Животът на Николай Райнов по един чуден и почти библейски начин е свързан с Великотърновския край. На 1 януари 1889 г. след полунощ в една воденица в село Кесарево, където случайно спират родителите му да пренощуват, на бял свят идва малкият Николай.
Както сам разказва в своите спомени по-късно, професията на баща му като чиновник по железопътните линии предопределя родното му място: „…семейството ми прекарваше там, дето работеше баща ми… Най-много ми допадаше животът сред природата…струваше ми се, че всичко в гората е живо – и растения, и камъни, и скали. Надвечер този вят ставаше особено тайнствен. Силуетите на планини, бърда, канари и храсталак добиваха облици на чудовища, исполини и вкаменени животни.Тогава природата ми се струваше най-хубава.“ И макар че почти целия си живот прекарва в София, като изключим няколко години в Пловдив и две в Париж, този детски поглед към природата и нейната загадъчна тайнственост остава завинаги водещ в неговия жизнен и творчески път.
Едва 9-годишен преживява загубата на майка си – тя умира при раждането на петото си дете. Тази първа среща със смъртта като мотив или образ неизменно ще присъства в творчеството му. Приблизително по същото време написва и първото си литературно произведение – драмата „Смъртта на Сенека“, която се опитва да представи с дечурлигата от махалата. Вече ясно се очертава една от главните особености на неговия бъдещ творчески натюрел – пристрастието му към древността, към величавите и благородни фигури от миналото, към смъртта като поразителен и неотменим белег на живота.
Завършва семинария и държавно художествено индустриално училище. През 1912 г. под псевдонима Аноним излиза първото му печатно произведение „Богомилски легенди“ – ново, по-широко разбиране за ересите, култа към истината, която е вечна.
Следват години на плодоносно творчество. „Очите на Арабия“ и „Слънчеви приказки“, „Видения из древна България“, „Книга на царете“, романът „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“, сборникът разкази „Сиромах Лазар“, преводът на „Тъй рече Заратустра“ от Ницше – в който и жанр да твори, Райнов предизвиква възторга на българската интелигенция, която намира в произведенията му красота и възвишеност на духа.
Успоредно с писателското поприще Николай Райнов се изявява и като художник. И тук остава верен на традицията, фолклора и древността, учи се от тях, черпи философски прозрения и ги обновява със средствата на съвременността.
Странно е, че намира истинското си призвание като творец по случайно и трагично стечение на обстоятелствата. Умира съпругата му и изведнъж трудът и грижата за децата се превръщат в рамките на неговия живот. Най-доброто средство за осъществяването на възпитанието той вижда в приказките – с тяхната неизчерпаема мъдрост и лека за възприемане форма. Създава истински шедьоври на приказното творчество, с които и до днес е познат и обичан от своите читатели. „В мигове на общонародни несполуки, когато се руши онова, що е било смятано за ценност, погледът се обръща назад, към миналото. Народите подирват утеха и насърчение в историята. Писателите – духовни водачи на своя народ – първи обръщат очи към изтеклите векове…“, пише той.
Мариана КОРФОНОЗОВА
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
