Теофано Попова е родена на 20 март 1856 г. в семейството на старозагорския абаджия Нено Тодоров и съпругата му Милка. Още ненавършила 15 години, училищното настоятелство с благословията на Анастасия Тошева, я глави за учителка в местното девическото училище.
През 1875 г., деветнадесетгодишната Теофано Ненова се омъжва за търговеца Васил Попов. Семейството му притежава чифлик с. Малко Кадиево, земеделски земи в околността и дюкяни в града. Бащата на Васил, Димитър участва в борбата за църковните борби и в делата на Старозагорската българска община. С тази фамилия Теофано остава в историята. Въпреки, че е омъжена, тя продължава да учителства, което противоречи на нравите, установени в някогашното патриархално общество. Материално обезпечена, тя се отказва от учителската заплата.
Само две години продължава безметежното и щастливо време за младата Теофано, време, в което може да се радва на своя дом, семейство и занятие. Тя, заедно с много други старозагорци, успява да преживее онзи огнен ад на 19 юли 1877 г. и да се спаси със своите близки. Но през 1878 г., когато семейството се връща в опустошения град, с надеждата за по-добри дни, започва нейната лична драма. Съпругът й Васил умира в резултат на ширещата се епидемия, а младата жена остава сама и се бори за оцеляването и отглеждането на невръстния им син Димитър и нероденото им още второ дете.
Теофано продължава да учителства, при все, че не е лишена от финансови средства, защото притежава чифлик, гори и земи. Тя трябва да направи избор – да бъде подвластна на господстващите разбирания за жената, чийто свят е затворен между стените на дома и домакинските задължения, или да бъде свободна, работеща и независима, доколкото е възможно в онези времена.
23-годишната майка на две момчета става учителка в Казанлъшкото девическо училище през 1879 г. Успоредно с преподаването, Теофано се вълнува от теми, свързани с философията, литературата и социални въпроси. Тя улавя социалните контрасти в българското общество, бедността и мизерията провокират нейните разсъждения в търсене на път за преодоляването им.
През 1891 г. големият син на Теофано, Димитър, е обвинен заради участието си в ученическия бунт в Пловдивската гимназия. Властите разпореждат да бъде обискирана квартирата на майка му в Казанлък. Иззета е цялата й кореспонденция и част от личния й архив. Заплашена с уволнение, Теофано е принудена да замине за Солун, където е преподава български език гимназията.
През 1894 г. е успява да получи назначение като учителка в Девическата гимназия на родния си град.
Съдбата я поставя на изпитание отново през 1896 г., когато се самоубива големият й син Димитър, по това време учител в Свищовската гимназия. Обстоятелствата около смъртта му остават неизяснени, защото има версия, свързана с подозрение за убийство.
Въпреки покрусата от загубата, Теофано продължава да се бори. Възмутена от уволнението на учителите, които подкрепят борбата срещу въвеждането на натуралния десятък, водена от земеделските стопани през 1900 г, тя отправя искане до министъра на народното просвещение уволнените да бъдат възстановени на работа. За това си действие тя е освободена от работа.
Вече зряла жена, с 29-годишен педагогически опит, Попова започва своето ново и отговорно дело – със съмишленици създава благотворително дружество „Добрий самарянин“, с цел грижа и подкрепа на деца, останали без родители – осигуряване прехрана, подслон и образование. Така в началото на ХХ век Теофано Попова създава и първото сиропиталище в Стара Загора.
Прегледът на достигналите до нас отчети на дружеството показва енергията, находчивостта и настойчивостта на една жена с голямо сърце, която изгражда и поддържа тази институция чрез благотворителност. И когато тя отдава своята любов и грижи на сираците, получава от съдбата последния тежък житейски удар: нейният 25-годишен син, Васко, лесничей в Родопите, се опълчва се срещу бракониери, които незаконно изсичат гората в името на закона и затова е убит.
Теофано Попова сякаш има желание известно време да остане сама с мъката си… За да се събере и да продължи напред! Заема се с книжовни дела: пише няколко драми с исторически сюжети, сред които се откроява „Старозагорското въстание от 1875 г.“
Продължава да изпълнява и ангажиментите си към сиропиталището. През 1927 г урежда своето завещание с което оставя цялата си собственост /чифлика в с. Малко Кадиево, 300 дка ниви, пасбища около него, над 40 дка гори край с. Могила и т.н. приложен е дълъг списък/ на сиропиталището в родния си град. Две години по-късно, на 17 януари 1929 година, душата й намира вечен покой.
Ваня Донева
Източник: dolap.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
