Възвръщането на Южна Добруджа към България е единственият резултат от опитите за мирна ревизия на Ньойския диктат. Крайовската спогодба възстановява частично историческата справедливост, извършена спрямо добруджанските българи. В края на ХІХ и през ХХ в. Добруджа е превърната в разменна монета. А днес като че ли ние потомците сме забравили, че тази изконна българска земя има и северна част. Именно там Аспарух полага основите на българската държава на Балканите.
Сега по тези земи обаче почти няма българи – по силата на изселническата клауза в Крайовската спогодба десетки хиляди наши сънародници напускат родния край и бащините си огнища и се отправят към свободните части на Отечеството. Но остават там, на север, следи от своето вековно присъствие – ясни доказателства за българския характер на Северна Добруджа.
Преди време имах възможността да участвам в експедиция, организирана от ВМРО, чиято цел бе да установи какво е състоянието на паметниците на културно-историческото ни наследство в тази забравена българска земя.
Преминаваме границата. Браздата е разсякла безмилостно свидната, плодородна земя и стои като позорен знак на несправедливостта. Бързо осъзнаваме какво сме загубили – докъдето поглед стига, се е ширнала равнината – хиляди декари благодатен чернозем. Минаваме през села, които само допреди седем десетилетия са били населени изцяло с българи – Истрия, Голям и Малък Гаргалък, Топрахисар, Текиргьол, Саръ гьол, Исакча.
Наближаваме Бабадашката планина. В нея през 70-те години на ХІХ век действа четата на поп Харитон. Тук се намират и две от емблематичните, чисто български села в миналото – Потур и Долна Чамурла. От нея до делтата на Дунав започва верига от езера – Разим, лиманите Головица, Змеица, Синое. Всички те навремето са били собственост на местни българи.
Спираме в Бабадаг – един от големите градове с преобладаващо българско население до 1940 г. Неслучайно именно в него през 1917 г. и 1918 г. се провежда Великият добруджански събор, приключил с искане за присъединяване на цяла Добруджа към България. Влизаме в двора на старата българска църква „Св. Димитър”, строена в средата на ХІХ в. Стенописите на български език са заличен през 1989 г. Църковният двор всъщност представлява българско военно гробище. Тук са заровени костите на 40 войници от Трета армия, загинали в боевете за освобождението на Добруджа през 1916 г, разказва историкът Радослав Симеонов. Гробището е варварски унищожено въпреки действащите международни конвенции. През 1917 г. българските граждански власти в Бабадаг издигат паметник. Неговият постамент все още стои, но върху българския надпис е поставена плоча на румънски език. Под нея личат отделни букви от кирилския текст. Да се подменят стенописи и икони с български текстове с румънски, защото се били амортизирали, е политика, следвана неотклонно от северните ни съседи след 1940 г. До преправения монумент откриваме гроб на млад българин, живял в средата на ХІХ век. Надписът върху него, съхранил уникална народна поезия от Възраждането, все още е в добро състояние: „И тук ся пътниче поспри и помен жалостен стори за тоз, що тука в мрачен ров лежи – Петър Тодоров. У Шумен той се е родил, в Бабадаг се преселил и в 19-ата година на онзи свят премина – 6 март 1863 г.“
Навсякъде, откъдето минаваме виждаме запазени много от архитектурните доказателства за българския характер на Северна Добруджа – старите добруджански къщи – двуделни или триделни жилища, с чалдаци, кьошкове и дървени стълбове вместо колони.
Стигаме до Еникьой (дн. Михаил Когълничану) – селото, където Левски е учителствал през 1866 г. Сградата на старото българско училище, където е преподавал Апостола, е разрушена преди година. Храмът, в който Дяконът е пял, носи името на светите братя Кирил и Методий. Всички икони и стенописи са на български език. Стените са изографисани от Захария Цанюв и Цаню Захариев – двама от видните представители на Тревненската школа. Тази църква обаче е застрашена от унищожаване. В селото се строи нов храм. Повече от сигурно е, че когато той бъде завършен, старата църквичка „Св. св. Кирил и Методий” ще бъде изоставена на произвола на съдбата. Ако българската държава не се намеси, за да спаси този уникален паметник на българщината.
Продължаваме към Онгъла – люлката на българската държава на Балканите. Минаваме през още едно емблематично за Северна Добруджа българско село – Фрикасей. В местното гробище могат да се видят множество гробове с надписи на български. Тук и до днес живеят неколцина българи.
Според някои наши историци укрепеният лагер на кан Аспарух е бил разположен в подковообразна долина в северната част на Бабадашката планина. Долината е заобиколена от три страни с възвишения, на 4 км. по права линия е Дунав и блатата край него. Побиват ни тръпки – стъпваме по местата, където преди 13 века воините на Аспарух разбиват ромеите, за да дадат земя на народа ни. България започва от тук.
Наблизо е селото Никулицел. Тук може да се види най-старата запазена в Северна Добруджа църква – „Св. Атанас Летни”, която представлява умалено копие на Боянската църква. Тя е строена още в далечния ХІІІ в. и като по чудо е оцеляла след обезбългаряването и обезлюдяването на областта по време на турското робство. Българските стенописи в храма са свалени през 70-те години на миналия век и са отнесени в Букурещ, информира ни Костадин Костадинов – зам. председател на ВМРО, ръководител на експедицията и автор на филма за българското културно-историческо наследство в Северна Добруджа „Забравена земя”.
На 6 км. оттук се намира манастирът Кокош. Той е основан през 30-те години на ХІХ в. от български монаси, които се договорили за закрила с местния турски валия. Сградата е с типична българска архитектура. В манастирското гробище са погребани четирима войници, загинали за свободата на Добруджа през 1916 г. – подпоручик Неделчо Ламбов и редниците Юрдан Върбанов, Върбан Петков и Продан Георгиев от Седми пехотен преславски полк. Забелязваме и гроба на заможния местен българин Стефан Теодоров Беев.
Ето ни и в Тулча – днес атрактивна туристическа дестинация заради делтата на Дунав. В миналото това е бил космополитен град с преобладаващо българско население. Изключително важно е било неговото значение през Българското Възраждане. Градът е бил икономически, културен и духовен център, стожер на българщината в Добруджа. Тръгваме по българските следи в него. Пресичаме централния му площад, където минаваме край внушителен паметник на средновековен воин, върху който е изписано “Мирча чел Бътран”. Веднага се сещаме, че става въпрос за воеводата Мирчо Стари, който след превземането на България от турците се обявява за независим феодал. До църквата “Свети Георги“ се издига двуетажна сграда, която днес е търговски обект. Върху фасадата обаче се вижда ясно запазен надпис на български, от който разбираме, че това е сградата на българското девическо училище, открито на 11 май 1882 г.
Свидетелствата за българското присъствие в Северна Добруджа все още са живи, но се заличават бавно и тактично, като се разчита времето да свърши своята пагубна работа. Време е днешните ни управляващи да положат усилия да съхранят паметта за дедите ни, като се поставят паметни плочи, реставрират се стенописите и иконите и се възстановят военните гробища. Защото от тук започва България.
Автор: Пламен Николов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
