След като Ботев още от кораба изпраща призив към цивилизована „християнска Европа“ за подкрепа, и тя, Европата, узнава за този небивал и неповторим смел подвиг, десантът на Ботевата чета за дълго време става тема за коментари за европейските журналисти и техните издания и вестници.
Знайно е, че най-голяма заслуга за разкриване истината за турските жестокости има американският журналист Джънуари Макгахан, както и американският консул и секретар Юджин Скайлер. Така ехото от Априлското въстание стига в Европа, където видни личности надигат глас на негодувание и в защита на изтерзания български народ: Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Уилям Гладстон и други.
Трима пратеници на френския седмичник „Илюстрасион“, тиражът на който е 20000 броя, потеглят от Белград за Видин – военният журналист Людовик Ригондо и художниците Пол Кауфман и Петрович. На 24 юни 1876 г. те пристигат във Видин, където са очевидци на грозни издевателства и насилия. Ригондо описва покъртителни сцени, а Кауфман успява да ги илюстрира с голяма точност. Материалите изпращат до „Илюстрасион“, където започват да се отпечатват от 15 юли 1876 г. под рубриката „Пътуване из въстаналия Ориент“. За тях обаче било важно да се качат на самия кораб „Радецки“, да разговарят с капитана Дагоберт Енглендер, да научат за Ботев и четата му.
Те предприемат това пътуване по Дунав от Будапеща с австрийския кораб „Карл Йозеф“, като в Оршова се прехвърлят на „Радецки“.
Темата за събитието, станало на кораба „Радецки“, става номер едно. Героизмът на Ботев и четата му е още по-смайващ, като се има в предвид, че всъщност той е изоставен на съдбата и на собствените си сили, тъй като не получава помощ нито от врачанския революционен окръг с апостол Стоян Заимов, нито от „вехтите войводи“ Филип Тотю, Панайот Хитов, Илю Марков и др., както и от по-младите революционери Симо Соколов, Христо Македонски, Сидер Грънчаров и др., които вместо по първоначалния план да влязат в България от Румъния, от Сърбия, че дори и от Русия с многобройни чети, те събират в Сърбия, в Кладово 8 чети (като войводи) в помощ на предстояща война на Сърбия и Черна гора с Турция, която започва едва на 18 юни 1876 г. Така от май до юни 1876 г. те стоят в Сърбия, събират над 5 000 доброволци, които с наивна доверчивост вярват, че после Сърбия ще помогне на България да се освободи от турско робство. Хранили напразни надежди и дали 1 700 убити. В същото време въстаниците в България се нуждаят от помощ, но такава от никъде не идва. Наистина странно е как български доброволци за Сръбско-турската война 1876 г. са били готови да помагат на Сърбия, а родните им братя загиват пред очите им. Какво би станало, ако вместо в Сърбия всичките тия 5 000 българи като една армия бяха навлезли в Българско? Може би събитията тук биха вземали съвсем друга насока и биха довели до по-ранна намеса на Великите сили и Русия. От „сръбските“ доброволци само войводата Сидер Грънчаров се отделя и навлиза в българска територия, с цел да помогне на Ботевата чета, без да знае, че тя отдавна е разгромена, а Ботев – убит.
Л. Риголдо от кораба „Радецки“ бърза да извести на редакцията на в. „Илюстрасион“: „Ние се качихме на този прочут кораб „Радецки“, за който толкова много се говори през последните седмици. Той беше взел дейно участие в българските бунтове и в прехвърлянето на техните въстаници.“
Телеграмата, която Ботев предава на своя приятел Димитър Горов, предназначена за вестниците „La Republique Francaise” и „Journal de Geneve”, с която да извести на европейските държави, че българите са въстанали, завършва с очакването, че „европейските образовани народи и правителства ще им подадат братска ръка“. От дописките на Риголдо се разбира, че телеграмата е стигнала до европейските вестници.
Същият кореспондент предава какво е научил от капитана на „Радецки“ в бр. 22 на „Илюстрасион“: „Капитанът на кораба гореше от желание да ни разкаже своите преживявания от прехвърлянето на Ботевата чета на български бряг. Ето неговият разказ:
„В неделя…16 май на „Радецки“ се качиха няколко селяни от Гюргево за Оршова. По пътя корабът спря в Зимница, Турну Мъгуреле и в Корабия. От тези пристанища се качиха хора, облечени в селски дрехи, с големи сандъци пълни със земеделски сечива. Между пътниците имаше няколко души в европейски дрехи с билети за първа класа, които бяха бъдни цяла нощ и писаха. На другата сутрин, понеделник, в Бекет се качиха 60 души ново пътници и корабът се отправи към Лом паланка.
Едва бе изминал един час от напущането на Бекет и изведнъж чухме силен сигнал на тръба. Само за миг пътниците се нахвърлиха върху сандъците, разбиха ги, извадиха от тях пушки, револвери, униформи и знамена. Няколко минути по-късно тези мирни селяни, в които до преди малко никой не би се усъмнил, застанаха на различни места на кораба, преобразени кой в полковник, кой в лейтенант или сержант, или най-сетне в обикновен войник. Командирът на тази чета от двеста души започна незабавно да дава разпореждания и заповеди… Войводата на въстаниците, някой си Ботев, изглежда знаеше добре френски и немски. Той веднага пое командването и параходът се отправи с пълен ход към селото Козлодуй. Акостирахме на брега и въстаниците, начело със своя войвода, след като последният провери хората си, слязоха на брега, развяха българското зелено знаме и се отправиха към вътрешността на страната. Дълго време турските власти забраниха на „Радецки“ и други австрийски кораби да спират на турския бряг. Забраната е отменена едва завчера (22 юни)“
Риголдо продължава с коментар: „Капитанът на кораба наистина бе извършил всичко спокойно и разумно.“
Маргарита АТАНАСОВА-АРАЧИЙСКА
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
