„…Още оттогава я обичах, отче, така я обичах, че в детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще и донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Но тя не ми поиска нито сняг, нито теменуги, тя само се радваше да бъдем заедно и да скитаме около града-две деца, които още не познаваха живота. И се смееше, и-повярвай ми, отче-още чувам звънливия смях на невръстната Християния, защото после…после, отче, тя никога вече не се засмя…“
Из „Греховната любов на Зографа Захарий“ – Павел Спасов
През 1822 година братът на Захарий Зограф, Димитър се жени за Християния, дъщеря на виден самоковски първенец. Раждат им се 7 деца: Зафир (1823), Никола (1828), Атанас (1831), Захарий (1834), Иван (1840), Домна (1843) и Павел (1847).
Захарий е поразен от Християния. Той я слуша и гледа удивен. Християния, или както я наричат още Ристения, прилича на момите от немските гравюри, и то толкова, че той се чувства дълбоко смутен.
Захарий усеща, че той все търси нещо да се залисва. Остави ли мислите си свободни, те се връщат все върху снаха му.
Чудно е, но тя го вълнува като изгревите и залезите, като големите клони на дърветата, като птиците, които излитат уплашено из тях, като ливадите, покрити с всякакви цветя.
Захарий не смее да сподели своите тревоги с брат си. Умира от срам при мисълта: “Какво би си помислил брат му. Че той, Захарий, толкова невръстен, е пожелал неговата жена.”
Захарий Зограф е основоположник на българската светска живопис. Той е един от малкото иконописци, които внасят битови елементи в църковното изкуство. Стенописите му от 1840, 1848 и 1849 г. включват автопортрети. В Националната галерия се пазят негов собствен портрет (недатиран) и портрет на Неофит Рилски (1838 г.) с маслени бои. Той оставя след себе си и голям брой рисунки на хартия, непревърнати в завършени произведения. Националната галерия, Институтът за изследване на изкуствата при БАН и музеят в Самоков притежават десетки негови скици с туш и акварел, копирки за икони, орнаментални рисунки, прерисовки на антични фигури, етюди (от натура) на хора и пейзажи (напр. „Бачковският водопад“, „Бряст“, „Аязмото при Кукленския манастир“, „Романтичен пейзаж“). В писма до своя някогашен учител (от самоковското училище) Неофит Рилски Захарий изразява желание да следва в Художествената академия в Санкт Петербург (1838 г.) и съобщава, че в Пловдив взимал уроци по живопис от „двамина майсторе француски зографе“ (1841 г.).
Баща му – Христо Димитров – също е художник. И той, и братята му, всички те били селяни, орачи и копачи.
Понеже били много в дома, а хлябът не стигал за всички, родителите му го дали на манастира “Зограф” в Атон. Там е мястото, където внезапно открили чудната му дарба. Послушник, като гледал как рисуват монасите, поискал да опита с калема и той.
Минал някакъв голям зограф, грък, и казал, че това момче трябва да го изпратят да се изучи при немците или италианците, че от него ще стане велик теладур или образописец.
Повеля на времето, в което живее Захарий Зограф, е била всички родолюбци – по-подготвени и просветени лица, да проявяват разностранна народополезна дейност. Захарий считал за своя обязаност “да типоса някоя книжка за нашите българчета.”
Из писмата на Захарий Зограф до Неофит Рилски:
… Ще познаеш, учителю, кога дойдеш колко сам и труд положил доде да им дам да разберат за нашата болгария защо е загубена на тоя час.
… Не зная, ако би познал моето сърце какво е у горящая любов за единородните ни болгари.
В началния период на иконописното си творчество Захарий Зограф не е имал още навика да се подписва на иконите си, а само отбелязва датата на някои от тях. Не се е подписал и на тези, които през 1836 г., 1838 г. и 1840 г. е изработил за църквата “Св.св. Константин и Елена” в Пловдив.
Велика е българската душа – казвал Захарий на Димитър – и тя никога няма да се смири. Вечно ще шетат българите, ще вдигат манастири и ще търсят правдата, ще говорят с бога и помежду си, ще вдигат църкви и училища, ще търсят през тъмното път.
Захарий рисува в светли бои и навсякъде- в архангелите, херувимите, силите, господствата, престолите, началата, серафимите и ангелите влагал по нещо човешко. Това са лица на млади мъже и жени, които се радват и веселят.
Неофит Рилски е доволен от изкуството му. Казвал му “Изкуството ти е прекрасно.”
Захарий Зограф пръв нарисувал светите братя Кирил и Методий.
За тяхната памет и дело се говорело все по-често, но икони и изображения на светците нямало. Захарий ги измислил сам. Монасите влизал час по час, кръстили се и мълчали. Питали го при вечерната му разходка видение ли е имал, или някакъв знак му е бил даден от бога да изобрази солунските братя, на което Захарий отвърнал, че образите са се родили в душата му.
Захарий Зограф пожелава да нарисува Християния, жената на брат си, в която е бил тайно влюбен.
Според друга версия Захарий познава Християния от дете и двамата са си обещали, че ще се оженят, след като той се върне от гурбет. Той се прощава с любимата си Християния. Тръгва на дълъг път. Докато са разделени, той зографисва черкви. Захарий й говори пламенно за любовта си, кара я да му обещае, че тя ще го чака.
Захарий работи върху стенописите на една черква. Той рисува Дева Мария. Рисува я, но… като Християния. Измъчват го съмнения — може ли така да се зографисва в черква. Пристигат трима чорбаджии — ктитори от черквата, с възхищение говорят за майсторството на Захарий. Те обаче искат от него да изпише и техните имена на стените на черквата. Суетността им го развеселява. Като не престава да мисли за своята любима, Захарий решава да не се подчини на каноните на тогавашната зография, а да създава правдиви, човешки образи. Той не може да се освободи от чувството, че Християния го моли да отиде веднага при нея.
Зографът Захарий е станал прочут майстор. Най-после той се прибира вкъщи. Но там разбира, че Християния се е омъжила за брат му. Срещата с майка му и Димитър не може да заглуши неговата болка. Думите на майка му, че е време и той да се ожени, го карат да избухне. Захарий споделя, че е обичал една девойка, но тя е мъртва за него. Зографът забелязва мъката, която причинява разказът му на Християния, но започва навред да говори за своето богатство и успехи. Той моли Димитър да му разреши да нарисува Християния. Когато остава насаме с нея, настойчиво я кара да му каже защо е станала жена на брат му. Тя мълчи.
Захарий тръгва отново на път. Започва да зографисва в една голяма черква. Клисарят е във възторг от неговата работа. Захарий обаче не е доволен от себе си, защото вее още не може да рисува, така както му се иска. Идва Димитър и когато вижда стенописите, упреква брат си за „своеволията му“. Захарий не е съгласен с него — не сухите мощи на светците, а хора трябва да се рисуват. Димитър е неприятно изненадан, че нарисуваните образи напомнят на Християния. Той сърдито мъмри брат си — откакто е рисувал Християния, все нейното лице е в главата му. Засегнат, Захарий решава да му каже истината: брат му го е ограбил, отнел му е любимата. Разгневеният Димитър посяга да го удари, но се овладява и си отива.
Захарий се връща, за да се види с Християния. Той я кара да остави всичко и да тръгне с него. Но Християния не се съгласява.
Отчаян, Захарий си тръгва. През 1841 г. се жени в Самоков за Катерина Хаджигюрова.
В края на пролетта на 1853 г. в Самоков пламва епидемия от тиф. Разболява се и Християния. Това научава Захарий от брат си и пожелава да я види. Носи кошница с гърне с прясно мляко и гърне кисело, мед и сладко колене против болестта. Димитрий не иска да го пусне.
Захарий бръква в силяха си и изважда пищов.
– Брат си ми, но те убивам.
Според легендата там на смъртния й час той я целува – за пръв и последен път.
Погребват я на другия ден и Захарий единствен върви след ковчега й.
Брат му Димитрий (Димитър) си тръгва още в черквата. Захарий я заравя самичък. Гробарите бягат, щом им хвърля грошовете.
Той се заразява от болната и две седмици след нейната смърт, на 14 юни 1853 година, също умира.
Източник: mecumporto.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
