“Неразделни“ е балада. Това е лиро-епическо стихотворение с фантастичен сюжет, който пренася читателя в тайнствена, необикновена действителност и извиква у него особено (баладично) чувство. Oще при първия прочит на “Неразделни“ се усеща близостта ѝ с народната песен. Това е така, защото поетът се прекланя пред гения на безименния народен творец.
Пенчо Славейков публикува за първи път баладата през 1895 г. под заглавието “Калина“, но когато след една година включва творбата в сборника “Епически песни“, променя заглавието на “Неразделни“. Така се акцентира върху идеята за неразрушимата връзка между влюбените.
В творбата, разказвайки вечната история на двама влюбени, Пенчо Славейков ни представя изключителни личности, които живеят по свои закони, отстояват себе си, отстояват личната си свобода, правото на избор и пред възможната раздяла избират смъртта.
Разказът на Калина е вплетен в думите на поета. Този композиционен похват се нарича разказ в разказа. Чрез него се постига вълнуваща достоверност и непринуденост на текста, а и се разкрива най-важното – героите не са мъртви, те са живи, любовта им е победила дори смъртта, те са заедно и са щастливи.
Чрез образите на влюбените, слели се с природата, поетът легендаризира и обезсмъртява човека, дръзнал да следва сърцето си.
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
