиляди български войници попадат в пленнически лагери в Гърция, Франция и Италия.

Пленените български войници трябва да чакат повече от една година, докато според позорния договор се уреди тяхното репатриране от Корсика, Алпите, Марсилия, Гренобъл. След намесата на Фритьоф Нансен, комисар по въпросите на военнопленниците при Обществото на народите, и на Карл Шведски в началото на 1921 г. се завръщат последните пленници от Гърция и Сърбия. Какъв цинизъм! Някои от тях са пленени още през 1913 г.
Поражение и победа. Добро поле и Дойран. Стремеж към хегемония на Балканския полуостров, завършил с катастрофа.

Съглашението прави три поредни предложения на правителството на Радославов България да се присъедини към Англия, Франция и Русия, като също така оттам изказват готовност със свои войски да окупират обещаните територии в Македония и по този начин да гарантират предаването им на България.

В началото на войната, през 1914 г., правителството на Русия предлага на кабинета на Радослав България да се присъедини към Съглашението, срещу което Русия обещава съдействие за отстъпване на част от Сръбска Македония и връщането на Източна Тракия до линията Мидия – Енос на България. Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) ни обещава цяла Сръбска Македония и поправка на границата с Гърция. На 6 септември 1915 г. е подписан таен договор между България и Германия, с който се задължаваме да встъпим във войната на страната на Германия.

Но още отпреди това правителството на Радославов се е обвързало с централните сили, сключвайки неизгоден 500-милионен заем от германския банков концерн „Дисконто Гезелшафт”, въпреки че Съглашението ни е предложило по-благоприятни условия за заем.
Въпреки тежките дни на разгром и позор, германският генерал Макензен отбелязва: „Българският войник сам по себе си принадлежи към най-добрите в света”.
Нека отдадем чест, да свалим шапка и положим цвете в памет на загиналите и безследно изчезналите войници, подофицери и офицери при Добро поле, Дойран и другите бойни полета на далечната 1918 г.
Те изпълниха своя дълг!

Източник: desant.net