Поп Петко Георгиев идва по днешните български земи от най-южната част на Егейска Тракия – делтата на река Марица, днес на територията на община Ферес, окръг Еврос – Гърция, в периода след десетата Руско-турска война от 1828-1829 г.
Войната между Русия и Турция приключва през 1830 г. За съжаления бедна България остава под османско робство. Молдова, Влашко (Румъния) и Сърбия получават автономия, създава се първата държава на Балканския полуостров – Гърция. Съгласно член XII на Одринския мир (договор), всеки, който желае може да се изсели от пределите на Турция в срок от 18 месеца и да продадат имотите си – това се отнася най-вече за българите.
Това преселение е масово, като 3/4 от населението в Източна Тракия, Одринско, Лозенградско, Бунархисарско и др. напускат жилищата си и се преселват в днешните български земи, в Румъния и главно в Русия – гр. Болгоград – Бесарабия. Така са описани събитията от този период.
В такъв период от време родът на поп Петко се преселва в днешните български земи.
Първоначално те се настаняват в с. Ургари (дн. с. Българи), където създават първата българска църква. А заедно с даскала (учителя) Киро Петров Мостров и местни родолюбци откриват първото българско училище.
В книгата “Будители на българщината в Бургаския край” – 1999 г, известният историк Горо Горов пише:
Поп Георги Стоянов Джелепов – основателят на първата българска църква и първото българско училище в Бургас, през 1867 – 1868 г. развива апостолска дейност по признаването на българската църква в целия Бургаски район от Анхиалско (дн. Поморийско) до Лозенградско. Тогава обикаляйки района поп Георги работи усилено с поп Петко Георгиев от с. Ургари (дн. с. Българи) – ревностен поддръжник на българщината за установяване на църковната независимост от гръцката патриаршия в този край и признаване на българската църква.
Поп Петко придружава редовно поп Георги Стоянов в обиколките, в повечето случаи пеш, зиме, лете – в студ, пек и дъжд по околните села: Визица, Заберново, Калово, Конак (дн. Бяла вода), Сърмашик (дн. Бръшлян), Стоилово, Дерекьой, Чаглаик, Ковчас (последните три и до днес остават в пределите на Турция). Апостолската дейност на тези родолюбци започва през 1867 г. и продължава до окончателното приобщаване на българското население към българската кауза.
След края на Руско-турската освободителна война – 1878 г. и след Берлинския конгрес – 13 юли 1878 г. областите на изконно българските градове Лозенград, Малко Търново, Василико (по-късно Мичурин, дн. Царево), Виза, Малък Самоков (дн. Демиркьой), Бунархисар (дн. Панархисар) и др. остават в пределите на Оманската империя. Малко Търново и Василико остават до 1913 г. – Балканската война, а Одрин, Лозенград, Виза, Бунархисар остават и до ден днешен в пределите на Турция.
Българо-турската граница до 29 септември 1913 г. започва на 3 км южно от Приморско, от края на залив Атлиман, минава зад Международния младежки център (дн. Албена холдинг АД), продължава по посока на с. Писменово от там по хребета към възвишението Босна и продължава за Елхово, Свиленград, Смолян.
Днешните села и градчета по Южното Черноморие: Лозенец, Царево, Варвара, Ахтопол, Синеморец, Резово и селищата от Странджа планина, както и цялата Малкотърновска община до 1913 г. са под турско робство.
Разбирайки, че земите, в които живеят остават в пределите на Турция, поп Петко и даскала (учителя) Киро Петров Мостров организират група от 55-60 души и от Ургари отиват във Василико и оттам една част се качват на кораб, а другата с добитъка и колите по суша, отиват в с. Гьозикен (дн. гр. Обзор). Още с пристигането си създават параклис и примитивно школо. През пролетта на 1879 г. по ред причини решават да се връщат обратно. Минават през Бургас, през Созопол и пристигат на Приморския полуостров, където основават днешния красив и привлекателен гр. Приморско.
Там първо построяват малката църквичка – параклисът “Св. Св. Константин и Елена”, който и днес съществува на ул. “Странджа” № 21, създават и училище, където учителя Киро Петров започва да учи не само местните деца, но и децата от съседните села.
През 1892 г. построяват втора църква, по-солидна и по-голяма, покрита с керемиди, която се ползва до 1929 г. На мястото на тази църква построяват през 1930 г. сегашната железобетонна църка “Св. Св. Кирил и Методий” – ул. “Здравец” № 14.
Хубаво и модерно двуетажно училище правят през 1912 г., което просъществува като сграда до 2000 г. Днешното училище СОУ “Никола Й. Вапцаров” е модерно и просторно, с много учебни стаи, зали и кабинети, спортни площадки, тенис кортове и затревено игрище.
Поп Петко Георгиев развива будителската си дейност и изпълнява църковните си задължения до 21 юли 1902 г. До тази дата има негови записвания в църковния регистър в храм “Св. Св. Кирил и Методий”. Почива на 28 януари 1905 г. и е погребан в двора на днешната църква в източната страна до олтара, от лявата страна. Най-малкият син Никола Попов приема свещеничеството от баща си поп Петко и служи във втората и третата църква – той също е погребан в двора на църквата от дясната страна до олтара.
инж. Стефан Апостолов
внук на поп Петко
Източник: meridian27.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
